Част 2

Принципно погледнато има много видове такива енергийни образувания. Едните са невитални. В тях няма никакъв живец. Каквото беше това в момента. Други са витални и са аналогични на най-различни видове от познатата ни флора и фауна. Някой имат вид на корали. И представляват нещо като онези дребните полипи образуващи цели кораловите рифове. Полевите им аналози пък образуват в ауричните ни слоеве подобни коралови бариери и струпвания. Но разбира се те са от ментално поле наподобяващо по някакъв начин магнитното или електрическото. 

Има и подобни полеви структури наподобяващи дървесните гъби. Има подобни на познатите ни лиани. Или отровни бръшляни. А има полеви структури приличащи на гръбначни и безгръбначни животни. Те да речем са нещо като паразитни безтелесни форми - аналог на познатите ни пиявици. А други са нещо като рибите прилепала. Или пък са като празитни хищници от типа на безчелюснтите миноги, които веднъж прикачили се за нещо живо го изсмукват изцяло.  

Та между всички изброени по горе разновидности общото е едно. Тези структури изградени от енергийни полета, са невидими за обикновеното човешко око. И за съвременните медицински апаратури и уреди - също. Понякога обаче точно те създават твърде много дискомфорт. И дори отявлени здравословни проблеми. Но след като не могат да бъдат регистрирани и отстранени от лекарите, въпросните безтелесни полеви досадници си правят това за каквото са създадени. От само себе си е ясно, че в този си формат на съществуване това, което те причиняват в аурите на хората няма как да бъде диагностицирано от казионната медицина. 

Логично и разбираемо е!

Поради това лекарите обучавани в западните школи за медицина, попадайки на такава невидима полева патология обикновено зациклят в некомпетентност. И съответно приписват породените от това невидимо вмешателство смущения във здравето на потърпевшия на научно познати им на тях причинители. Ноо… в повечето подобни случаи поставената диагноза, както и етиологията на посочената от лекаря причина, нямат нищо общо с конкретната ситуация. Съвсем разбираемо е че и по-нататъшното третиране с какъвто и да е медикамент на несъществуващият медицински проблем, няма и как да даде желания оздравителен резултат. 

И съответно въпросните медици влизат във филма и в ролята на нашия борбен Данчо. Който в днешният предобеден тур из Община Шумен не можа да свърши нищо. Защото причините за откази около проблемите с ветрогенераторите не са реално делови пречки. А най-вероятно „невидими полеви“ политически депеши от върховете на съответния управляващ елит. Които искат да запазят огромен дял от енергийния пазар за свои подставени лица. И разбираемо тези депеши не фигурират никъде черно на бяло. Но пък желаещите да съхранят работните си места служители робополепно изпълняват инструкциите от горните етажи. И разбира се това им действие превръща наш Данчо в Дон Кихот. 

Че лекарите в тези случаи и те така. Започват горките да се борят с вятърните мелници на собственото си невежество по тези въпроси. Най-вероятно и в конкретния случай с проблема на този беден човечец се е получило нещо подобно. Докторите са били безсилни да му помогнат. Ама не защото са глупави или некомпетентни в техните си области на практикуми. Нищо подобно. Случило се е защото просто те са невежи конкретно в тази твърде специфична и далечна от техните възгледи представа за устройството на Вселената. От която невидима и неизследвана част на заобикалящата ни среда всъщност идва истинската причината за патологията на датчанина 

Та така. „Гледам и опипвам“ нещото на гърба му. И тъй като менталните виталните структури понякога са като кучета. И си пазят твърде агресивно и зорко новозавзетата човешка територия никак не са безопасни за мен… Защото съм имал случаи когато да речем подобна форма от вътре е населявана от рояк ментални жилещи насекоми. Които по никакъв начин не са съгласни с хуманите ми намерения да отърва страдащия пациент от тяхното присъствие. И в нормалните случаи излитат от укритието си и започват да ме атакуват в буквалния смисъл на тази дума. Точно поради това аз като превантивна мяра трябва първо добре да изуча нещото, което съм регистрирал с особената си сензитивност. Но внимателно, разузнавайки естеството на енергетиката на датчанина вече четвърта или пета минута не откривам никакви признаци на форма на виталност. Имам в предвид в менталния сталактит на гърба му. Той е плътен. Няма кухини в които да се крие нещо. И по никакъв начин не реагира на моите „почуквания и опипвания“.  

