„Бягай“ й бе казал страшника и за един кратък момент Елизабет се поколеба дали да не го послуша. Докато беше жива, щеше да си спомня този миг, в който съзнанието й изброи всички причини, заради които трябва да си тръгне, и последвалата вълна срам, която я заля.
Не можеше просто да го остави да бъде убит. Беше сянка. Това не означаваше, че е чудовище.
Първата й мисъл беше да се разкрещи. Не за помощ, защото ако беше научила нещо от случая с жрицата преди малко, то беше, че никой няма да се притече да я спаси. Щеше да се разкрещи, за да привлече вниманието на огромния мъж, но ако го стореше, това значеше, че… ами, вниманието на огромния мъж, който толкова бързо се беше разправил с трениран страшник, щеше да е върху нея, без тя да разполага с помощта на същия този страшник, защото той сега лежеше на земята и крещеше от болката в счупения си крак и Боговете знаеха още какво. Не беше добър план.
Следващият не беше много по-добър, но Елизабет вече не разполагаше с време да измисли трети. Гиг ...