В това обедно време комбинатът изливаше в нагнетеното пространство всички възможни звуци. Ръмжеше, свистеше, квичеше, свиреше, боботеше, хриптеше, бумтеше и шепнеше на странни езици като разпасан, пиян полиглот. Трима мъже и една жена с натъпкани с храна стомаси, след погълнатото първо,второ и трето в работническия стол, едва влачеха крака по бетонната пътека. Тя водеше към застаряла триетажна сграда. Няма как – трябваше да се бачка. Дано поне да няма аварии. Заизкачваха се в индийска нишка по тесните стълби до третия етаж. Там беше бърлогата, която официално наричаха Лаборатория по КИП и Автоматика. Стайчето беше около 3 на 3 метра и нямаше нищо общо с префърцуненото си заглавие.В него се мъдреха само потрошен стенд за изпитване на манометри,древна кантонерка от незапомнени времена,стелаж със завеси,забравили цвета си от масла и мастила ,четири излющени гардеробчета за дрехи и няколко стола.Бригадата от четирима специалисти ги яхна и веднага след това изпадна в дълбока медитация.Единият от мъжете-Витко Мераклийски беше кьосе с избеляло сини очи. Говореше като ученик умствено изостанал-почти безсмислено и с много мънкания и заеквания между думите,След като подпира главата си ту наляво,ту надясно с ръка не се стърпя и каза:

-А-а-а,тая поза ми е кофти.Пена я хвърли насам две ватенки. да полегна на стелажа.Ти дръпни перделъка да ми е по-гот.

Пената стана,взе от гардеробчетата две омазани ватенки,и му ги подхвърли.Олигофренестият специалист по КИП и А ги разстла върху безбройните кутийки с болтчета,гайки и какво ли не още и се тръшна да подремне.Пената спусна завесите и колективната медитация продължи.

Жената, носеше името Афродита, говорещо за чуждоземно присъствие в потеклото й, Но тя нямаше нищо общо с богинята родена сред вълните.Формите й бяха твърде обемни,а хубостта й-твърде оскъдна,за да се твърди това.Понеже името й беше твърде дълго за изговаряне викаха й само Фро.Най-младият член на бригадата представляваше върлина висока повече от два метра,Казваше се Диаманди.Неговото име също беше неудобно за изговаряне. та му викаха Мъндю.Той носеше обувки четиридесет и седми номер и не говореше,а изстрелваше звуците като картечница.Затова трябваше по няколко пъти да го питат за едно и също нещо. докато го разберат.

От време на време Фро отваряше очи и поглеждаше към прозореца.В един момент скочи на крака и замушка старателно Пената между плешките Той отвори едното си око и сънено попита:

-Кво ма,Фро?

-Той иде!

Въпросният”той” не беше кой да е,а негово величество шефът им. Със строева стъпка ситнеше по пътеката впил проучвателно тежък, началнически взор към прозореца ка стайчето им.Въпросната знаменитост носеше името Фоти Хайдушки.Беше среден на ръст,възпълен ,с перчем, стърчащ като четка-бяаданарка и постоянно смръщен.Придаваше си важност,но всъщност като майор от запаса често се косеше отвътре,че вече няма кой да му козитува. Трудно приемаше правилата на цивилния живот и беше опериран от чувството за хумор. Наскоро се беше завърнал от командировка в братска Русия и подари на бригадата увековечения си лик запечатан върху едроформатна снимка.На нея беше надвесен над някакъв прибор и с отвертка в ръка даваше вид,че работи.Пената не се стърпя и му нарисува с химикалка и с голямо старание брада, мустаци,очила и почти гаров часовник на ръката.После окачи портрета на началството,та да пръска настроение щом го погледнат.

Хайдушки влетя като тайфун.Погледна снимката си на стената,отразяваща новия му имидж,смръщи гневно началнически вежди,но каза само едно.

-Здравейте,момчета!-Той винаги се правеше,че жените не съществуват.Причината не беше ясна,но фактът си беше факт.Афродита за него винаги беше ни повече,ни по-малко - момче.

-Що не работите бе?-попита с носов глас и майорска интонация,но не изчака отговор. Знаеше,че истината е като прелетна птица и винаги отлита на някъде.И за да я видиш трябва да изчакаш сезона на завръщането й.Затова веднага зададе втория си въпрос,който беше по същество:

-Пена,а бе да ти се намират тука ей такива болтчета?-и Хайдушки разтвори длан и показа болтчето.

-Такова болтче ли?Тц,такова нямам.Не си губи времето да търсиш тук.Що не потърсиш при шлосерите?-каза Пената гледайки Хайдушки право в очите с най-убедителния поглед, на който беше способен.

Бившият майор разлюля щръкналата баданарка на главата си ,погледна Пената подозрително из под вежда и каза:

-А бе,Пена,ти що ме кандърдисваш?!Че аз много добре си спомням,че точно тук в тоя стелаж съм гледал такива болтчета.

Пената пак зацъка с език:

-Ц-ц-ц-ц-ц,ама що за човек си ти бе,Хайдушки?Аз ти разправям,че тук няма такива болтчета,а ти все своето си знаеш.Едно знае баба,едно си бае...

-Слушай какво,Пена!Аз не съм дошъл тука да споря със тебе,а работа да върша.Я се отдръпни малко,че да надникна в стелажа.

И той елегантно прихвана бригадира за яките рамене и го отдръпна от пътя си.Пената залитна леко и се свлече на стола си.Другите трима замръзнаха по местата си. Хайдушки отдръпна пердетата и пред него изгря сияйния лик на подопечния му Витко Мераклийски.Той затвоерил очй и с леко пуфтене на устни искаше да наложи всеобщото мнение,че спи.Изумен от неочакваната гледка, Хайдушки деликатно се надвеси над Витко, изпаднал в ролята на спящата красавица.Бутна го по рамото и попита:

-Витко,ти какво правиш тук бе?

Мераклийски разчекна широко уста срещу Фоти Хайдушки, шумно прозявайки се и в следващия момент се хвана с булезнена гримаса за главата.

-Ъ-ъ-ъ-ъ...Кво прая ли,кво прая?Ами нищо не прая,щото от зарана ме е блъснало едно главоболие,не ти е работа.Главата ми се цепи от болка.

-Ами ти взе ли някакво лекарство за боллката бе,момче?-състрадателно попита Хайдушки.

-Ъ-ъ-ъ,кво лекарство бе,шефе?Аз си знам,че като полежа и си дремна ша ми мине.

Хайдушки беше непреклонен:

-Ти остави тия приказки, щото аз съм патил много от главоболие.Спасява ме единствено аналгина.Гълтам два аналгина и ставам като нов.Сега ще ти дам да изпиеш и ти две хапчета.

Пената усложливо взе от аптечката два аналгина ,наля вода от гарафата в една чаша и съчувствено ги подаде на Хайдушки,който от своя страна ги връчи на Мераклийски.

Последният погледна някак странно към Пената,а бледосоните му ичи станаха една идея по-тъмни и леко се присвиха.После погледът му се премести към Хайдушки.Усмихна се болезнено и някак много тъжно и пое двата аналгина.Дълбоко въздъхна и ги глътна наведнъж с глътка вода. Изпреави сеи седна с пъшкане на стола си.Нямаше как.Трябваше до край да играе играта.След кратко ровене Хайдушки намери така лелеяните си болтчета и тържествуващ се обърна към Пената:

-Казах ли ти аз бе,Пена,че тука бях гледал тия болтчета,

-Ей,страхотна памет имаш ти,май с човека ти!-възхити се бригадира,обърна се към другите и им намигна.