Ако трябва да съм по-натурално образен, формата на „сталактита“ наподобява къса дръжка за кирка. Обяснявам всичко това подробно на Данчо. Той го превежда на жената. На нея обаче не и става ясно, как така аз виждам нещо, което е отвън на тялото на мъжа й. Но всъщност реално такова нещо там няма. Или поне тя не го вижда. Замълчава за известно време и после пита:  „Как и защо никой друг от лекарите-специалисти преглеждал съпруга й до този момент не го бил видял това? Или защо не го е констатирал с някой от скъпите им машини в болниците? И още как и защо, след като нещото го няма на яве във видимата реалност то причинява всичките тези явни дългогодишни болки и терзания.“ Наш Данчо е малко притеснен, че не може да й обясни и ме поглежда с молба да му помогна.  

Опитвам се да направя сравнение с вирусите, бактериите и едноклетъчните микоцети (гъбички), които също не са видими с просто око. Но все пак причиняват достатъчно на брой болести. Дори цели епидемии. Датчанката донякъде е съгласна с мен. Но все още не може да си обясни, как така нещо невидимо има форма и пречи някому в нашия видим реален и осезаем свят. Наш Данчо пак е в преводаческа паника. И отново ме поглежда с надежда да му подскажа някакъв по-достъпен начин за обяснение. 

В този момент аз съзирам една дебела клечка до крака на жената. Извинявам се. Помолвам Данчо да преведе на мъжа да не мърда и да си остане на мястото. Навеждам се вземам клечката. Счупвам е да е приблизително с размера на образуванието което съм регистрирал. И притискам моя дървен модел към гръбначния стълб на жената. По този начин се опитвам да и онагледя, как точно визуализирам обекта, за който й говоря. И от там проблема като цяло. После я карам да се размърда да направи крачка две напред, назад. Да се опита да се наведе да клекне и да се изправи. И й обяснявам, че съм на мнение, как съпругът й би трябвало някак си така да се чувства. И се шегувам, че на български даже имаме разговорна закачка по въпроса на подобни състояния:

„ Върви така - все едно е глътнал бастун“

Данчо и превежда. Мъжът клати утвърдително глава. А тя плясва с ръце от учудване колко точно съм диагностицирал състоянието му. И колко точно тази българска приказка  отразявала усещанията на съпруга й. 

След тези обстоятелствени натурални обяснения тя се успокоява, че може би аз имам някаква близка до истинското състояние на съпруга й визия за нещата. Спира да пита и отстъпва крачка в страни. 

Отново се захващам за работа. 

Не рядко обаче менталните невитални образувания са доста плътно свързани с жизнено важни живото поддържащи магистрали или органи. За това в началото съм много внимателен в другата посока. След съм констатирал, че няма пряка опасност за мен, започвам да се грижа за безопасността на пациента. Почуквам първо в зоната, която е най-отдалечена от главата. За мое най-голямо успокоение менталния сталактит е повече от крехък. „Рони се“  И то много лесно. Точно като сталактит. Почуквам отново и се опитвам да проследя падащите парченца. После пак. При нито едно от трите пробни отчупвания никъде нищо в тялото или ауричните слоеве не реагира. Това означава, че този сталактит си е чиста проба външно наслагване. Без връзка с нищо важно в тялото. Това определено още повече ме поуспокоява. И така все в същия дух. С почукване на енергийната част на кокалчетата на пръстите. За по-малко от седем, осем минути отстранявам целия „сталактит“. 

После за около още пет минути - почиствам доста старателно мястото. След това за още толкова време почиствам и шлифовам зоната на самото запушване. Там от където е станала всичката тази беля. Пускам му енергията да си върви там където си й е мястото. Накрая потупвам страдалеца по гърба и казвам:

„ Супер! Данчо кажи му че е готов. И че вече е като нов! Може спокойно да се кандидатира за участник в тежък физически или тежък еротически труд“

Данчо превежда. Двамата се усмихват повече от сдържано. Жената пита нещо. Мъжът отговаря с реплика. После околничево върти ръка и двусмислово поклаща глава. Данчо ми превежда, че съпругът казал, как доста му било олекнало. Но нищо повече като конкретно не е почувствал да се е случило. Все пак благодари. И тръгва да излиза от руините на параклиса. При което аз буквално се развиквам: 

„ А - ааа…! А - ааа…! А – ааа…! Хубава работа! А кой ще плаща!? Кой ще плаща?!“ 

Данчо им превежда.

Хората се стряскат и казват, че вече са ни предупредили, че са бедни. И че нямат пари в брой. Имали само дребни монети. И то само датски и шведски крони. В този момент се поставям на тяхно място. И разбирам че без да искам с шегата си съм ги изплашил. Щото възрастни хора сами в чужда страна в този пущинак. С двама местни мъже на средна възраст… Нормално е да имат и то никак не малки притеснения. За това и веднага им отговарям, че никой не им говори ни за милиони. Нито дори за банкноти. А че точно за дребни монети иде реч. Тогава жената се усмихва смутено. Бърка в чантата си. Вади пет, шест монетки и ми ги подава. 

