-     Чобанска му работа! Аз му говоря за любов и че ще му пристана, той – овцете, та овцете! Пууу, му се е невидяло... – блъсна с все сила вратата на кошарата Керана и в яда си ритна една овца, което беше застанала на пътя ù.

-         Керано! Керано, ма?! Малка си още, ма, нека йож малко пораснеш! – жалваше се Дельо едвам.

-   Малки са ти папуците, оти немаш пари за нови! – оплези му се Керана и драсна да бяга в тъмното.

   Е, как да не беше дете?! Само то би отговорило тъй глупаво. Я имаше, я нямаше четиринадесет години Керана, а вече беше подпалила главите на повечето мъже в селото. През където и да минеше, всички мъжки очи, от младите до старите, я проследяваха и изпращаха с поглед, а жените се кръстеха и молеха Господ да ги опази и тях, и семействата им. Огън дете, жена, имаше ли значение. Всички искаха само нея. Не един и двама се поболяха от любов по Керана, а тя – не, Дельо, та Дельо. Бедната му майка пътеки направи до разни билкарки и баячки, ама кога имало да става... Не я щеше, кълнеше я, проклинаше и това е.

   Керана беше отраснала без баща. Остана полусираче от рано. И майка ù се беше омъжила много рано, и нея я кълняха всички в родното ù село, затова тя избяга в съседното, но не можа да се порадва дълго на спокоен, семеен живот. Мъжът ù умря при пожар в кошарите, опитвайки се да спаси стоката. Оттогава – все теглило. Ей я и Керана, дива и дяволски красива. Огън очи имаше, прогаряше сърцата на мъжете, па и женените я зяпаха, та чак забравяха да си затворят устата, така широко зейваха всеки път. Катраненочерни коси и налята там, където трябва снага. Пристъпяше гордо и леко, напето. От майка си беше наследила красотата, но дивото... кой знае от какви преплетени, необуздани гени се беше пръкнало. Диво и вироглаво. Каквото си наумеше, постигаше го, нямаше нужда дори да тупа с крак. И сега искаше да се омъжи, та каквото ще да става. Ако не ще Дельо, тогава ще му натрие носа, та цял живот място да не си намери. На един селски събор дръпна за ръкава нищо неподозиращия Стамат и му пристана без много приказки. Водеше я желанието ù за отмъщение, много по-силно в този момент от любовта ù към Дельо. Стамат беше кръгъл сирак и работеше по разни строежи из големите градове, където го повикаха. Нямаше майка, която да се опита да го предпази от това зло Керана и то просто се случи. Не можа да повярва на очите си, най-красивата мома, която беше виждал някога, го придърпа до нея на хорото. Ама таралеж в гащите си върза, как да я опази сега, докато работеше по строежите. Дуварите му ниски, нямаше си майка да му я пази, ама... те сега я втаса.

   Нямаше време Дельовата майка да се порадва, че се отърваха от Керана. Залежа се синът ù, поболя се от мъка. Треска го тресеше, огън го гореше, нямаше вече живот за него. Кешки да я беше взел... Будеше се нощем плувнал пот, с нейното име на уста и с образа ù пред очите си, престана да се храни, отслабна, залиня. Не само той, а и майка му не можеше да спи по цели нощи от мисли как да го спаси. Трябваше да го ожени и то веднага. Да му намери булка и да го ожени, да му се народят деца и ще забрави. Да!

   Да, даа, ама съдбата си заплете друга плетка... Не преставаше Дельо да мисли за Керана. Булката му кротка, добра, спретната, ама неговият акъл другаде. Излизаше от сутринта с овцете и не се прибираше до късна доба. Очите му изтекоха да дири по нивята Керана. Беше научил, че тя ходела да помага на майка си за нейните овце, когато Стамат отсъствал. Дори вестта за детето, което тя чакала, не го отказа. Получи желаното Керана, Дельо място не можеше да си намери от мъка, че тя не беше негова. При жена си не лягаше, все за Керана бълнуваше. Нощем често се будеше след поредния кошмар с нейното име на уста. Дельовата булка, нали беше кротка жена, все си мълчеше и скришом бършеше сълзите си. Надяваше се да зачене, ноо... Дельовата майка сега за друго правеше пътеки до билкарките, но все така напразно. Не може за лошо да ходиш, а после за добро да се надяваш! ”Бездетка”, шушнеха злобно жените в селото зад гърба на младото булче и това я пареше не по-малко от Дельовото безразличие. Усещаше пръстите, които я сочеха, как се забиват като ръждясали пирони в снагата ù и инстинктивно се свиваше още повече като мършаво коте.  Отде да знае бедното дете, че те, жените, за всички така говореха злобно, нямаха си друга работа, та само си чешеха дългите езици. А то всичко взимаше навътре, мъката ù се задълбочаваше с всеки изминал ден и я давеше безпощадно.

   Керана роди момченце. Стамат място не си намираше от радост, а Дельо от мъка. Това можеше да е неговият син. Наследникът. Ех, орисия!...

   Бързо се възстанови от раждането Керана - като кучките, злобееха злите езици. Бързаше да накърми детето и да го остави на майка си, а тя тичаше към кошарите. Домъчняло ù беше за Дельо, очите ù го диреха навсякъде, примряла беше за мъжките му ласки. Стамат не беше като него, а можеше ли да е иначе, тя, първата любов, нали ръжда не хващала...

   Случи се. Един ден горе къде кошарите на Керанината майка. Дельо заобикаляше издалеко, както всеки ден със стадото си, и я видя. Вцепени се, сякаш гръм го удари. Без да се усети, свали капата си, сякаш поклон щеше да ù прави, и в миг забрави всичко онова, което се канеше да ù наговори, когато я види. Беше станала още по-хубава, сякаш майчинството ù беше придало някакъв неземен чар. Стопи се ядът на Дельо, сълзи се стекоха по страните му.

