Вън пак заваля. Този път обаче дъждът някак странно барабанеше по металният покрив на колата. Капките шибаха безмилостно купето и се усещаха като чуковни удари. Не беше като предишният дъжд. Този беше друг. Някак по-страшен, по-злокобен. Сякаш вещаеше някаква лоша вест. Поредната.

Джони преглътна и усети отново устата си суха. Преглътна пак, сякаш за да се опита да преглътне възела заседнал в гърлото му, но не се получи. Затова стисна още по-здраво волана и се опита да различи пътя измежду изоставените ниви пред мъждукащите светлини на очукания джип. В последният момент видя една голяма дупка и нави докрай волана в дясно, карайки колата да завие рязко за да я избегне. Задната гума обаче закачи ръба на изораният асфалт и цялото купе се разтресе, скърцайки заплашително, сакаш предупреждавайки, че ако мине през още една такава ще се разпадне. 

- Не може ли да внимаваш повече ... - изохка едва разбираемо жената на задната седалка.

- Опитвам се ... - съчувствено отвърна Джони и сбърчи вежди, поглеждайки свитата отзад през огледалото за задно виждане.

- Така каза и предишните няколко пъти, та не става по-добре. Спри и ме остави някъде.

- Стига глупости... 

Джони натисна педала на газта. Вече се стъмваше, а дъждът нямаше изгледи да спре скоро. Надвеси се над волана за да погледне към небето. Оловносиво. Грозно. Страшно.

Седна обратно на седалката. Очите му шареха през стъклото и търсеха някакъв знак. Какъвто и да, стига да му вдъхне някаква надежда. Дори и малка. Но нямаше нищо.

Проблесна светкавица и на фона й се откроиха сгради. Сърцето на Джони подскочи в гърдите му.

- Алекса, пред нас има град! Дръж се. 

Алекса изохка отново. Почти проплака от болката която я раздираше буквално и преносно.

- И този ... - замълча за момент, но достатъчен за да накара Джони да се притесни и да се обърне да види дали още диша - ... и този ще е като останалите....  

- Няма как да знаем.

- Просто го приеми. След райда няма нищо. Няма спасение. Каквото било-било... 

Нова светкавица озари небосвода. Но дали беше светкавица или отекващи залпове от войната над облаците, нямаше как да знае. Можеше само да предполага. Наближаваха града. 

Джони уби малко скоростта и засили чистачките. Но дори и така те не успяваха да насмогнат на леещата се отгоре им вода. Погледът му попадна върху правоъгълната табела преди първите къщи. Не успя да различи името на града, но видя черната боя с която табелата бе задраскана през двата си диагонала пресичащи се в средата. Алекса беше права. И този град беше като останалите. Поредният. Нещо в него потрепери. Не знаеше дали е за добро или за лошо. 

Караше бавно през главната улица и се озърташе ту на ляво, ту на дясно. Започна да усеща как постепенно го обзема чувството за безизходица. Това беше краят. Но не можеше да се предаде! Хората може да бяха глупави, но именно упоритостта ги беше докарала до тук! Планетата Земя се опитваше години наред да затрие човечеството, но не бе успяла на надмогне находчивостта му. Сега беше друго, но все пак …

Джони стисна волана решително, та чак кокалчетата на пръстите му побеляха. 

Поне трябваше да опита. Ако не на себе си, трябваше да помогне на Алекса. Трябваше да и помогне да се върне. Трябваше!

Нов проблясък озари облаците. Този път звукът който достигна до ушите им беше оглушителен. Добре, че беше светкавичната  реакция на Джони, която го накара да настъпи педала на газта и да свие на първата пряка, иначе щяха да се окажат смазани под огромната отломка паднала от небето. Продължи да кара бясно до първата бензиностанция, където наби спирачки под навеса на най-близката колонка. С треперещи ръце едва-едва отвори вратата на колата и слезе. Треперещите му колене поддадоха и едва не падна по очи, но успя припряно да намери опора в отворената врата. Едва отвори вратичката на резервоара и напъха пистолета за горивото. Колонката започна да отчита налятото количество. 