Аз и казвам, че не на мен трябва да ги даде. После пояснявам, как съпругът и трябва да ги остави до другите монети, които весело проблясват на октомврийското слънце. Там на мястото, където по времето на някое си  българско царство това е било олтара на параклиса. И че е задължително той трябва да остави парите. А не тя! Защото всъщност той е потърпевшия. И съответно облагодетелствания. 

Данчо превежда. 

Жената поглежда към мен и се усмихва ехидно. Мъжът взема парите от съпругата си. Прави крачка към място, на което има оставени и други монетки. А аз в този момент сякаш, предчувствайки какво ще стане се провиквам: 

- Данчо и кажи му сега да не вземе да ги подхвърля през ляво рамо като в езеро. Нека хубаво да се наведе. Или най-добре да клекне и докато внимателно ги поставя до другите стотинки, да благодари на останките на този свят български храм за това, че му е помогнал.

Данчо превежда. Човека явно е много стриктен и изпълнителен. Кляка и започва да поставя монетите една по една. И започва нещо да си говори. В същия този момент аз усещам, как някой буквално се вкопчва в ръката ми, причинявайки ми уплаха и силна болезненост. Наистина се стряскам от това неочаквано сграбчване. Че на всичкото от горе в следващата секунда някой започва доста разпалено да ми шуши в ухо. Обръщам се и виждам изпълненото с почуда и уплаха лице на датчанката. Гледа ме в упор. И едновременно с това не спира да ми шепти. Всичко се развива буквално за секунди. Поглеждам към Данчо. И му изссъсквам тихичко. Той ме чува и се приближава. Моли я да повтори какво ми е казала. Жената го казва.

Данчо  ми превежда.

Оказва си датчанката е  потресена от случващото се със съпруга й в момента. И не може да повярва на очите си. Твърди, че той от близо двайсет и няколко години е в невъзможност да кляка по този начин. Има в предвид с изправен гръбнак. От както преди четвърт век онова неизвестното нещо се е случило с него, той при навеждане първо се е подпирал с ръце на земята. После спускал колене. И чак когато те се опирали долу, той надигал ръцете си от земята и заставал в клек. 

Този път учудените сме ние с Данчо. Който ми казва, че тя го моли ние да измислим нещо. И да накараме съпругът й  да се изправи и пак да клекне по този начин. За да се увери тя, как това му приклякване без подпиране на ръце и то с напълно изправен гръбнак не е нещо случайно. Или моментно. Съответно аз започвам да плещя. Че искам да документирам момента, в който мой пациент чужденец ми се отблагодарява. Молим с Данчо мъжът да клекне пак по същия начин. Да вземе монетите. И отново да ги постави. Пък ако може и да се позадържи малко така клекнал. Още по-добре. Щото Данчо да е в състояние да го хване на фокус.  

Датчанина отново е изпълнителен. Прави го няколко пъти. Защото на Данчо уж все не му харесвал ракурса. През цялото време на тази измислена физкултурно клякаща фотосесия жената буквално е склещила моята ръка в нейните две. И не престава да ми шепти в ухото. Данчо влиза на момента в роля и поне пет минути се прави на изтънчено капризен фотограф. После се връща при нас. Заслушва се в шепота на жената и ми превежда, как датчанката непрестанно питала какво толкова съм му направил. 

Обяснявам отново всичко. 

Подробно. 

Може би три пъти. 

А тя ме гледа с широко отворени очи. После уплашено и притеснено се усмихва и сякаш тайничко нежно започва да ми гали ръката. Започва да ми шепне нещо галено в ухото. Поглеждам към  преводача. А той казва, че тя ми се извинява защото малко преди това съм и показвал какви кръвонасядания, като следи ми е оставила от вкопчването си. 

После отиваме на едно място, на което аз му казвам креслата. Там скалата е много интересна. Аз поне по някакъв начин я чувствам като топла. Сядаме. Казвам и на тримата да се наместят удобно така че кръстовете им да са подпрени. А от там се разкрива божествена гледка към равнината. Така се наслаждаваме на фантастичния пейзаж може би десетина минутки. 

След това потегляме заедно на долу. Аз каня Датчаните да дойдат с нас на камъка на баба Ванга. Обяснявам на кратко за най-известната в света българска пророчица. И какво тя е казала за това чудо. Те с охота се съгласяват да ни придружат до там. Докато се спускаме ги разпитвам, как и по каква линия са попаднали точно на Мадара. Датчанката започва да ни обясняват, че по принцип заради болестта на мъжа й обикаляли всякакви такива Ангелски места. С надеждата ангелите, които според датските сказания се навъртали в тези зони да му помогнат. Аз се чудя на глас какви са тези ангелски места. А жената пояснява, че в Дания на такива чудотворни места им казват - Ангелски. За Мадара те научили случайно, докато днес били в село Свещари на гробницата на Демир баба. И решили, минавайки през Върбишкия проход на Стара планина да се отбият и на Мадара. 