-         Ке-кк-Керано! – заекна той и се строполи на земята.

  Керана го видя, захвърли ведрото и се затича към него. Нямаше сила, която можеше да я спре в този миг. Хвърли се на земята до него, започна да го прегръща, целува, да милва скъпото лице. В този миг чак разбра колко много беше наказала не само Дельо, но и себе си. Нищо не я интересуваше точно сега, нито, че може да ги види някой и да каже на мъжа ù, нито това, че беше вече омъжена жена с дете, беше готова да зареже всичко и всички и да последва единствената си любов навсякъде. Нищо не беше в състояние вече да ги раздели. Не ядяха, не спяха, покой нямаха. Бързаха в ранна утрин да излязат със стадата си и да бъдат само двамата, там горе, под небето. Времето  спираше за тях, а жаркото слънце затаяваше дъха си и им пращаше прохлада. Сякаш природата ги закриляше, но не и съдбата. Нищо греховно и забранено не оставаше без последствия и ненаказано. Срещите им се проточиха дълго време, а когато Стамат беше далеч, нощуваха заедно в колибите край кошарите извън селото. Иначе всичко останало беше по старому. Детето на Керана растеше, гледаше го баба му, а жената на Дельо – все така бездетна. Стигаха откъслечни слухове до Стамат, но той беше така хлътнал до уши по жена си, че отказваше да повярва. Пък и беззъбата усмивка на сина му го караше мигом да забравя всичко, щом прекрачеше прага на дома си. Прегръщаше го силно и го подхвърляше във въздуха, а малкият се заливаше от смях. Ей това лекуваше всяка болка. Но не било писано да се радва дълго Стамат. Един ден майката на Керана така се беше улисала в къщната работа, че забрави за детето, което си играеше около нея, а дъщеря ù пак се беше отвързала и хукнала със стадото при Дельо, едвам дочакала Стамат да замине. Чак след около час възрастната жена се сети, че гледаше детето. Търси го дълго и вика около къщата, но напразно. Започна да се щуросва като обезумяла. Не знаеше какво да прави, детето ли да търси и къде, или да вика Керана. Така измина още половин час, докато реши какво да прави. Хукна старата жена към селото, едва дишаше вече на тия години. След малко видя срещу нея да се задава измекярчето на Стоян ковача, подтичвайки. Сякаш нещо ù подсказа, че то търсеше точно нея и се хвана за сърцето, хлипайки, сякаш предусетила злото, което вече се беше надвесило над нея, над Керана, над прокълнатия им незнайно от кого род. Детето се беше заиграло с едно малко кученце и без да се усети, се беше отдалечило много. Около кошарите на Митя имаше един полузатрупан геран, но воден от детското си любопитство, малкият беше успял да помести един-два камъка и... Селяните го откриха по лая на кученцето, което се въртеше наоколо и жално скимтеше.

   Бедната Керанина майка само не получи удар. Не можеше да се изправи, краката ù бяха станали оловни. Но щом измекярчето предложи то да потърси дъщеря ù, тя мигом се изправи и тръгна. Беше свалила кърпата от главата си и гологлава и боса вървеше през тръните, без да усеща болка. Не се изненада, когато завари Керана с Дельо.

-         Прокълнати сме, Керано, прокълнати! – рече тя, строполявайки се на земята.

   Погребаха детето на другия ден. Не преставаше да вали дъжд, силен летен дъжд, сълзите на Бога. Стамат остаря за часове. Кръвясалите му очи не поглеждаха Керана, сякаш тя не съществуваше. Той просто не знаеше какво да ù каже. И искаше да я наругае и изпъди, и искаше да я прегърне, за да заридае в скута ù, да намери малко утеха. Пръждоса се веднага на другия ден. Беше се върнал на строежите. По-късно там се беше пропил и един ден се напи до несвяст, падна от скелето и си счупи врата.

   Сега Керана беше свободна. Свободна да изживее любовта си. Греховната си любов. А Дельовата булка виждаше края на своята.

-         Да избягаме, Дельо, да избягаме далеч! Имам роднини до границата с Гръчко, майка така ми каза. Да ги потърсим, а?! Да зарежем всичко и да тръгнем. Да започнем нов живот, само двамата!

-         Керано, не е толкова лесно! Аз имам майка, жена...

-         Сега ли виде, че имаш жена, бре? Пак като едно време, мислиш, сумтиш... видя ли какво стана?! Ако не тръгнеш с мен, аз тръгвам сама, тука всички ме мразят и сочат с пръст. Майка иска да остане тука, аз – не! Тръгвам!

   Знаеше Дельо колко щура глава е Керана, знаеше, че ще го направи, без да ù мигне окото, но тогава нямаше вече да я вижда, а това значи край с него. Нямаше много време за мислене, знаеше, че Керана няма да се мота дълго и ще тръгне сама. Беше решил да не взима нищо от къщи, ще се измъкне посред нощ. Тръгнаха с нейната каруца, натоварена с нейния багаж. Пътят се очертаваше дълъг и труден, но нямаше път за връщане. Валеше дъжд постоянно, денем и нощем, гневът на Бога се стичаше. Стигнаха река Марица и започнаха да търсят по-плитко място за пресичане на придошлата от дъждовете река. Беше се стъмнило без време, а добичето се плашеше от бучащата река. Само в миг стъпи накриво и всичко изчезна – хора, каруца, живот. Всичко утихна неестествено.

   Майчините клетви застигнаха собствения ù син. Дельовата булка така и не разбра, че е бременна. Роди син пет месеца след смъртта на баща му. Не дочака Дельо сина си. Наследникът...