Алиф беше свършил добра работа и Гао беше успял да установи абсолютно трайни връзки с бунтовниците, използвайки ги за целите си - все пак се нуждаеше от снабдители. Да, трябваха му още диаманти на първо време, поне докато мините заработеха с пълния си капацитет. Колкото и да се опитваше, Гао усещаше, че нещо му се изплъзваше. Как не беше допуснал или поне усетил намеренията на Тиенмей? Когато се замислеше, не беше усетил нищо нередно или пък издайническо в поведението й. Сякаш тази жена беше точна като швейцарски часовник, които никога не изоставаше или пък избързваше. Това ли беше тайната на живота?
Толкова пъти Гао се беше изплъзвал и толкова пъти беше осъзнавал, че някой го преследва. Когато видя умиращата Тиенмей разбра, че този път беше много близо до това да загине. И все пак беше оцелял. Но къде беше смисълът? Цикълът беше безкраен. А Гао сякаш се въртеше в този неспирен кръговрат.
Алиф беше направил много, но Гао искаше да погледне цялата картинка. Сега вече имаше зад гърба си ...