- Дръж се Алекса. Сега продължаваме. Всичко ще е наред. - подвикна окуражаващо към Алекса той. Но по-скоро се опитваше да окуражи себе си. За сега обаче безуспешно. Страхът го ядеше отвътре бавно, постепенно и сигурно.

Поне не всичката електроника беше сдала багажа след Онзи ден, когато адът се изсипа. Това поне го успокояваше до някъде. Всичко стана толкова бързо, че ако сега се опитваше да си спомни началото, беше сигурен, че няма да може. Все пак се опита да пренавие лентата назад и да си спомни как се озова в тази ситуация. Първо беше заразата. После експлозията, сетне страхът и накрая войната. Тези които успяха да се измъкнат го направиха. Който беше успял да се добере до някой космодрум - успя. Тези които не успяха, загинаха или от войната която се водеше на земята или в космоса, или от вируса. Това обаче остави десетки хиляди обезлюдени градове. Призрачни, но все още способни да заразяват оцелелите и да заличават последната раса на тази планета. Градовете бяха със задраскана на кръст табела. Знакът беше недвусмислен - бягайте! 

Колонката изщрака и изтръгна Джони от унеса. Върна пистолета обратно от там от където го беше взел и затвори капака на резервоара. Погледна през стъклото към гърчещата се Алекса. Сега изглеждаше толкова малка. Призрачно слаба и плаха. Умираща … като неговата раса.

Сепна се и бързо изтича до магазина на изоставената бензиностанция и започна да пъха в джобовете разни провизии. Не беше сигурен дали Алекса ще ги яде, но ги взе за всеки случай. Последните събития бяха се случили толкова бързо, че никой нямаше време да се запасява и всичко беше изоставено така както си е било. Ако не броим труповете, пръснатите стоки и порутените сгради. По пода на магазина имаше вода. Явно покривът беше сдал багажа. Видя на един рафт одеала, грабна едно и се върна обратно към колата. 

• Как си? - попита, докато мяташе одеалото отгоре й, осъзнавайки колко идиотски тъп беше въпросът му.

- Как да съм с изтичаща кръв ... - болезнено изсъска тя и придърпа одеялото с дългите си пръсти. - Благодаря ти Джони. 

- Няма проблем. 

- Знаеш, че не си длъжен да го правиш.  Просто ме остави някъде. Само те бавя.

- Знам, но няма да те оставя. 

Запали двигателя и подкара нататък. 

- А сега накъде? - долетя гласът й от задната седалка

- Напред. 

- Ех вие... - опита се да се засмее, но само се закашля и не довърши. Кашлицата беше дълбока, давеща се и продължителна.

Джони настъпи газта и прекара колата напред през опустелите тъмни улици. Заобиколи един паднал стълб и подмина поредната рухнала сграда след него. Виждаха се части от хора. Къде по-големи, къде по-малки. Гледката караше стомахът му да се превие на две. Усети жлъчният сок в устата си, но уби поривът за повръщане. Нов трясък го стресна. Този път усети вибрациите от удара, чак до мозъка на костите си. Пак някоя отломка се забиваше в земята. Или този път беше цял кораб? Потрепери. Спомни си кога се сблъска с Алекса. Беше преди не повече от четири дни. Преди цели четири, а ги усещаше все едно бяха години. Толкова много ли неща се случиха? Наистина ли бяха толкова много? 

Беше събота и се беше настанил на любимият си фотьойл когато изключи телевизора. Започна да се ядосва на новините. От два дни насам говореха или само за това колко жертви има след взрива, или за някакъв вирус колко хора е погубил или за нарастващото напрежение между световните сили. И така това се повтаряше от сутрин до вечер постоянно. Дразнеше се. Дразнеше се и на себе си за това, че въпреки, че не искаше да гледа новините, го правеше отново и отново. Дразнеше се за това, че все търсеше и нещо в мрежата, силно надявайки се някоя от всичките новини да се окаже фалшива и нещата да не са толкова зле. Но уви. Нещата ставаха все по-зле, а той до последно вярваше, че го лъжат. А можеше и да е прав. Нямаше как да знае. Живееше в ерата на информацията, в която се давиш от новини и факти и нямаш механизъм с който да отсееш истината от фалша. Именно това щеше да изиграе огромна роля в идните дни. Но Джони нямаше как да знае това.  