Докато се спускаме им разказвам за чудодейния камък. Как още от времето на първото българско царство тук са идвали гости от други земи да го пипнат за здраве. Допълвам, че баба Ванга е казала, как това нещо е дар Божи за този район. И как ако докато си държиш ръката върху него и си намислиш или изречеш желание то се сбъдва. А жената определено е възхитена къде е попаднала. И казва че точно за такова нещо хората, които ги били насочили насам не им били споменали. Казали им само за древния барелеф на конника. И за силното енергийно влияние, което има местността върху посетителите. А от касиерката научили за крепостта на платото.  

В приказки и обяснения стигаме до камъка. И тримата са впечатлени от това, че той е заграден с нещо като миниатюрна крепостна стеничка. Всеки от нас го пипна. А какво си е пожелал, държейки ръката си върху хладната му снага си е лична работа. Те питат има ли още нещо интересно в района за гледане.

- Ооо… Още сме на средата като бройката от към интересни неща тука. 

После им пояснявам, че сега ще отидем и на още едно чудато място. Там ще е добре да извършим рехабилитационния процес по енергийно възстановяване на мъжа. След намесата, която му направих. Защо тя е равносилна на една реална ортопедична операция. Само че моята е безкръвна. Данчо им превежда думите ми, а те дори не чакаха второ обяснение. Само им посочвам на къде да вървят и те тръгват с бодра крачка пред нас. 

Стигаме. 

Датчаните са силно впечатлени от обаянието на голямата пещера. И от акустиката й. Показвам им как да си напълнят шишенца от стичаща се по стената вода. После им разясних, как тази вода е много силно енергийна. Че още се нарича сълзите на феите. И колко полезна е тя за очите. След това поставям и тримата върху енергийните точки в пещерата. И последователно започвам да ги зареждам. Данчо казва че нищо не усеща. Мъжа също остава безмълвен. Но жената след около три четири минутки отстъпва от мястото, на което я бях поставил. И казва че има усещането, как по краката и пълзят безброй мравки. После пита дали има някакви научни измервания за това явление. И от кога се знае, че то съществува. При което Данчо ме поглежда и пита: 

- Водачо на група, ти знаеш ли нещо по въпроса?

- Не много! Но поназнайвам това, онова. 

- Давай тогава! 

- Мога да ви кажа, че се предполага, как точно това място с излъчваната от него енергия е единият от необяснимите фактори спасило Европа от нашествието на арабите през 718 година. И ако не е било то, не е изключено Дания сега да е мюсюлманска страна.

Казаното от мен на момента предизвиква силна реакция. Поне у мъжа защото, пита нещо Данчо, който ме подканя:

- Я кажи, кажи по-подробно! Човекът пита. То чак и на мен ми стана интересно. 

