На стълбите пред търговския център

     Беше есен, отминаваща, към края си... или пък не. Следобед. Помня, че учениците вече бяха започнали училище, а аз все още очаквах първия си ден в университета. Разхождах се сама по осеяните с жълти листа улици и ми се искаше на моменти да скоча като малко дете в тях и да ги разпилея още повече. Не го направих. Беше мрачно и сиви облаци бяха надвиснали от небето, като че ли то щеше да падне всеки момент пред мен. Леко подухваше. Вятърът беше топъл и миришеше от канализацията на града, както често се случваше, когато беше задушно или влажно, или просто каквото и да е времето.
     Рядко подминавам уличните музиканти. Просяците по-често, тъжно ми става, но повечето лица са ми толкова познати, че отдавна съм спряла да им вярвам. В същия ден видях ново лице. Беше мъж, около 55-60 годишен, със значително дълга побеляла брада. Скулите му бяха силно изразени, а горната му устна почти не се виждаше от мустаците. Косата му почти достигаше раменете, старателно пригладена, но не и сресана. А очите му бяха толкова пълни живот... Не беше нужно да говориш с него, за да ти каже нещо. Нямаше как да го подмина. Беше сложил пред себе си стара, но чиста шапка. Понечих да пусна пари в нея, но в последния момент приклекнах:
- Гладен си ли? Искаш ли да ти взема нещо за ядене?
- Гладен съм, моето момиче, но не за хляб.
- А за какво?
- За разговори. Знаеш ли колко рядко някой спира и говори с мен? Благодарен съм на хората, които ми оставят по някоя и друга стотинка, ама само с хляб не се живее, да знаеш.
     Не очаквах такъв отговор. Седнах до него на стълбите на вече затворения търговски център и се заговорихме. Имаше толкова мек и приятен глас, вълнуваща дикция и по впечатляващ начин подбираше думите. В първия момент,  в който чух гласа му, ми мина през главата, че този човек е работил в радио или е литератор. Вълнуващ глас, вълнуващ! Минаващите хора ни гледаха странно, а аз все повече спирах да обръщам внимание на заобикалящия ни свят и само го слушах как говори. Разказа ми, че е бил адвокат. Бил е женен по негови думи "за едно вълшебство, което си отиде твърде рано." Жена му починала преди повече от 15 години. От нея му останал само един син, но и той се споминал.
- Бях добър в работата си. Купих на сина си апартамент, да го подсигуря. Мъж е, трябва. И хубаво направих. Ама той не случи на жена.
И преди да кажа каквото и да било, той продължи:
- Ожени се. Аз останах без работа и той ме прибра да живея при него. Много близки си бяхме. Но когато почина, снахата ме изгони. Каза, че съм изкукуригал старец, а апартаментът е неин. Може нищо друго да нямам, но имам достойнство. Събрах си багажа в един сак и си тръгнах.
- А сега къде живееш?
- Където намеря. Бях известно време в един дом. Пенсията ми стига. Ама там е като болница. Пък аз май още не съм болен. Та си тръгнах. Поне за известно време.
     Не знам колко време съм говорила с този мъж. Разказа ми толкова неща. А аз го слушах - знаех, че от това има нужда. И го разпитвах - да говори, да не млъква, ако може. Тъжно ми стана, когато каза, че има цели дни, в които и дума не е продумвал. Все пак взех закуски и 2 айрана, та хапнахме заедно. Благодари ми и двамата си тръгнахме. Вече се смрачаваше.
     Няколко дни по-късно се видях с един познат и той ме попита:
- Ти пък откога си говориш с просяци?
- А ти кога забрави да общуваш с хората и телефонът ти стана по-умен от теб?
     Повече не видях този мъж, но почти всеки път, когато минавам по тази улица, се оглеждам дали той е някъде там. Да си побъбрим и да изпием по един айран. На стълбите под падащите листа...