Беше есен, отминаваща, към края си... или пък не. Следобед. Помня, че учениците вече бяха започнали училище, а аз все още очаквах първия си ден в университета. Разхождах се сама по осеяните с жълти листа улици и ми се искаше на моменти да скоча като малко дете в тях и да ги разпилея още повече. Не го направих. Беше мрачно и сиви облаци бяха надвиснали от небето, като че ли то щеше да падне всеки момент пред мен. Леко подухваше. Вятърът беше топъл и миришеше от канализацията на града, както често се случваше, когато беше задушно или влажно, или просто каквото и да е времето.
Рядко подминавам уличните музиканти. Просяците по-често, тъжно ми става, но повечето лица са ми толкова познати, че отдавна съм спряла да им вярвам. В същия ден видях ново лице. Беше мъж, около 55-60 годишен, със значително дълга побеляла брада. Скулите му бяха силно изразени, а горната му устна почти не се виждаше от мустаците. Косата му почти достигаше раменете, старателно пригладена, но не и сресана. А очите му б ...