- Е толкова големи подробности не мога да твърдя, че знам. Но каквото си спомням ще си го кажа. През 717 година арабите правят пълна обсада на Константинопол. И по вода и по суша. Лъв Трети тогавашен император на източната част на Римската империя наречена Византия е в безизходица. Забравя старата вражда с българите на север. Моли Хан Тервел синът на Аспарух за помощ. Получава я. И то само как я получава. Предвид огромното числено превъзходство ( халифата разполага по непотвърдени данни с около 80 – 100 хилядна армия ступана в района). Тервел  разделя като за начало войските си на малки мобилни бойни отряди. И им нарежда непрестанно да тормозят и плячкосват продоволствените кервани захранващи многочислените арабските войски. Който плътно са  обсадили древната византийска столица. Българите са неудържими. И непрестанно атакуват добре охраняваните от тежко въоръжени конници продоволствени кервани. Тервеловите бойци са като разярени рояци от оси. В арабските хроники фигурират записи на разкази от очевидци, в които войниците на халифата са изумени от нечовешката сила и издръжливост на българите в тези локални сражения. Никой по онова време не е бил в състояние да обясни как един човек намира сили да язди почти час около обградения керван. През почти цялото това време да стреля с лък. И то толкова точно. А после на всичкото отгоре без почивка да влезе в ръкопашен бой, въртейки тежкия меч повече от три часа. И то не само да го върти. А и да пробожда и насича толкова много противникова плът. След два месеца от започване на набезите, арабите са изпадали в страховита паника, дори само, чувайки бойните викове на връхлитащите ги българи. Нооо след години тайната на нечовешката сила на българските войни е разкрита. Запознати със събитията по онова време разказват, че бойците преди да тръгнат за Босфора са лежали по две три нощи тук на тези високо енергийни места - тук в тази пещера. И именно точно от тях са се зареждали с неописуема за едно човешко същество енергия. Наистина са били неудържими. Към средата на 718 година арабите са безкрайно изнервени от тези системни и безконечни набези. А войниците в окопите на обсадните формирования силно негодуват, че храната и провизиите, които достигат до тях са безкрайно недостатъчни. Това принуждава командването на халифата да предприемат някакво решаващо сражение. С което да решат проблема с българите веднъж за винаги. Тервел приема голямата фронтална битка. Фронт срещу фронт – лице в лице. И бойците на Халифата я губят абсолютно позорно. Въпреки страховитата слава, която до този момент арабите са си създали в цивилизования свят, като непобедима ислямска армада. По непотвърдени данни по време на битките с българите са посечени над 20 000 арабски войни. Два месеца след този погром на армиите на халифата – на 15 август 718 година обсадата на Константинопол е свалена. А славата на българите и на българските войни се разнася из целия тогавашен цивилизован свят - Така Според запознати с тези събития хроникьори, хан Тервел е победил арабите пред стените на Константинопол. И заедно с Карл Мартел, който през 732 година е спечелил битката при Поатие се нареждат сред едни от най-заслужилите пълководците спасили Европа от ислямизация в древността. Само дето за Тервел почти не се споменава в учебниците на европейските училища. Как с храбростта на войните си е спрял за някакви си има, няма шест века исляма на бреговете на Босфора. Въпреки че Тервел е един от малкото езичници получил през 705 година  - сиреч още преди тези събития лично от предния император на Византия Юнестиан II титлата Кесар. Втора като важност след тази на Императора в Римската империя. При връчването на която на неговите плещи пред всички височайши особи в империята е била наметнат червена хламида. Символ на имперската власт. И още му е бил издаден оловен печат с надпис Богородице помагай на Кесаря Тервел. Никъде не се споменава в съвременните западни учебници и факта, че въпросният езичник на име Тервел е канонизиран и от западната и от ортодоксалната християнска църква в Светец. В писанията църковни той е записан с прозвището Свети Тривелий Теокист – Спасителят на Европа. Така че нека тези датчани да знаят къде са попаднали. И каква сила носи това място.    

- Бреййй ма множко ти е поназнайването Бреййй! – хили ми се наш Данчо и започва да превежда на хорицата докато мъжът на Датчанката продължава да стои търпеливо върху посоченото от мен място. 

След всички разкази и енергийни зарежданки повеждам Датчаните и Данчо да се отбием на скалното параклисче. И да си запалим свещички за наше здраве. И заупокой на далите живота си български войни пребивавали в крепостта горе на платото. Пък и на всички които са защитавали България. Датчаните отново се включват с охота. Дори оставят монетки в касичката за дарение без нищо да им казвам. А тъй като моя спътник ми е обещал обяд, се отправяме към малките заведенийца. Те са разположени точно пред входа. 

Каним и Датчаните да дойдат с нас. 

Не ни отказват. 

Сядаме. 

Данчо поръчва за обяд. Те обаче си поръчват само кафе и минерална вода. Казват, че не били планирали обяд на заведение извън дома си. Понеже посещението тук, пък и твърде дълго продължилата предобедна разходка изцяло е променила начертаните планове. А те нямали за днес предвидени средства за обяд извън къщи. Но пък искали по възможност и ако не ни смущават поне за едно кафе да останат с нас. Молят ме отново да им поясня това онова за невидимите причини донесли толкова мъки и на двама им. Имали желание да научат колкото се може повече за проблема, който е имал съпругът. Поне от моя гледна точка.

 Разяснявам отново подробно нещата. И им препоръчвам мъжът след сеанса, който съм му направил да ходи редовно поне в началото на масаж. Сервират ни обяда. Данчо ми се усмихва и казва, че след последната историческа лекция напълно съм си заслужил хапването. Даже ще ме черпи двоен десерт за последното обяснение. Щото днес може и нищо чудато да не му се е случило в общината. Но около сталактитния проблем на датчанина бил научил наистина много интересни неща. Пък и датското присъствие тук на Мадарския конник било наистина много неочаквано. Е не било чак чудо! Но пък спокойно можело да се брои, като много приятна изненада за него. А аз му се подсмихвам и му казвам:

- Има и още датски неща във всичко това случващото се днес.

- Хайде бе?! Какво още датско има?

- Ами проблема на човека нали беше енергиен сталактит.

- Да! И какво датско има в тази му пещерна патология?

- Ами  понятията Сталкмит, Сталактон и Сталактит са измислени и въведени в употреба от един датчанин. Някъде около 1645 – 1654 година май беше. Ама вече не помня точно кога. Оле Ворм се казва човека дал имената им. Лекар е по професия. И е голям любител и изследовател на природата. Така че днес май с доста датчаните те срещнах. А Данчо? Двама на живо и един косвено. 