Напул на всичко и всеки, Джони излезе за вестник кафе когато забеляза купища хора товарещи автомобилите си с покъщнина и отправящи се към космопортите. За новото преселение се разбираше и от хилядите малки точки, космически пътнически лайнери, в небето които отлитаха към спасението. Или поне те си мислеха така. Джони продължаваше да упорства на неговото си. Не го грозеше никаква опасност. Всички останали просто преиграваха. Масова психоза и паника.... Тогава земята се разтресе. Високите тухлени сгради около него затрепериха и започнаха да се разпадат. Хората се разпищяха. Последващият грохот беше толкова оглушителен, че от ушите на онези озовали се в непосредствена близост потече кръв. Гъбата от експлозията нямаше как да се пропусне. 

После небето почерня и всичко в него започна да пада. За пръв път този ден, Джони разбра, че жестоко грешеше за изводите които си беше правил до този момент. Парализиращ страх обаче не му позволяваше да померъдне от мястото си. Стоеше все така на тротоара до магазинчето за кафе с хартиена чаша в ръка, сърце заседнало в гърлото и поглед отправен в небето и падащите от него отломки от пътнически и военни кораби. После войната започна. А сетне заваля.

***

Космодрумът се виждаше в далечината. Позна го не по формата, понеже в тъмнината и дъждът не можеше да се различи нищо, но осветлението на подобни учреждения беше специфично и лесно разпознаваемо. 

- Стигнахме. Още малко само.

Не чу отговор от задната седалка и сърцето му прескочи удар. Не се обърна назад, а настъпи педала на газта. Преминаха поредното мъртво селище със задраскана табела. Джипът продължаваше да пори нощта напред към крайната си цел. 

На входа на космопорта Джони наби спирачки и припряно излезе. Отвори задната врата и се опита да извади Алекса. Превило се на две, високото й тънко тяло изглеждаше малко и невзрачно. Джони преметна ръката й през раменете си, бавно пусна краката й на земята и полека се затътри към вътрешността на зданието. Понеже Алекса беше по-висока от него, му беше лесно да я поддържа. 

Алекса придържаше с трепереща ръка раната си,  но това не помагаше за намаляне на кръвотечението. Дъждът само правеше така, че да излгежда, че е намаляло. Гравитацията на Земята също не й помагаше. Тук се чувстваше тромава и неудобно тежка. Стисна зъби толкова силно, че изскърцаха.

- Ако ме намерят с теб, ще те убият. Остави ме тук някъде и бягай.

- Трябва първо да видим дали има превоз. Трябва да се измъкнеш. - заупорства Джони. - Мен не ме мисли, аз ще се оправя.

- Глупости, ти ... - нов силен спазъм премина през тялото й и тя се изплъзна от хватката на младежа и падна на земята с две ръце държейки се за раната. Джони забеляза полилавелите крайчета на мястото, от което бе извадил шрапнел когато я беше намерил сред развалините на близката сграда. Знаеше, че разбитият космолет не беше от флотата на Земята, но нещо в него го теглеше натам. В странното пилотско кресло намери закачено, със странни контролни връзки, високо и стройно тяло - около два метра, с тъмно сив овален огледален шлем, приличащ на обърната капка. Пръстите му още помнеха странната вибрация която усети когато докосна шлема, за да го махне. Още помнеше и учудването си когато видя, че там беше руса хуманоидна жена с фини линии на лицето, затворила очи и дишаща едва едва. След като я разкачи, разкъсвайки контролните връзки от космолета с костюмът й, видя, че от тънката й талия стърчи голям шрапнел. Извади го и пристегна раната й с връхната си риза.

- Инфектирала се е. Нищо чудно, ако си и хванала онзи вирус който върлува. - Джони я подхвана и я вдигна. Беше учудващо лека за двуметрова жена. 

- Спасяваш врага нали знаеш. За вас, хората, ние сме врагът сега. 

- Знам.

