Всеки се ражда с прокобата си и със собствената си съдба. Всеки сам носеше своя товар и всеки сам отиваше нанякъде, а за някои просто нямаше да има изход. Животът беше едно безкрайно пътуване към неизвестността. Твърде дълго време беше минало от онзи момент, когато Джиро живееше като част от онази безперспективна общност в квартал Саня в Токио. Твърде, твърде, твърде дълго. Имаше чувството, че сякаш някаква пелена от мъгла му пречеше да вижда миналото. Но той го помнеше. И беше доволен, че беше успял да спази обещанието си. И все пак му се искаше да вярва, че нищо нямаше да може да го заличи от тази фалшива реалност. Промените се случваха толкова бързо, че мозъкът не беше дори в състояние да ги регистрира. И това създаваше една особена и опасна илюзия, че тази реалност беше нашият дом, но не беше - тя беше просто един удобен пашкул, които нашето съзнание възприемаше като единствено възможния за обитаване.

След като се раздели с двойника на Бокузо се почувства като смазан. Осъзнаваше какво трябваше да извърши и къде отиваше. Според инструкциите на своя покровител трябваше да замине час по-скоро, но Бокузо не беше взел под внимание шпионите на Лейди Смърт или по-точно факта, че те ще бъдат по петите на Джиро. Това беше толкова невероятно, че дори Бокузо не беше сигурен дали беше възможно, тъй като Джиро имаше адски нехарактерно лице и не само това, но и никога за нищо не беше викан официално от Бокузо, а беше обучаван посредством хора, които нямаха пряка връзка с него в качеството му на върховен шеф на клана.

Небето над Токио беше все така синьо - прекрасно, но някак изкуствено. Джиро нямаше време да разглежда природата, а се зае да изгради план срещу избягването на евентуална опашка. Такава му се стори, че има още на метростанция Шибуя. Защо искаше да направи това? Защото иначе неговите преследвачи лесно щяха да се досетят къде отиваше, а така имаше шанса поне да забележи кои са. Затова той взе съвсем случайни станции и ги разиграваше поне няколко часа. През това време мозъкът му работеше под пълна пара. Футуристичният мегаполис отдавна не беше сигурно място, а мъглявите обещания на Бокузо не бяха напълно убедителни - да, той беше платил цял милион на Джиро само за да го убеди, че наистина си държеше на думата. Но дали това беше достатъчно?

Токийското метро имаше доста странности - освен метрото в самото Токио то включваше и така наречения Тоей или това беше метрото на Голямо Токио. Той доста ги разиграва и забеляза, че също бяха представители на друг японски клан. Но дали те именно бяха хората, за които му беше говорил Бокузо?

Тъй като не беше много удачно да носи оръжие в метрото заради наличието на металотърсачи и прочие, Джиро разчиташе, че ще вземе каквото му беше нужно от един тайник в покрайнините на Токио. Действително беше умен, защото там не беше скрил онова, което му беше нужно, а куриерът му беше оставил кодирано съобщение на един електронен бележник откъде можеше да прибере нещата, които беше поръчал предварително. Много често подобни доставчици се представяха за работещи в сферата на фармацията или какво ли още не. Джиро беше наистина опитен и интелигентен.

Бокузо ясно му беше казал, че ако нещо се объркаше инициативата оставаше в неговите ръце. Щеше да бъде сам в гнездото на врага.

Какво ставаше в душата на Джиро? Той беше човек от стомана и нямаше да провали задачата - или щеше да загине, или да я изпълни.

Преследвачите му бяха двама и много внимателно бяха пуснали опашката след него. По едно време ги изгуби, но изчака известно време. След това излезе в покрайнините на Токио и получи известна представа къде беше тайникът. Той беше една съвсем обикновена кутия, заровена в земята на около две пети дълбочина. Измъкна добре опакования дигитален бележник и се зае да дешифрира съобщението.

"Членовета на борда може и да не те очакват! Бъди готов за изненади." гласеше съобщението.

Джиро се учуди, защото подобна информация не изглеждаше особено полезна, но въпреки това се опита да я свърже със собствените си мисли по въпроса.

- Изглежда наистина задачата ми е свързана с прякото оцеляване на Бокузо - каза Джиро. - И трябва да не се провалям.

Той разбира се не знаеше, че двойникът му вече беше премахнат - като допълнителна мярка за сигурност. Толкова силно Бокузо искаше собственото си спасение.

Бокузо изпитваше странното чувство, че изпращаше своето протеже на едно място, което отдавна вече не беше същото.

Именно там беше започнал възходът на Тодака. Но това сякаш се беше случило преди векове. Сега се чувстваше още по-самотен - под земята, знаейки че рано или късно ще трябва да излезе на светло. Но предпочиташе това място тук да бъде неговият гроб. Тук поне никой не го питаше кой е. А Бокузо искаше да убеди самият себе си, че знаеше това. Винаги беше изпълнявал чужди заповеди. Беше служил вярно. А сега?

- Като че ли го изпуснахме - обърна се към партньора си Тцумужи. - Или ни е усетил по някакъв начин, или просто е дяволски талантлив и хитър. Дори бих казал, че ако задачата ни не беше да го спипаме, бих предпочел да работи за нас и да е наша страна. Просто самороден талант.

Тцумужи на японски означаваше вятър - и той наистина беше препускал като вятър - онова дискретно промъкваше, комбинирано с невероятно актьорско майсторство, за да можеше да се приближи максимално към обекта.

- Ясно е, че е професионалист. Не се оглеждаше за скрити пакети или нещо друго. Така и да се върнем обратно, нямаме никаква следа - отговори Чомей, чието име на японски означаваше дълголетие.

И наистина Чомей беше един от Древните - вербуван именно от Лейди Смърт.

След като Гао Минг беше сключил споразумение с някои от техните представители в Корея, по тайни неведоми канали новината се беше разнесла и сега всеки от тях искаше да стане част от егрегорния дух на Гао Минг срещу съответните условия.

Бяха го преследвали дълго и ожесточено. С невероятен професионализъм и хъс. И невероятно търпение. А сега той сякаш беше потънал вдън земя.

- Не може да останем тук, трябва да действаме съобразно нарежданията - каза Тцумужи. - Той трябва да бъде заловен - ясно е, че онова, което се кани да извърши е от върховен приоритет за мегакорпорацията.

- Прав си - съгласи се и Чомей, чието изражение не се промени изобщо и остана все така безизразно и спокойно.

И двамата бяха едни от най-добрите професионалисти на Лейди Смърт - обучени, интелигентни и безмилостни. И твърдо решени да изпълнят задачата си.