- Май така се получи – усмихва ми се отново той и превежда всичко.

- Данчо аз почти никога не нося много пари в себе си когато тръгвам за такива мероприятия. Ако имаш дай да ги почерпим хората. Като се приберем в къщи ще ти ги върна. 

- Няма проблем – отговаря ми той и се заприказва доста дълго с нашите чуждоземни гости.

  Не мога да разбера нищо. Но виждам как и двамата са крайно категорични. После жената започва да разказва нещо. Няколко пъти поглежда ту мен, ту Данчо. После слага ръка на сърцето си и навежда глава. От жеста и подразбирам, че най-вероятно ни благодари. След което се разплаква и двамата с мъжа си се прегръщат. Аз възробтавам срещу плътното лингвистичното затъмнение, в което ме държи Данчо и го сръгвам по ръката:

- Ха преведи ми де! Какво си млъкнал.

- Чакай и ти, че тези май бая ме разчувстваха – отвръща ми той – Жената нали каза, че ходили по Ангелските места заради неговия проблем.

- Да й?

- Ами правили са го от близо десет години. Един датски монах-отец ги е посъветвал. Да ходят по такива места. И всеки път след това да се молят за здравето му. И те така и правили. Но до днешния ден нищо не се е случвало.

- Ахааа…  Тяхната работа май е от сорта…: „Боже колко мъка има по този свят Боже…“! Като в Йовковия разказ “ По жицата“. Там за Бялата лястовица.

- Да май така е ставало до този ден. Днеска обаче мъжът има рожден ден. Жената спестявала от храна цели три месеца. И решила за рождения му  ден да му подари това пътуване до Тюрбето на Демир Баба в село Свещари. Като предната нощ, цяла нощ се молила нещо по-хубаво да им се случи. Че да може наистина да го изненада повече от едното му екскурзионно пътуване. И това по-хубавото да е истинския му подарък. 

- Е да се надяваме, че след като вече може да кляка се е случило. И мъката по този свят е с една по-малко! А Данчо?

- Определено и те така мислят. И за това не искат да приемат да ги черпим. Защото казват, че всъщност те трябвало да почерпят. Но не могат към момента да си го позволят. Но пък жената каза, че тази нощ цяла нощ ще се моли за наше здраве. Защото ние двамата сме им доказали, как думите на отеца са истина. И че Ангелските места наистина помагат.

- Ахааа ясно! – казвам аз, ставам и честитя рождения ден на мъжа, пожелавайки му традиционните неща. 

После се разделяме. Вземам си довиждане с мъжа и усещам, как дланта му е буквално плувнала в пот. Опитвам се да го погледна в очите, но той ми бяга с поглед някъде в страни. Подавам ръка на жената. Тя също извръща глава в страни, но докато се усетя попадам в прегръдките й. Че да си призная без бой де! До този момент това е най-горещата датска прегръдка, която някога съм получавал. А докато ме държеше в обятията си развълнуваната жена непрекъснато ми шептеше нещо в ухото. И ми звучеше едновременно и като благодарност и като извинение. Ама който не разбира грам от чужди езициии… Поглеждам умолително към Данчо, а той само се хили и клати глава:

- Не си и помисляй, как нещо от това дето ти го казва тя сега, ще ти го преведа на момента…

- Що бе Данчо?

- Много ще ти се вирне носа!

- Ти пък как разбра?

- Как как? По това, че моя току що се вирна.

- Аха ясно. Е! Тогава ще ми го кажеш когато моя вирнат нос няма да пречи на твоя.

- Добре – хили ми се той, но наистина ушите са му неестествено червени. 

След това се разделяме. Ние си тръгваме първи и виждам, как те са прегърнати и ни махат докато се скрием зад завоя. Започваме да се спускаме към бившето село Калугерица сега квартал на град Каспичан. Данчо иска нещо и там да свършел и после да си отиваме към нас си. И без да го питам моя спътник започва да ми обяснява, какво ми е шепнела жената. 

Първо няколко пъти ми благодарила. После се извинявала, че няма за довиждане да ни гледат в очите. Защото докато сме обядвали те ни наблюдавали и си говорили с мъжа си. Тогава стигнали до извода - нашата среща няма как да е случайна. Още по-малко пък това, което се е случило горе на платото. И че ние с Данчо не сме били случайни хора. Защото хем сме можели някой нечовешки неща. Хем пък сме знаели много странни неща. И понеже в нас можело да има скрити ангели, не бивало да ни гледат в очите. Защото самите те като хора били грешници. И можело, поглеждайки ни в очите да ни изцапат ангелските души. Чувайки последното, аз съвсем откровено избухвам в неистов смях. 

