На върха е друго. Чувстваш, че имаш власт. Всичко онова, което е долу - толкова е много, а е в краката ти. Усилията си струват - суровата подготовка, изстискването на всяка сила от ума и тялото, до последно...За да впрегнеш целия си наличен ресурс и да стигнеш мечтания връх. Физическата болка е афродизиак. Насладата е несравнима - в мига, в който и последният ти мускул откаже, гладният за кислород мозък бърка в най-тайните си резерви и подава безпрекословна команда на тялото да продължи...Човекът винаги може да открие нов генератор на енергия в себе си, всичко е въпрос на тренировка...Тренировка на физиката и духа. Духът е разковничето за всяко безсилие, духът намира пътя и в най-заплетения лабиринт, за духа няма път без изход... Чистият, хладен въздух от раз, безцеремонно, като блестящ хирург, без колебание изгребва димната градска шлака от дробовете, изстъргва ги до голо...Болезнено е, но всяка болка си струва! И диханието на тревите и мъховете е живо, свободно, безусловно. Тук природата не прави компромиси на човека, не е под чехъл. НЕ!   Всяка брънчица от нейната жива верига е с равни права. Никой не е по-малък от другия, защото може да бъде стъпкан или изяден от него! Всеки си знае цената и точната мярка на саможертвата, която трябва да даде, за да живее общата им майка - Планината. Защото диша ли Тя, ще дишат и те, и техните поколения. Докато не се амбицира сляпото безумие на човека да оползотворява и руши, да трупа излишъци...Не да покорява и владее, а да руши...Защото там, на върха ти владееш, това чувство е дарът на Планината за преклонението и респекта ти пред Нея. Тя те води нагоре, по трънливите, каменисти усои, под Нейното небе, дава ти да дишаш въздуха Й, оставя те да стъпиш на върха със заблудата, че си го покорил. Но истинската награда е, че си покорил себе си. А да покориш себе си, да имаш власт над себе си - това е то Духа! И можеш да полетиш в бездната. Господарката ти дава това право, този избор. Да си човек и да летиш си има цена. Краткият миг на пълна свобода е краткият път към смъртта и вечността. Когато намерят бездиханната ти обвивка-там долу, върху някой девствен камък, никой няма да заплаче, защото Тя няма да му позволи. Вярвам, че в мига на полета духът  се  вселява в зениците на онзи орел, който кръжи горе, над скалите...и с железният си писък сътворява ехо, което хребетите ще повтарят вечно, ехото на душата ти...Каква по-безкрайна вечност?!?...
Но едва ли ще посмееш да скочиш от върха. Човешката ти природа не разбира и не понася абстрактността на безвремието и безкрайността, с които се храни вечността. Това е равносилно на лудост. Табу!!! А табутата са божествена преграда към всяко просветление...Дали самоубиецът е анархист или фанатик? Дали отговoрът, който дава Библията тълкуваме правилно? И дали ръката, която е заковала тайното й  писмо е по-божествена от природата и нейните закони?..
Въпроси, чиито отговори едва ли ще научим. А тайно си ги задаваме и крием в дълбините на душите си като черен грях, който изкупваме цял живот - объркани и гузни...

А на върха е друго! Властта те опива и това, че ти си най-високата точка на тази безкрайност е наркотик, който те кара  да се връщащ отново и отново тук. Вътрешната ти борба с неистовото желание да полетиш те зарежда с доза живот, до следващия път! Слизането надолу по вече утъпкания път е най-лекия товар върху премалелите нозе. Гордостта, че за пореден път си оставил капка спомен в безвремието-там горе, че с всеки път расте твоя миг в митологичната Й история, ти дава криле. Не орлови, но краткият път е за безумците, за безумно смелите...Ти вървиш по дългия...и си доволен от себе си. Щом Тя те допуска всеки път да надникнеш от най-високото в свещената й гръд, значи вече си част от Нея!
А какво по-добро изпитание за тялото и ...ДУХА!