В.Уайт (Венелин Недялков)
46 31
1.03.2020 г., 20:51 ч.

Начало 

  Проза » Разкази
799 0 4
2 мин за четене

    Седяхме край огъня, както древните хора са седяли. За нас той беше странно нещо, непривично за времето ни. И все пак усещахме магията, която бе привличала векове наред не само с топлината и светлината си, а с някакво странно усещане за уют и спокойствие, дори и насред огромно поле, където се намирахме. Мълчахме. Очаквахме нещо, но не бях наясно какво. А и мисълта ми беше заета с проблема защо не виждам лицата на спътниците си?

    Единият беше мъж, седнал срещу мен с гръб към недалечния град. Изглеждаше уморен - по-скоро умствено, отколкото физически. Инстинктът ми подсказваше, че трябва да се пазя от него. Да се страхувам. Да бъда нащрек. Да пазя човека до себе си...

    До мен седеше жена. Неизвестна. Но част от мен. Добрата ми част. Обичах я, въпреки, че не познавам обичта. Гледах пламъците, които се мятаха без никакъв синхрон и извън всякакви математически логики. Парченце хаос в подредената вселена. Същият хаос, който се бе вселил в мен от известно време и ме плашеше. Правеше ме различен, непредсказуем и неконтролируем.

    - Започна - жената протегна ръка напред. Тримата обърнахме безлики погледи към града и видяхме сиянието. Мъжът разкърши рамене:

    - Ще погледна - изправи се.

    Зад нас, огромна купчина железа, пречупени в гротескна форма, три богоподобни туловища, наведени над главите ни, сякаш сме техни играчки. Едното бавно и мощно се издигна, мъжът беше на мястото на главата му, цели двайсет метра нагоре. Не гледах към него. Той беше завършил своя път и щеше да умре. Хванах ръката на жената без лице. Тя ме погледна и за момент се зачудих какво вижда. После каза:

    - Да си вървим.

    Изправихме се, обърнахме гръб на сивия град и тръгнахме. От тук започваше бъдещето. Миналото ни махна за сбогуване, после със замах посегна и направи огромна дупка в мен. Черна болка, която завинаги оставаше мой спътник. 

    Така трябваше да бъде…

© Венелин Недялков Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Авторът имаше една седмица да вземе отношение, но не го направи. По мое мнение този текст не отговаря на условията на предизвикателството и го свалям от участие.
  • Не ,че има някакво значение, освен за мен самия, но и аз не виждам разказ тук. По-скоро е фрагмент, начало, и т.н. Освен това няма действие. Действието грабва читателя, не описанията. Не подценявайте въображението на читателя и неговата информираност и интелигентност. Днешните читатели са...интуитивни. И- много критични.
  • Вероятно г-н Уайт, сиянието е изгорило целия град, а застиналите железа са някаква надежда, от която тръгва новото начало. Честно казано, в моите разкази няма фантазия и са трагични, но тук е хубаво да дадете някакво пояснение. Благодаря, за което!
  • Аз нищо не разбрах. Къде е новото начало, като не знаем какво се е случило преди това
Предложения
: ??:??