Бързо преминаха през порутената чакалня, през вип терминала и излязоха навън на една от многото площадки на които до скоро излитаха и кацаха куп междузвездни кораби. Дъждът плющеше силно и безмилостно. Сякаш искаше да измие от Земята онова което се беше случило наскоро. Грозната и жестока война, вирусът и последвалото потушаване, което беше по-скоро като касапница продължаваща и сега. 

При видът на площадките, Джони се свлече на колене от безсилие, все още държащ Алекса в ръце. Площадките бяха празни. Хамбарите, където се съхраняваха самолети и космолети бяха сравнени със земята. И то относително скоро, защото пушекът от взривовете все още се издигаше от руините. Идеше му да заплаче. Вече се предаде. Това не можеше да бъде вярно. Не можеше да е истина. Не искаше да го вярва.

- Не очаквах да е по-различно.- промълви Алекса със силен акцент, сякаш прочела мислите му. Облегна мократа си глава на рамото му. - Няма как да е другояче. Такива бяха заповедите които ми дадоха. Всички ги изпълняват. Не мога да ги отзова.

- Защо? Защо? - почти проплака Джони - Остави ме мен, но защо не дойдат поне теб да приберат. Нали си генерал на цяла флотилия? Това за вашите хораа не значи ли нещо?

- Всички имат крайна цел. Това, че командирът е паднал, не означава, че трябва да прекратят райда и да дадат назад. Продължават докато командата не е изпълнена. Така са обучени. За това живеят.

Подгизнали до кости и с много усилия успяха да се доберат до едно малко подслонче получено от паднала напряко бетонна стена образуваща нещо като навес. Настаниха се там и зареяха погледи към празният космодрум и виещият се пушек. В небето проблясваха светлини. Падаха неща. Чуваха се тътени. Но всичко се приглушаваше от ударите на едрите дъждовни капки в повърхностите наоколо. Нов взрив в далечината. Монотонен ръмеж. Вик. А после тишина.

- Ти всъщност на колко години си? - изненадващо попита Алекса, поглеждайки го с големите си нечовешки красиви сиво-сини очи.

- Тридесет и една. 

Тя се подсмихна накак тъжно.

- Какво? Възрастта ми ти е забавна ли?

- Не. Просто за това твърдоглавие... - Нова кашлица разтърси тялото й. - очаквах да си по-възрастен.

- А ти на колко си?

- Обърнато в Земни години съм на около хиляда и малко. В наши съм на скромните четиресет и две. - ново закашляне. Всяко следващо такова беше по-силно и изцеждаше силите й все повече и повече. Едва държеше очите си отворени вече. Затрепери. Джони се опита някак да я прегърне за да я стопли, но не можеше. И двамата бяха мокри до кости. Дрехите им бяха полепнали по тялото, а от косите им капеше вода. Прокле се, че не беше взел одеялото от джипа, но от друга страна в този дъжд, нямаше да остане за дълго сухо. Поне бяха на завет.

- Защо ни нападнахте?

- Не сме ви нападнали. Намесихме се за да предотвратим войната, но нещата ескалираха прекалено бързо и закъсняхме. Този път беше прекалено късно. Затова нулираме експеримента.

- Експеримент? - думата накара Джони да потрепери вътрешно

- Да. Винаги сте били един експеримент. Идеята бе да се създаде едно идилично и прогресиращо общество. Нещо като спасителен маяк за останалите раси. Но при вас се получи така, че с годините и прогреса развихте прекалено много агресия и войнственост, която никой от вселенският сенат не одобрява. 

- Случвало ли се е преди?

- Този ще е третият. Надявам се да е последният.

- Значи има истина в древните книги. Онези за миналите цивилизации, които били унищожени от голямата космическа война и така нататък. Не са просто приказки, митове и легенди?

- Не са. - тихо потвърди Алекса. - Първо беше Марс. После Земята. Сега е вторият път тук.

- Божичко. Ами войната? А вирусът? 

- За тях не сме виновни. Вие започнахте да се самоунищожавате сами. Ние просто ... ще почистим след вас.

- Има толкова много невинни ... къде ви е съвестта?

- Затова използваме Сивите. Те нямат съвест, която да ги спре. Те изпълняват заповеди…

- За това са създадени. - довърши Джони

- Да. Те също са експеримент, за сега успешен.

