Стилна тишина обгърна фоайето на хотела. Многобройните лампи на стената светеха нежно с едва доловими искри. Някъде далече се чуваше гласът на портиера: „Добре дошли в хотел „Виктория"! Заповядайте!..." Далечни долитаха всички звуци до нея. Пак беше облечена по последна мода - фината зелена рокля се спускаше по нея, украсена с множество пайети. В ръката си държеше малка тъмнозелена чантичка и покана.

- Рони, готова ли си? Рони? Ей?

- О, да, да! Бях се отнесла...

Станислав я хвана за ръка и я поведе към мраморната зала на хотела.

- Пусни ме! Няма нужда да се правиш! Всички знаят, че бракът ни е лъжа - дръпна си ръката тя.

- Каква лъжа! Мъж и жена сме... поне на хартия, скъпа - той отново я хвана за ръка, този път по-здраво.

Двамата влязоха в просторната зала. Всички погледи се насочиха към тях. Станислав залепи самодоволната си усмивка, хвана още по-здраво Рони и я повлече към бара.

- Ела да си вземем нещо за пиене, слънчице! Добър вечер! Как сте? Добър вечер! - обръщаше се към всеки с лукава усмивка той.

- Слав, как си тази вечер, приятелю? Рони, здравей!

- Ооо, брато, отдавна не съм те виждал. Само от преди половин час - Станислав прегърна Здравко. - Скъпа, няма ли да кажеш нещо на човека?

- Здравей, Здравко! Как си? - едва чуто промълви тя.

- Добре съм, коте. Трябва да те запозная с едни братовчедки, Славе. Ще видиш...- той хвана Станислав и го поведе някъде навътре в залата.

Рони изобщо не се постара да ги последва. Знаеше, че на тези срещи с братовчедки е нежелана. Пък и какво да прави там. Оттук нататък беше свободна да си ходи. Мина представянето. Не понасяше хитрите погледи на жените около себе си. Та те бяха в същото положение, само дето мъжете им не правеха това толкова очевидно. Мразеше този свят и всичко в него, мразеше дори зелената си рокля. Взе си мартини и излезе на балкона. Там също имаше много хора.

- Таня, моля те, върни се.

- Не можеш да ме хванеш, не можеш да ме хванеш... - смееше се с пълно гърло момиченцето и криволичеше между хората.

- Ще блъснеш ня...

Нещо силно блъсна Рони. Тя се олюля и разля чашата мартини върху себе си.

- Казах ти!

- Вуйчо! Не ми се карай.

- Извинете, госпожо! Не исках! Обещавам повече да не правя така - Таня раздрусваше силно ръката на Рони и се покланяше едновременно. Плитките й се разпиляваха навсякъде. Очичките й блестяха с малко хитро пламъче.

- Вуйчо Аси, може ли да поканим дамата на нашата маса да й се извиним. Моля те! - тя се хвърли върху вуйчо си.

- Ох, абе ей, детенце! Стига дамата да иска... - той спря тъмните си очи на Рони.

- С удоволствие. Аз съм Рони - тя подаде ръка на мъжа.

- Асен, приятно ми е.

- Аз съм Таня. -малката подаде ръка и изблъска вуйчо си.- и в случай, че питате съм на седем и половина.-сериозно заяви тя. Напред към корабааа!

Таня затупка напето с крачета между гостите. Асен подаде ръка на Рони и двамата тръгнаха след малката.

- Голяма беля е това дете. Баща ми ме накра да я взема.

- Според мен е чудесна - усмихна се Рони.

Тримата се настаниха на една от масите край парапета. Таня подаде прибори на Рони и я подложи на истински кръстосан разпит с два кръстосани ножа в ръце. Рони разказа подробно детството си, времето в училище. Асен се включваше от време на време в разговора.

- Кажи, кажи за това как се ожени.

- Таня, не се казва ожени...

- Добре де, вуйчо, нека да каже. Тя ме разбра - настояваше малката.

Рони се усмихна.

- Бях много млада, когато срещнах Станислав...

- Ето къде си била! - мощен рев се чу иззад Рони.

Тя изтръпна и се изправи.

- Курва! Курва! Уличница! Прави ми се на ангел, а зад гърба ми си развяваш коня. - Станислав крещеше почервенял от яд. - Тръгвай с мене!

- Слав..

- Хич не ми говори. Горе ще се разберем. Тръгвай! Веднага! - той не преставаше да крещи.

Рони тръгна след него.

- Добре, виж сега, ние просто си говорехме - шепнеше му тя.

- Престани да ми обясняваш. Върви! - изсъска й той  и още по- силно я стисна.

- Боли ме! Моля те!

Той не я чуваше. Вървеше обезверял из коридорите. Стигнаха до вратата.

- Отключи!

С разтреперани ръце тя отвори вратата. Той я въвлече вътре и я просна на леглото. Обикаляше из стаята и блъскаше по всички мебели.

- Слав, моля те, стига. Какво ти става? Ако толкова съм те ядосала удари ме. Нали това искаш! Удари ме! - изправи се тя срещу него.

Станислав я погледна сепнато. Тя го държеше за ръце и го гледаше настойчиво.

- Ти не разбра ли?...

- Ако съм те накарала да се почувстваш унизен недей. Ти ме унижаваш всяка вечер с твоите „братовчедки". Аз... веднъж...

- Шшшшт! Тихо.. тихо... обичам те! Обичам те, Рони! - той сложи пръст на устните й. - отдавна няма братовчедки. Писна ми да бъда разглезено малко момче.

- Ама... виж... не ми излизай с...

Той я целуна нежно по крайчеца на устните й. Обгърна я с ръце. Продължи да я целува. Тя се опря на гърдите му.

- Слав, сигурен ли си? - озадачено го попита тя.

- Да, мишле! Да!