1.07.2008 г., 19:03

Надеждата, че ще се върне

1.3K 0 1
2 мин за четене
Беше задушно. Слънцето грееше силно и беше нажежило асфалта. Усещаше се тежест във въздуха. Очевидно беше, че скоро ще завали. Вече се стъмни и облаците сякаш се затичаха в небето и закриваха звездите. Лампите осветяващи многобройните блокчета в града загасваха постепенно. Накрая остана едно единствено. Там, до прозореца бе застанало момиче с черна дълга коса,бяла кожа и смарагдено зелени очи. Загледа се в небето. Тя мразеше дъжда. Когато видя мрачното небе се натъжи.Утрешният ден щеше да е специален за нея и момчето,което обичаше, а дъждът щеше да провали плановете за перфектната среща,която той и бе обещал. Задуха вятър,а с него облаците се приближаваха все повече. Ето. Една капчица падна на чипото и носле. А след нея втора, трета... докато не заваля порой. Момичето беше толкова тъжно. Реши, че няма смисъл вече да се взира в дъждовните капки, които закапаха неуморно.Тъкмо щеше да затвори прозореца и... чу вик:
- Съкровище!
В този момент тя беше едновременно адски изненадата и неописуемо щастлива. Това бе нейното момче. Любовта на живота й. Само той я наричаше така. Тя се показа на прозореца и го видя. Той стоеше под дъжда без чадър, държейки най-красивата червена роза, която беше виждала. Тогава тя се затича по стълбището. За малко да се спъне в дългата нощница, с която бе облечена. Отвори входната врата, хвърли се в обятията му и го целуна. Целите бяха мокри, но за тях това нямаше значение. Бяха щастливи, бяха заедно и нищо друго нямаше значение. В този момент момчето погледна в прекрасните очи на своята любов, които обожаваше и каза:
- Скъпа моя, ти си най-хубавото нещо в живота ми... (тишина) Но... дойдох да се сбогуваме. Тази вечер в 3 заминавам и... не зная кога ще се върна...
Момичето онемя. В очите и се виждаше огромната болка, която изпита в този момент. Единственото, което успя да каже беше, че го обича и че ще го подкрепя винаги, без значение какво ще се случи.
Момчето погали косите й, целуна я по челото и каза:
- И аз теб, съкровище, и завинаги ще останеш тук... в сърцето ми,слагайки ръката и на гърдите си. Не ме забравяй. Вярвай в това, което най-много желаеш и то ще се сбъдне.
Той я целуна за последно и тръгна по широката улица. Лампите се отразяваха в локвите и сякаш хиляди луни страдаха с тях. Момичето стоеше. Гледаше как любовта й си отива и с всяка негова крачка по лицето и се стичаше по една сълза. Но тя не можеше да направи нищо. Нямаше право да го спре. Единственото, което й остана беше... да вярва, че ще дойде ден, в който те отново ще бъдат заедно.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Диана Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • "Лампите се отразяваха в локвите и сякаш хиляди луни страдаха с тях."
    Силно и разтърсващо...

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...