Навици
НАВИЦИ
Минавам покрай кантората му…
Адвокатче!
И комшия, и приятел…
Та се отбивам и да се видим, и да побъбрим…
Не стана!
Крещи! Крещи…!
И блъска с юмрук, къде му падне…
- Мръсници, скотове, изроди…!
Кротък, възпитан, мирен човек, крещи и блъска…
Жена му седи в ъгъла, като препарирана…
И не говори…
Плаче без глас…
А той крещя, крещя, па зарецитира и запя…:
„Българин да се наричам, първа радост е за мене…”
И ме прегърна, и простена, и изхлипа:
- Как да се наричам българин…?
И заплака!
Кафето направих аз…
И изпихме не една, и не две, и не три чаши…
И заразказва!
С прекъсване, с удряне по масата, с проплакване…
И той, като мен, си имаше гордост!
Децата! Две прелестни момчета!
Големият преди година завършил тук един институт…
И си взел дипломата…
Изважда я от плик на масата и ми я отваря…
Друго освен шестици няма…
Изважда и отваря - сертификати за три чужди езика…
И снимки на момчето, и ги нареди, и пак изплака…
Неотдавна заминало за една страна…
От там, от един прочут институт, го поканили…
Да продължи при тях…
И когато занесъл документите…
Не ги приели…!
Били фалшиви!
Дипломата, издадена тук, при нас… била фалшива!
И до там достигнало и там разбрали, че тук, в нашето институтче, дипломата е подписана от човек, дето сам се оповестил за професор, и ръководел института… и без да има право подписвал, подписвал и опропастил и мечти, и намерения на повече от две хиляди момчета и момичета, и маса доценти, и маса докторанти…
Натикал им в ръцете фалшиви дипломи!
И от дни моят приятел звъни, обикаля институции, министерства и пита… и никой нищо не казва.
Оня, пишман професорът, бил мошеник, бил шарлатан, но още си е там, и професор и шеф на института.
Спря да говори и простена:
- Няма България! Няма!
И се обърна, измъкна бутилка и две чаши и наля…
Да се почерпим!
За бог да я прости…!
И навирихме чашите, и ги изпихме на екс, и си наляхме пак, и ги изпихме, и тях, и запяхме…
Но ни стана тясно…
Та излязохме навън….
Провлякохме крака по улицата…
И се влачим, и си пеем…
„М-и-и-и-л-а ро-ди-но,
Ти си зе-мен ад…”
Но я объркахме…
И я сменихме…
И продължихме…
„Българйо мила… земя на герои…
И на мутри…
И на шарлатани…”
И вървим и пеем!
И ни прибраха!
И ни глобиха!
За обида!
И за нарушаване на някакъв ред…
И си платихме!
Той плати!
Хак му е!
Като е „калпав” адвокат…
И не можа да се защити…
И го зарязах…
И три дни не му се обадих…
Ама не можах да издържа повече без кафе…
Пък и непрекъснато звъни…
И се замъкнах, уж да го видя…
Да го утеша…
„че ни му се пеело, ни му се, смеело…”
И вече не му се и живеело…
Че тук вече не било България…
Било Абсурдистан!
Че не можел да пропее…
„Абсурдистанец да се наричам, първа радост е за мене!”
Че вече и кафе не му се пиело…
Горчало му…
И пак аз направих кафето, ама в джезвето…
И го направих, и го убедих…
Че с всичко се свиква…
Като с кафето!
Имаме и опит, и традиция…
Пихме ли пет века кафе „а ла турка”?
Пихме ли половин век кафе „а ла рус”?
Пием ли вече четвърт век кафе „а ла демокрация”?
И пихме, и свикнахме…!
И сега ще свикнем…
С кафе „а ла абсурдистан”…
Имаме опит!
Имаме навици!
И ще свикнем и да пеем...
„Абсурдистанец да се наричам, първа радост е за мене!”
Макар че трудно го и произнасяме …
Че ако не свикнем…
Къде на майната си ще отидем?
Къде?
Освен на оня свят…
Ама и това не е страшно…
Там е раят!
Нали адът е тук…
При нас!
В Абсурдистан!
И си пийнахме..
И си побъбрахме…
И го утеших…
Но не пяхме…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Иван Стефанов Все права защищены
