Мрачно. Облачно. Че и тъжно, едно такова, тягостно. Като преди дъжд. Ама не какъв да е, а дълъг и пороен. Неделя. От време на време някой се мерне. И най-вече с колело. На багажника или се клатушка бутилка с бира, или  кашон с разсад за пипер, или чувал смески. Общо взето - скука и пустош. А е главната улица. Нещо като булевард в голямото село. Движението по шосето се изразява най-вече в някоя каруца, натоварена с ръждиви ламарини, отправила се към пункта за отпадъчно желязо или трактор, с прикачен инвентар, запърпорил кой знае накъде. Ама не става за работа из полето, щото всеки момент ще излее пороят. Животът като че ли е заспал. Времето някак мързеливо се влачи, забързано като разгонен охлюв. Цялото спокойствие на вселената май се е събрало тук. Спокойствие, граничещо с безличие. Спокойствие, предизвикващо бездействие. Тук природните инструменти кротко, бавно и необезпокоявано си работят. Човешка намеса няма. Ето например, мазилката от къщата на Златан Гергов (покойник отпреди няколко години) бавно, методично и сигурно пада. А къщата е масивна, от печена тухла, на два етажа. Единия комин почти целият е паднал, другия тепърва почва да се руши. Няколко капака от покрива липсват, тук таме някоя керемида е паднала, друга счупена. Кой знае какви вампири има вътре. Кой знае колко дупки има вече по тавана. И кой знае, кога времето, ще довърши цялата къща. Запустяла къща. Обезлюден двор. Обреченост. И предстоящият дъжд, ще свърши някоя задачка по срутването. Хич и никой няма да му попречи. За жалост, напоследък преобладаваща картинка. Бавно, но сигурно тоя край се слива със земята, откъдето всъщност е и дошъл. Дали е така? Едно бяло облаче насред тая черна сивота обаче, кара и някоя по-мажорна нотка да трепне в душата. До вампирясалата къща има друга. До вчера и тя беше в тон с общия фон. Но днес... Да, вижда се, че тук живеят хора. Свестни хора. Не богати. Но хора с прилични доходи, хора с богата душа. Такива, които са си кореняци и си обичат родното място. Нищо, че се намира на задника на географията. Така де, може ли жив организъм без отделителна система. И тя е важна като всяка друга. Пред къщата - зелена градинка. В градинката - три декоративни борчета. Шарени цветленца, пометен тротоар. Нова ограда, с автоматично отваряща се порта за автомобила. Санирани стени, минерална мазилка. Нов покрив. Картинка! Правено е с мерак. Някой ще каже: "Правено е с пари!" Така де, с пари. То и пиенето е с пари. Ама защо не се вижда подобна красота пред някой от тия, дето по цял ден висят в кръчмата? А тези хора - от вкъщи - на работа и от работа - вкъщи. Няма значение. Радващото е, че въпреки всичко има и такива хора. Значи не всичко е загубено. Не целокупният живот в това затънтено място е оставен на самотек. Не навсякъде цари бездействие и безразличие. Има и имунизирани хора против вируса на безвремието. И у тях, и посредством такива като тях, се крепи малката надежда за по-добро. Малка, ама Надежда. Нали е по-добре, да я има?
  Мрачно. Облачно. Като преди всеки дъжд... Ама има нужда. Нека даде живот на земята! Пък и да поотмие боклука. Ако трябва и да отнесе това, което вече не става за нищо, пък да остане здравото и хубавото. Нека да полее НАДЕЖДАТА! Нека!