НАЙ-ДОБРИЯТ ВУЙЧО

            Неотдавна в главата ми се прокрадна една, поне според мен, доста добра идея.  Исках да разкажа за моя вуйчо, за човека, когото много обичам и когото толкова много ценя. Споделих това си намерение с баща ми, той го възприе с онази доброжелателна усмивка, която винаги означаваше: „Скъпа, знаеш колко много уважавам твоите решения. Давай, аз съм зад теб". Излишно е да казвам каква ударна доза увереност бе всичко това за мен. И думите тръгнаха сами...

*     *    *

Всички деца обичат своите вуйчовци. Вуйчо, ще рече, брат на майка ми. С това не откривам топлата вода, но го казвам, за да се разбере, че той всъщност не й е брат, а неин вуйчо. Те бяха израснали заедно, спали са в едно креватче, яли са в една паничка, заедно са правили и добрините, и белите. Той е само тринайсет-четиринайсет години по-голям от нея, кажи-речи на един акъл. На един акъл, ама той бил големият, той бил силният и обаятелният. Затова майка ми винаги го е гледала със зяпнали уста, когато той разказвал за лудориите си. Затова и макар че го нарича „вуйчо",  тя винаги го е имала като брат.

Сега вече става ясно защо аз наричам този човек „вуйчо". Е, не е вече оня лудоглав младеж, дето разсмивал майка ми и не я оставял да си изяде напоената с дъхав шафран и наръсена със сол и червен пипер филия. Вуйчо сега е посивял, лицето му се е набраздило от годините и грижите, а по мазолестите му ръце вече личат възлите на настъпващата старост. Но очите му, боже, та тези зеленикави мъниста под иначе свъсените му вежди са сигурно същите както тогава, блестят със същия онзи пламък, топлят също така гальовно както някога. И те гледат така, че ти разбираш колко много обич има в тях, обич, която той раздава на всички - без остатък.

*    *    *

Седя сгушена в скута му. Дланите му милват гарваново-черните ми коси. Гласът му - топъл и мек, гали ушите ми като свеж пролетен вятър. Чувствам допира на грубите му, поизкривени от времето и от работата пръсти. От дланите, гласа и пръстите струи топлина. И сила. И на мене ми е топло, ставам силна.

Хубаво ми е!

*    *    *

... Сега непрекъснато си мисля за него. Тревожа се за него, защото претърпя сложна операция. Но аз вярвам, че тежкото заболяване няма да го сломи. Защото е силен. И защото знае, че съм с него.

Мили мой вуйчо! Ти беше с мен, когато поотраснала, осъзнах моята  свързана с инвалидния стол съдба. Беше с мен и в трудности, и в успехи.

Сега аз съм с теб. И съм сигурна, че това те прави още по-силен.

Дължа ти го!