НАНОРОБОТЪТ

Годината беше 9325. Беше златен век за нанороботиката. Всички се надпреварваха да направят най-малкия възможен модел. Дълбоко в недрата на Земната федерация, много млади мъже и жени правеха опити да го превърнат в невидим дори и за окуляра на електронен микроскоп. Всички усилия бяха насочени само към това. Цели ферми се занимаваха с производството им. Наноинженерството беше се превърнало в най-престижната и търсена професия.

Струнната теория за 26-мерния модел на вселената беше отдавна отхвърлена като ненадеждна и дори може би изцяло погрешна. Затова пък квантовата физика процъфтяваше. Някъде там се роди идеята за нанороботи, които можеха да променят структурата й чрез контролирани и насочени изстрелвания на цели флотилии от тях в определени региони, където предстоеше да се случи важно вселенско събитие. Например, раждане на супер нова или пък поява на черна дупка.

Земното бюро по насочени наноинтервенции щеше да се занимава с тези въпроси. Колкото повече времето напредваше, толкова повече ясно се усещаше нарастващата отговорност. Всяка контролирана промяна в хода на развитие на Вселената можеше да бъде крайно опасна.

В много далечното минало нанороботите просто лекуваха ракови клетки и прочие елементарни неща, докато сега съдбата на цели галактики и звездни купове зависеше от тях. Трябваше моралът да бъде издигнат много по-високо.

Появата на екзананороботът беше първото голямо събитие в историята на тази наука. Оттам започва нашата история.

Екзананороботът беше нова дивотия, родена в главите на учените многознайковци. Той позволяваше интервенции от ниво ета дори в мозъците на хората. Всичко вървеше точно по план. Някъде дълбоко вътре обаче нещо се пропука в организацията на цялата тази ултранапреднала технология.

Достъпът до мозъка на хората беше разделен на множество нива. Ниво ета беше първото от тях, което осигуряваше директен достъп до спомените на хората и до самата им памет. Тогава липсата на морал породи много проблеми. Новата виртуална реалност стана причина за смъртта на мнозина.

Малцина се осмеляваха да проверят какво се крие в ниво сигма, а до ниво омега не беше ходил никой. То беше просто недостъпно за сегашното ниво на развитие.

Така наречената сингулярност беше излязла от всякакъв възможен контрол и беше станала непредсказуема. А непредсказуема означаваше – крайно опасна. Изказаните предположения на Курцвейл отдавна бяха станали реалност. Иначе казано, поради огромния технологичен напредък светът можеше всеки момент да загине.

Ернст Талер беше един от най-добре подготвените специалисти по нано роботика, които изобщо можеха да се намерят.

Някъде зад бюрото си Ернст Талер правеше тонове изчисления, тъй като проумяваше до най-малки детайли спецификата на нанороботите, командването на цяла флотилия от тях, а също така и приоритизирането на целите, за които те се използваха.

Талер обичаше да работи сам и никой от колегите му не му пречеше да мисли и да действа. Той беше роден за това.

Що се отнася до бюрото – проблемите бяха прекалено много и различни. И все не достигаха хора. А нанороботите имаха една специфика – така наречените “рояци” или “флотилии”, както ги наричаха на прост език, можеха да станат твърде неуправляеми и хаотични, защото използваха изкуствен интелект, имитиращ човешкото поведение.

През последните три хиляди години учените се бяха блъскали да решат този проблем, но без особен успех. Нещо повече, вече бяха станали няколко злополуки, а виновни нямаше. Дълбоко в недрата на планетата имаше тайна лаборатория, която се занимаваше със специални тествания на предстартовия период на пускане на колонията. Къде за бога можеха да се справят с всичко това?

Ернст се опитваше да реши някои частни случаи на уравнения от евклидовата геометрия за подобряване на маршрута им в дивия вакуум на космоса, които може би бяха ключът към отстраняването на аварията. Пот се стичаше от челото му. Една елементарна грешка можеше да му струва много скъпо. Някъде дълбоко в сърцето си усещаше смъртта на милиони, които можеха да загинат, просто от едно негово недоглеждане.

Процесът на репликация или самовъзпроизвеждане на всеки отделен наноробот беше свързан с така нареченото небиологично размножаване.

Погрешната му осъществяване можеше да създаде обаче нова нановиртуална реалност, която да бъде особено опасна за близконамиращи се обекти. Това беше основното опасение на учените. Дори обекти като Земята, че и цели галактики и звездни купове можеха относително бързо да бъдат затворени в един своеобразно създаден виртуален свят на нанониво. Учените не знаеха какво да правят в ситуация на подобна катастрофа.

Ерика Джейл беше единствената, която се осмеляваше да му виси над главата, но само от време на време. Не твърде често и не твърде рядко. За да му дава съвети и да му приготви чаша чай или капучино. Дори и да му направи лек масаж.

Талер беше стиснат и не обичаше да плаща за глупости, пък били те нужни за поддържане на доброто му здраве.

Най-накрая решението беше открито и започна дълга, бавна и доста изнервяща серия от проверки за всяка променлива при хаотичното решаване на системата.