- Е що са смееш де – пита ме почти обидено Данчо – Какво лошо има в това, хората да си мислят така и такива хубави работи за нас. По-добре ли щеше да се разделим, а те да останат с впечатлението, че сме хомодвойка. Както изначало се заформиха нещата.

- Да бе не е по-добре. Ама нали ти е ясно, че точно ние с тебе двамата няма как да сме пък точно ангелска двойка. Още по-малко пък и с ангелски души.

- Е?! Що пък! Може  без да знаем да сме нещо такова? – подсмихва се Данчо под мустак.

- Може да. Защо да не може – клатя аз глава и едва се сдържам да не прихна отново - А мога ли да те попитам нещо лично - белокрили ми пернати спътнико?   

- Питай!

- Би ли ми отговорил по какво според теб Копенхагенската задна прашка се различава да речем от Каспичанската.

- Амии знам ли и аз? – поглежда ме Данчо и му личи, колко сериозно се е замислил над въпроса ми – Честно! Не съм опъвал каспичанска мома на тази поза.

- А ако се опиташ да си го представиш? Поне теоретично да го погледнеш това предположение! Къде ли би била разликата?

- Амии ако е предположение… Най-вероятно ако в Дания забравиш прозореца отворен… И ако пак по предположение вземе, че точно тогава духне северняка от към то Швеция или Норвегия… Най-вероятно докато се поклащат Копенхагенските ненки, ще са доста по-настръхнали от колкото Каспчанските ненки. 

- Ха така Данчо! Е те това си е вече типично нашенска си приказка. На нашите си души. Защото то какви бяха тези ти ангелоперушанести самозалитания дето ти си ги самовнуши преди малко? 

- Така ами!  – усмихва ми се на свой ред той – Я най-добре както преди да ги срещнем тия ми ти консервативните Датчани, да си поговорим за балет! Кво ша кажеш?

- Че колко му е?! -  връщам му усмивката аз – Данчо ти чукал ли си пианистка на задна прашка докато свири Лебедово езеро на Чайковски. 

- Не съм – лаконично ми отговаря той, клати отрицателно глава и пита на свой ред - А ти приятелю правил ли си го докато флейтистка свири ария от Лешникотрошачката, държейки те за топките. 

- Не съм!

- Жалко! 

- Жалко, жалко ама ето видя ли?! Значи от към музикално отношение и двамата сме почти по ангелски невинно девствени.

- Музикално погледнато може и така да е! 

- Може, може! Ама пък като се има в предвид всичкото останало, което извън музикалния свят сме правили…? А?

- Е какво пък толкова…Това значи че в скоро време ангелски крила няма да ни поникнат… прекъсва ме Данчо подава ми пестница за петак, аз го пляскам и двамата прихваме да се смеем.      

         ………..

Че до тук драги ми читатели беше предисторията на историята, която имах на ум да ви разкажа. 

А историята е следната. 

Исках да подаря на една жена подарък за рождения й ден. И понеже тя може да си купи абсолютно всичко, решавам да й подаря труда по писането на този разказ. 

Сядам да го пиша. 

Стигам до средата, ноо нещо не ми харесва. Щото то си е точно едно в едно действителен случай. И нищо по-така измислено няма в него. Почти седмица се чудя дали да продължавам, или да й измисля нещо по-вълнуващо. Два дена преди Еньовден ми звъни човека, който ми е разказал историята, която ви описах по-горе. И ми казва:

- Приятелю Писателю какво си правиш?

- Ами за сега нищо като по съществено. Защо питаш?

- Случи се нещо невероятно. Искам да ти го споделя.

- Казвай!

- Помниш ли онзи случай дето ти разказах за Мадара, Данчо и Датчаните!

- Помня го! И още как! 

- А знаеш ли кого видях днес?

- Щом ме питаш за Мадара значи си видял Духът на Хан Тервел! 

- Не бе! Ти пък. Голям си майтапчия. 

- Кой си видял?

- Видях Данчо!

- И какво от това? Той досега да не е бил невидим, че пък срещата ви чак толкова да те учудва?

- Не е бил невидим. Но другото няма да го повярваш! 

- Какво трябва да не повярвам.

- Той нали отиде в Англия.

- Да! Казвал си ми! Така и? Още ли се занимава с търговия и менажиране на ветрогенератори и соларни паркове.

- Не! И точно това е чудното де. 

- Кое?

- В началото като отишъл там започнал да се занимава с амбулантна търговия. Но не му вървяло. И после се хванал да гледа стари хора. 

- Ехааа…! Наистина не е за вярване! Данчо и стари хора… Ехааа… А ангелски крила пораснали ли са му? – шегувам се аз. 

- Не нямаше. Поне не му стърчаха навън от блузата. Ама още знаеш ли какво?

- Не! Какво? 

