- Луната е най-ярката звезда на небето - каза тя и се завъртя с широка усмивка на лицето.
Луната огряваше невероятно бялата ù кожа, устните ù блестяха от гланца, а ръцете ù бяха широко разтворени така, сякаш ще прегърне цялото нощно небе. Роклята ù започна да се повдига от въртенето и правеше невероятни вълнообразни движения. Косата ù я следваше с тези невероятни руси къдрици.
Щом спря своето въртене, роклята ù спря своя танц на вълните, косата ù падна нежно на раменете ù, а устните и кожата все така сияеха на луната светлина.
- Луната не е звезда - казах след дълъг размисъл.
Не исках да я разочаровам, но това, което казваше, беше много глупаво.
- Какви ги говориш?! - ядосано каза тя. - Луната е най-ярката звезда на нощното небе, почти през цялото време.
Щом заговори за Луната си, отново лицето ù засия. Колко бързо сменяше настроенията си.
- А ти какви ги говориш?! - едва ли не с подигравка казах аз - Луната не е звезда. Тя е спътник на Земята и нищо повече. Тя дори не свети сама. Отразява светлината.
Това сякаш я обиди. Не целях това, но не можех да ù позволя да се самозалъгва.
- Луната е най-ярката звезда тази нощ, а ти най-глупавият човек на Земята за цялото ù съществуване.
Тя погледна към Луната с натъжени очи. Дали осъзнаваше, че аз говоря истината, или мислено ù се извиняваше за "глупостите", които казах по неин адрес. Нямаше голямо значение за мен какво точно целеше този тъжен поглед, изпратен към Луната. Важното беше, че е тъжна, а аз не обичах тя да е тъжна.
- Защо мислиш, че Луната е звезда? - опитах се да съм по-мил.
- Аз не мисля, аз знам. Толкова ли си сляп? Не виждаш ли? Всичко излъчва светлина. Всички сме звезди.
Тя явно живееше в друг свят. Неин собствен свят, където няма нищо друго, освен звезди...
Изсмях се. Тя не каза нищо и си тръгна. Аз останах сам, загледан след нея.
... и беше права. Тази вечер най-ярката звезда на небето беше Луната, а най-ярката звезда на Земята беше тя.