Храната беше доста кът. Хората използваха висококалорични гранули, подобни на кучешка храна, но се чувстваха щастливи. Талер беше доста антисоциален тип, но не пречеше на никого и затова всички го уважаваха. А той знаеше твърде много.

- Работиш върху нещо, което може и да не даде резултат – отбеляза Ерика. – Толкова труд за нищо.

- Нанороботите отдавна ни превзеха – добави той.

- Не е ли просто по-добре да ограничим селективно изпращането им само до мозъците на хората. Изградената симбиоза би ни помогнала да локализираме целия проблем. Все още живеем на Земята все пак – изказа някак странно иронията си тя.

- Май че си права.

- Но моите началници ми казват какво да правя и аз просто го правя. Не задавам въпроси. Не разсъждавам – тихо отвърна Ернст.

- Ти си знаеш – съгласи се Ерика и излезе.

Повече никой друг не влезе при Ернст. За период от цели шест месеца. Той ядеше, спеше и се търкаляше по пода като малка панда в зоопарк, без да се интересува от никого. Ставаше и продължаваше да решава уравненията за контрол на флотилията. Графикът му беше много натоварен.

За тези шест месеца се случиха четири значими събития – раждане на супер нова в съзвездието Кентавър, унищожаването на цяло астероидно поле край Меркурий, закърпване на дупката в озоновия слой над Земята и накрая свиването на една черна дупка, която заплашваше да погълне галактиката Андромеда. За Ернст всичко беше толкова банално. Той просто си вършеше работата.

Слетлината в малкия му кабинет беше неонова и идваше от бели тръбовидни осветителни тела вързани на снопове из цялото помещение.

Ернст Талер си беше немец до мозъка на костите. Просто беше супер дисциплиниран, но след работно време обичаше да си прави запои с прясно мляко, защото навремето беше гледал един филм, където мотото беше, че истинските мъже пият само това. Пък и нервите му се отпускаха.

Уравненията му бяха просто перфектни. Нямаше нито една грешка. И той се гордееше със себе си. Не му пукаше за външния свят, в който се месеше всеки ден. Това беше истинска власт. И той осъзнаваше отговорността си.

Шефовете му го извикаха при себе си и го наградиха. Работата му се увеличи още повече. И тук някъде си пролича един малък недостатък в поведението му.

Ерика беше отдавна умряла, тъй като той беше прекарвал дълги часове във стая, където отчитаното субективно време беше запазило младостта му. Той беше напълно сам.

Когато отвори вратата на стаята си с почуда установи, че целият свят навън е мъртъв, само защото не беше стигнал да последния ред на своето уравнение.

Освен Ерика, бяха мъртви и шефовете му, приятелите и познатите му. Дори колонията от нанороботи беше отишла незнайно къде.

Тогава му хрумна да провери дали няма в главата си някакво подобие на чип или пък дали някой наноробот не се е проврял случайно през ухото му.

Отиде до специален скенер и не след дълго откри именно това. Натрапникът хитроумно беше копирал променящото му се поведение, което на практика не беше променено изобщо. Той беше вършил работата си без да обръща внимание на другите хора. Беше съвсем забравил за тях. Навън беше пустош.

Излезе и се огледа. Не можеше и да напусне планетата. Хвана главата си с ръце и започна да крещи като луд. Беше просто един болен психопат. От очите му закапаха кървави сълзи.

Тогава зад гърба си чу глас.

- Ето докъде те доведоха твоите изчисления! Човешкият живот не се побира дори и в най-сложната математика.

Не желаеше да се обърне. Не желаеше и да признае поражението си. Едно безсмислено поражение.

На младини беше тренирал кендо, и всеки път, когато избиеха бокена от ръцете му, той започваше да ругае. Ругаеше като каруцар. Затова накрая го изгониха от доджото. Изпитвайки префинена и извратена наслада от това. Сега обаче беше различно. Той бавно се обърна и видя Ерика.

- Как изобщо оживя? – изуми се той.

- Като не се водех по твоите теории, а просто намерих сигурно скривалище. Нима не си забелязал, че огромната нанофлотилия нападна планетата Земя. След като нямаше какво да правят, бездействието ги убиваше и те решиха да спрат да се подчиняват на командите ти.

Талер мълчеше.

- Но ти си жива – възрази той тихо.

- Жива – да, но – непогребана – изсмя се язвително тя.

Душите на двамата щяха да останат заедно завинаги тук. Не че се харесваха, но нямаха друг избор. Доста жалко!

Немецът се замисли. Беше свършил работата си както трябва. Беше спазил и сроковете, дори беше леко подранил.

- Отношенията с хората са много по-важни – му каза тя. – Това, което си свършил, макар и да е впечатляващо, не е много. Трябва да си по-внимателен с хората и да не се даваш да те газят, а това е дори още по-трудно. Скоро ние двамата ще загинем поради липсата на храна и вода. Тогава какво ще правим в тези последни минути?

Ернст само риеше пръстта с тока на обувката си подобно на инатливо магаре, на което му казват как да се държи в обществото. Знаеше, че някъде там много неща вече не са същите. Знаеше, че живееше в лъжа.