- Сега иска да се занимава с търговия на билки. Иска да изнася български билки за Англия. И специално е дошъл по Еньовден при някаква позната билкарка да се консултира. 

- И какво? 

- Ами посъветвах го да изнася Мурсалски чай от Родопите.

- Лелеее… Данчо гледач на Стари хора?! Данчо в търговията с билки?! Данчо и Мурсалски чай!? Лелеее… Наистина все трудни за вярване чудати неща!

- Да! И най-важното! 

- Кое то?

- Преди да се разделим ми каза, как след нашето ходене до Мадара нещо му се е кривнало в Съдбата. И все на такива неща му вървяло. И ме попита да не би да е от онова място дето съм го поставял там в пещерата. 

- И ти какво му каза?

- Е - че не знам. То мястото само зарежда с енергия. Пък на къде ще те поведе тя си съвсем друга работа. 

- Ахаа Божа работа са посоките на енргетиките от Мадара. А от къде си сигурен, че е така? И че наистина ходенето не му е повлияло?

- Е! Ти пък! Никой друг, който съм водил там не ми е споделял за подобни неща. 

- Ахааа ясно. Казваш нищо чудно Датчаните правилно да са го преценили! За ангелското в него ми е мисълта.

- Стига и ти сега!

- Що стига? Нали на изпроводяк не са искали да ви гледат в очите! Ти че не си ангел то е ясно. Ама виж за Данчо… Може и да  е… 

- Така си беше! Да! Не ни гледаха в очите на тръгване.

- Ето видя ли? А ти сега, като се разделяхте, него погледна ли го в очите? 

- Не си спомням!

- А той теб?

- И това не знам! Защо?

- Е питам си само. 

- Ти пък от къде на къде се сети за тази подробност?

- Може да ти се струва невероятно, но точно преди две седмици седнах да пиша разказче по тази историята за Данчо и Датчаните, която преди време ти ми сподели.

- Неее! Наистина ли?! Направо не мога да повярвам.

- Да! Така си е!

- Нее! Не може да бъде!

- Вярно ти казвам.

- И как така? Имаше някакво конкретно вдъхновение ли? Или как?

- Започнах го защото ми се прииска да го подаря на една сърцата жена, която помага на хората около себе си. Ама нещо музите ми се разлетяха. И сега не знам дали да го завърша или да й напиша друг. С нещо по-вълнуващо!

- А тя как помага на хората? 

- Ами плете и рисува. Но понеже явно има вълшебни ръце, всички които носят дрехите й казват, че се чувстват фантастично в тях. А напоследък разбрах, че е започнала да лекува като теб.

- Аха колежка ми е казваш.

- Да! Нещо такова. 

- Еее тогава недей да зарязваш разказа. Щом и Данчо се е захванал с гледане на стари хора и Билки, значи разказа ще си заслужава. А щом казваш че тя се занимава с лечения и има златни ръце ще и подхожда и на нея като подарък. Ама да го изпипаш ей. Да не ме нацапотиш като някой хахо там в писанията си. 

- Няма, няма. Ще те докарам най-малко като Хю Лори или като Джорд Клуни да си. 

- Еее благодаря ти! Приятелю Писателю!

- И аз ти благодаря! 

- Ти пък що ми благодариш?

- Защото с това си насърчаване ти наистина сега ми помогна. Да знаеш, че ще го довърша този разказ. Ама и този наш разговор ще го включа. 

- Включи го. Не забранявам. Но Писателю първо искам да те питам нещо! 

- Питай - Приятелю! 

- Писателю ти тази жена, на която ще го подаряваш този разказ… Ти нея в очите гледаш ли я?

- Не! 

- Защо?

- Защото не съм я виждал на живо. 

- И да я видиш не я гледай!

- Защо?

- Ами като те познавам ти какъв си… И като чух какво ми каза за нея ми се струва, че ако я погледнеш ще й изцапаш душата. 

- Я да си гледаш работата… - сопвам му се аз, а той умира от смях от другата страна на линията.

- Това правя де! Гледам си работата. Пазя души като нейната от твоето изцапване.

- Да бе – отговарям аз и му затварям.   

Че това е всъщност разказа, който исках да ви разкажа около съвсем истинската история на моя подарък за тази жена. Другото там за Данчо, Мадара, Датчаните и Хан Тервел… То си беше само наистина предисторията. Но ако някой от вас някога наистина чуе за някой си Данчо, който търгува с български билки. Но преди това се е занимавал с датчани. И с техните български проекти за ветрогенератори… Да знаете, че това не е никой друг. Това е наш Данчо. И да го поздравите от мене - ей! 

ПС:  Да бе как щях да забравя…! Онази абревиатурата, която използвах за заглавие… За НАП ми е думата. Тя не е това което си мислите. НАП на побългарен датски означава…

Неочакван Ангелски Подарък