Капките продължаваха да шибат земята. Душата на Джони се беше стегнала като бетона на който седяха.

- Защо ме измъкна от отломките? Защо се опитваш да ме спасиш? Защо се хвана с тази безнадеждна и обречена на провал мисия? - шептейки попита извънземната 

- Защото винаги съм вярвал, че някой ще дойде да ни спаси от нас самите. - думите излетяха сами от устата му дори без да осъзнае, че ги е казал. Сякаш душата му говореше и изливаше онова което й тежеше - Вярвам, че някъде там дебне спасение. - той въздъхна - Надявам се, че има. - Той сведе поглед към жената облегнала се на него. Беше стиснала очи и дишаше плитко и от време на време тихо изпъшкваше от пронизващата я болка. Ако се абстрахираше човек от моментният й неугледен вид, всъщност беше невероятно красива. Правеше впечатление, че е малко различна от жените които се срещат на Земята с издълженото си тяло, малко по-големите очи и извънредно тънката талия. Но все пак красива като ангел.

В далечината на хоризонта където се сливаха облаците и земята, просветнаха две дузини светлинки, които си личеше, че приближават бързо.  Алекса отвори очи, фокусира светлинките и понечи да се наддигне.

- Бягай. 

- Моля?

- Ставай и бягай! - процеди през зъби тя - Наземният рейд е започнал. - Придошлият адреналин й вля малко сила, а в гласът й звучеше страх. - Не ме гледай! Бягай.

- Но…

- Няма “но”. Ще те застрелят като куче. Ако не тези, то някой от другите отряди.

- Няма да те оставя. - въпреки отказът да изпълни нарежданията й, той се наддигна. Паниката която му внуши гласът й го накара да се задейства. 

- За мен отрядът е спасение, за теб - гибел. Постигна целта си. Спаси ме! Благодаря ти, а сега се спасявай!

- Но…

- Моля те! - по лицето й се стичаха сълзи. Да видиш тези очи да плачат беше колкото невероятно, толкова и плашещо. - Спасявай се!  

Спорът изцеди и последната сила която й бе останала и тя рухна на мръсната земя. Красивата руса коса сега бе сплъстена от влага и мръсотия. Дишаше плитко. Вече почти не усещаше раздиращата я болка. Нямаше сили дори да му се отблагодари. С неохота Джони свали мокрото си яке, направи го на топка и го подложи под главата й. Прокара длан по бузата й, отмятайки един мръсен кичур от лицето й. Тогава просто се обърна и побягна. 

Пристигането на отряда не закъсня. Заслонът бе заобиколен от малка въоръжена армия, облечена в скафандри с големи шлемове като капки, чиито връх сочеше земята, яхнала странни левитиращи машини. От първата машина слезе висока фигура с човешки пропорции и извади от кобура на левият хълбок, лазерен пистолет. Дъждът тропореше по бронята му. Насочи пистолета към лежащата фигура в заслона. След малко го свали.

    -Александрия … - хвърли оръжието на на земята и се затича към почти безжизненото тяло. Падна на колене, шлемът му се дематериализира, разкривайки уплашената физиономия на хуманоид, усетил безизходицата. Красив като лежащата на земята. Ангел от друг свят. Ангел със сълзи на очи. Започна да дава нареждания на ниските фигури зад него. Отнякъде се материализира носилка. Ранената бе преместена отгоре, а малка фигура в прилепнал костюм с голяма глава облечена в черен шлем, медикът на групата, започна да се опитва да я стабилизира. Новодошлият хуманоид, явно командирът на тази войска, държеше ръката на умиращата и водеше вътрешна борба със себе си. Накрая не издържа. Бясно заоглежда околността и видя в далечината двата фара на движеща се примитивна машина от този свят. Раздаде заповеди на наземният екип, но после усети немощно стисване на ръката си. Погледна лежащата, която леко се усмихна и едва-едва поклати глава. 

- Отмяна. - рече той. В него се просмука малка надежда. Малка, но достатъчна за да поддържа искрата. Може би не всичко беше загубено.