- Знаеш ли, знам че се направих нужен – това е вярно. Никой друг на тази планета не можеше да решава евклидови уравнения като мен. Но къде останаха така наречените ми приятели? – оживи се той. – Каквото и да говорим, аз съм съвсем сам!

- Не, имаш мен. Искаме или не, сме заедно.

Първото нещо беше да си намерят подслон. Наоколо нямаше такова място. Всичко беше пусто и оголено.

Изведнъж Талер се плесна по челото. Ами ако просто нанороботите се бяха върнали на планетата Земя и това, което виждаха беше виртуална реалност. Той веднага сподели опасенията си.

- Невъзможно – откликна тя.

- Нека проверим – въздъхна Ернст, - ако в мозъка ми има нещо, то ще ме слуша или ще се опита да се нагоди към всяка промяна.

- Искам изолирана походна палатка, много храна и вода, достатъчно за двама души поне за три месеца.

Желанието му се изпълни.

- Това прилича на детска приказка – изсмя се той и се нахвърли лакомо да яде и пие като за последно - просто щеше да умре от преяждане. Край него имаше вкусни зеленчуци, пилешко месо, картофки на фурна, сладолед и грис за десерт.

- Наистина ще се пръсна – измънка и Ерика, потупвайки тумбачето си. – Много храна си е!

- Знаеш ли в народната приказка имаше и мечка – възрази Ернст.

- Ама ти си немец, а това с мечката е от българска народна приказка – възмути се момичето. – Не може така да смесваш историите.

- Защо пък не – ехидно засука въображаемия си мустак той. – Щом новата реалност изпълнява желанията ни, нека бъдем нагли докрай.

Ерика се канеше да каже и още нещо, но нищо не можеше да спре Талер.

- Искам дворец, огромно имение, конюшня с коне, много пари, искам цял харем с жени, и не на последно място онзи модел на “Бугати”!

- Прекаляваш – скара му се госпожица Джейл.

- А да не забравя – промълви Талер. – Искам да бъда най-великият математик на света, по-велик дори от Господ Бог.

Когато произнесе тези думи, небето се разтвори и прогърмя и се изви страшна буря. Тя помете замъка, красивото имение, конете се разлетяха из въздуха, а от разкошната трапеза не остана и помен.

- Ти, нагъл човеко, не оцени спасението, което ти предоставих, и се помисли за равен с Мен!

- Дали си истински? – продължаваше да злорадства Талер. – Никой не те е виждал досега!

Вместо отговор той видя в съзнанието си една картина. Беше малък и си играеше в своята детска стая, имаше всички възможни играчки, после беше върху бюрото, където пресмяташе вероятности, малко по-късно в университета – център на внимание. Последва блестяща и незабравима научна кариера в международни компании, докато го поставиха на чело на Земното бюро по насочени наноинтервенции. Не беше толкова над нещата, че да забрави.

Обърна се – Ерика също я нямаше. Сега вече беше наистина сам.

- Това да не е някакъв ефектен трик или номер?! – почти изрева той, като ранено животно. – Отне ми се всичко, което имах допреди малко.

Гласът мълчеше. Той виждаше това. Ернст се озръщаше като луд. Но нямаше нищо.

Пред очите му попадна една малка табелка “Щастие за всички и нека никой не бъде ощетен.” Това май беше от братя Стругацки. Но те бяха творили преди хилядолетия.

В далечината видя статуя на Сталин. Със засукани мустаци. Зад него гъста мъгла.

- Каква е тая геополитика? Този дори не го познавам, но със сигурност не е от нашата епоха!

Продължи да върви нататък – това беше битката при Ватерло. Беше чел за нея някъде и помнеше, че е доста кръвопролитна.

Нямаше куража да върви по-нататък. Обърна се и видя пред очите си гладка стена. Усещаше, че умира. Новата реалност черпеше от физическите му сили и той бавно гаснеше от липса на храна и вода. Времето тук също течеше различно.

Тогава видя края на пътя и се хвърли в бездната.

Събуди се сутринта в същата стая, в която нямаше нищо. Умираше бавно и очите му бяха премрежени. Всичко ставаше толкова банално. Нещо го тормозеше, но не му позволяваше дори и да умре като самурай с наранена чест.

Внезапно погледна лицето си в огледалото – беше остарял с тридесет години, но все още беше млад.

- Искаш ли да поправиш стореното? – чу той гласът на Бог.

- Да – изрева той.

- Тогава просто се върни обратно и всичко ще си бъде по старому – беше отговорът.

Ернст се обърна и вече беше в своя кабинет. Там някъде лежеше и Ерика и спеше. Той я прегърна.

- Ти ми стигаш да прекарам последните си дни тук и сега – разплака се той над злочестата си участ.

Момичето се събуди и го погледна.

- Не се предавай толкова лесно – ти вече се пребори, предстоят ти още твърде много подвизи. Трябва да не спираш, а аз ще съм до теб.

Двамата се хванаха за ръка. Бяха щастливи. Единствените хора на тази планета. Пустотата щеше да ги спаси от натрапници. Всички искаха да бъдат така – отделени в безкрая. Безкраят от който започваше едно ново начало. Може би далеч по-добро!