Седяхме край огъня, както древните хора са седяли. За нас той беше странно нещо, непривично за времето ни. И все пак усещахме магията, която бе привличала векове наред не само с топлината и светлината си, а с някакво странно усещане за уют и спокойствие, дори и насред огромно поле, където се намирахме. Мълчахме. Очаквахме нещо, но не бях наясно какво. А и мисълта ми беше заета с проблема защо не виждам лицата на спътниците си?
Единият беше мъж, седнал срещу мен с гръб към недалечния град. Изглеждаше уморен - по-скоро умствено, отколкото физически. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да се пазя от него. Да се страхувам. Да бъда нащрек. Да пазя човека до себе си...
До мен седеше жена. Неизвестна. Но част от мен. Добрата ми част. Обичах я, въпреки, че не познавам обичта. Гледах пламъците, които се мятаха без никакъв синхрон и извън всякакви математически логики. Парченце хаос в подредената вселена. Същият хаос, който се бе вселил в мен от известно време и ме плашеше. Правеше ме различен, ...