Надеждата, че ще се върне

Беше задушно. Слънцето грееше силно и беше нажежило асфалта. Усещаше се тежест във въздуха. Очевидно беше, че скоро ще завали. Вече се стъмни и облаците сякаш се затичаха в небето и закриваха звездите. Лампите осветяващи многобройните блокчета в града загасваха постепенно. Накрая остана едно единствено. Там, до прозореца бе застанало момиче с черна дълга коса,бяла кожа и смарагдено зелени очи. Загледа се в небето. Тя мразеше дъжда. Когато видя мрачното небе се натъжи.Утрешният ден щеше да е специален за нея и момчето,което обичаше, а дъждът щеше да провали плановете за перфектната среща,която той и бе обещал. Задуха вятър,а с него облаците се приближаваха все повече. Ето. Една капчица падна на чипото и носле. А след нея втора, трета... докато не заваля порой. Момичето беше толкова тъжно. Реши, че няма смисъл вече да се взира в дъждовните капки, които закапаха неуморно.Тъкмо щеше да затвори прозореца и... чу вик:
- Съкровище!
В този момент тя беше едновременно адски изненадата и неописуемо щастлива. Това бе нейното момче. Любовта на живота й. Само той я наричаше така. Тя се показа на прозореца и го видя. Той стоеше под дъжда без чадър, държейки най-красивата червена роза, която беше виждала. Тогава тя се затича по стълбището. За малко да се спъне в дългата нощница, с която бе облечена. Отвори входната врата, хвърли се в обятията му и го целуна. Целите бяха мокри, но за тях това нямаше значение. Бяха щастливи, бяха заедно и нищо друго нямаше значение. В този момент момчето погледна в прекрасните очи на своята любов, които обожаваше и каза:
- Скъпа моя, ти си най-хубавото нещо в живота ми... (тишина) Но... дойдох да се сбогуваме. Тази вечер в 3 заминавам и... не зная кога ще се върна...
Момичето онемя. В очите и се виждаше огромната болка, която изпита в този момент. Единственото, което успя да каже беше, че го обича и че ще го подкрепя винаги, без значение какво ще се случи.
Момчето погали косите й, целуна я по челото и каза:
- И аз теб, съкровище, и завинаги ще останеш тук... в сърцето ми,слагайки ръката и на гърдите си. Не ме забравяй. Вярвай в това, което най-много желаеш и то ще се сбъдне.
Той я целуна за последно и тръгна по широката улица. Лампите се отразяваха в локвите и сякаш хиляди луни страдаха с тях. Момичето стоеше. Гледаше как любовта й си отива и с всяка негова крачка по лицето и се стичаше по една сълза. Но тя не можеше да направи нищо. Нямаше право да го спре. Единственото, което й остана беше... да вярва, че ще дойде ден, в който те отново ще бъдат заедно.