„Бягай“ й бе казал страшника и за един кратък момент Елизабет се поколеба дали да не го послуша. Докато беше жива, щеше да си спомня този миг, в който съзнанието й изброи всички причини, заради които трябва да си тръгне, и последвалата вълна срам, която я заля.
Не можеше просто да го остави да бъде убит. Беше сянка. Това не означаваше, че е чудовище.
Първата й мисъл беше да се разкрещи. Не за помощ, защото ако беше научила нещо от случая с жрицата преди малко, то беше, че никой няма да се притече да я спаси. Щеше да се разкрещи, за да привлече вниманието на огромния мъж, но ако го стореше, това значеше, че… ами, вниманието на огромния мъж, който толкова бързо се беше разправил с трениран страшник, щеше да е върху нея, без тя да разполага с помощта на същия този страшник, защото той сега лежеше на земята и крещеше от болката в счупения си крак и Боговете знаеха още какво. Не беше добър план.
Следващият не беше много по-добър, но Елизабет вече не разполагаше с време да измисли трети. Гигантът беше издърпал забитата в ръката му сабя и я подмяташе с другата. Малкият сбръчкан фантом стоеше на рамото му, забил остри, дълги нокти в изпъкналите вени на врата му, докато собствените му се издуваха и свиваха, сякаш изсмукваше нещо от човека през пръстите си. Беше точно копие на онзи, който бе видяла върху търговеца, когото бяха срещнали по време на семейна почивка преди години, но по някаква причина сега й се стори още по-ужасяващ. Сърцето й щеше да изскочи само от мисълта какво трябва да направи. Една огромна част от нея й крещеше да се обърне и да се махне от тук и Франк споделяше мнението й, ако се съдеше по бясното крякане и пляскане с крила. Всичко това обаче стоеше някак на заден фон, защото цялото й внимание бе насочено към фантома. Той я гледаше и се кискаше, оголвайки прогнили, черни зъби, лъскави от слюнка. За него тя беше едно нищо. Не представляваше никаква заплаха. Без да извръща глава, съществото се приведе към ухото на мъжа и прошепна нещо. Тялото на работника се вдърви за момент и сабята спря да подскача в ръката му.
Елизабет облиза устни. Вътре в нея жужеше енергия, пулсираща заедно с всеки забързан удар на сърцето й, и в момента, в който мъжът вдигна оръжието, тя я освободи. През живота си не беше тичала толкова бързо. Усмивката на сбръчканото лице на фантома изчезна и изпъкналите му очи се разшириха още повече от шок. Зацвърча уплашено на мъжа, но той беше твърде голям, тежък и тромав, за да промени просто ей така траекторията на сабята и да се извърти толкова бързо към нея. И все пак опита. Просто не беше достатъчно бърз.
Лизи се хвърли с вик върху работника. Беше твърде дребна и слаба, за да го накара дори да отстъпи и една крачка, но не това беше и целта й. Ръката й се стрелна към масивното му рамо и изтръгна фантома. Създанието се разпищя и започна да се гърчи, за да се отскубне. Кожата му беше топла, груба като шкурка и драскаше дланта й. Усещането почти беше достатъчно, за да го хвърли надалеч от себе си, но Лизи смаза импулса.
Работникът, оказал се изведнъж без паразита, беше застинал отново, затова тя отправи отчаян поглед към лежащия на земята страшник. Въобще не беше вярвала, че ще успее да грабне фантома и определено не беше мислила какво да го прави след това.
– Калахан, какво да правя с това?
Гласът й беше твърде висок, но въпреки това той не помръдна.
– Калахан! Боговете са ми свидетели, ако си умрял, вместо да ми кажеш какво.. Ох!
Фантомът впи гнусните си зъби в показалеца й и тя го изпусна, само за да го хване отново след няколко панически ръкомахания. Стисна го силно и го задържа пред себе си, така че неговите лъскави от страх очи да срещнат нейните, но преди да е успяла да започне със заканите, Франк изкрещя предупредително, нещо изсвистя и главата на създанието се пръсна, опръсквайки я със сребърна кръв. Гарванът започна да я обикаля с нервни викове. Лизи премига умно, преди мозъкът й да навакса и да я накара да изпищи, да разтвори пръсти и да отскочи назад. Тялото на фантома се разпадна на черен прах, който се стопи и изчезна, преди да е достигнал земята. На няколко крачки от нея, забита в изоставен картоф в иначе празна дървена касетка, тлееше със син пламък стрелата, която бе убила създанието. Лизи извърна рязко глава в посоката, от която беше дошла. Сгради, опръскано с хиляди звезди небе и увиснала високо в него нарастваща луна. Нито една притаила се фигура, нито един издайнически пламък. Нищо.
– Какво, в името на Боговете…
Щеше да реши, че е Финиан, ако той не лежеше полумъртъв на земята. Мисълта за него най-накрая притъпи безпокойството и параноята й. Който и да бе стрелеца, явно искаше да й помогне. Това трябваше да е достатъчно засега.
Лизи тръгна към Калахан. Погледът й се впи в гърдите му, които след няколко мъчителни мига се надигнаха едва-едва с хриптене. Работникът още стърчеше до него, стискайки сабята, и Елизабет реши да отдели още няколко ценни секунди, за да се увери, че няма да направи нищо глупаво с нея. Застана пред него. На гърдите му имаше кръг зачервена плът, където огнената сфера на страшника бе образувала мехури. Много бавно и внимателно докосна ръката му, с която държеше оръжието.
– Господине – промълви, искайки й се да знаеше достатъчно хайрански, за да му каже поне това.
Но нямаше значение, защото очите му най-накрая се фокусираха върху нея. Тя очакваше светлината в погледа му да се върне, както при онзи при магазина на старицата, когато издърпа червея от него. Това обаче не се случи и Елизабет осъзна защо твърде късно.
Мъжът й се озъби и заби тежкия си юмрук право в лицето й. Момичето чу нещо да изхрущява, преди да усети как земята изчезва под краката й, само за да се сблъска отново с нея секунди или часове по-късно. А после всичко потъна в мрак.
– Елизабет, събуди се! – добре познатият й глас звучеше разтревожен и много настоятелен. Силуета от сънищата й. Звучеше различно. Сякаш беше съвсем близо до нея, но тя не го виждаше. И защо искаше тя да се буди? Ако се събудеше, нямаше да може да говори с него. Тъкмо се канеше да му го обясни, когато гласът му прогърмя почти в ухото й.
– Отвори очи! Веднага!
О, вярно! Очите й наистина бяха затворени. Опита се да ги отвори, но не се получи. Не усещаше тялото си както трябва, а когато отново пробва да накара клепачите си да се размърдат, болката, която забумтя в главата й, я накара да се откаже със стон.
Не искам сега, помисли си в отговор на заповедта му. По-късно.
– Веднага! – изрева той. – Отваряй очи и ставай!
Елизабет изплака, но му се подчини. Или поне наполовина Отвори само едното око – другото отказваше да съдейства и сякаш гореше някъде дълбоко вътре, като пламъкът се разпростираше по челото и половината й лице. Въпреки това успя да види очертанията на силуета, толкова бледи и редки, че можеха да бъдат сбъркани за облаче пясък, издухано от лекия вятър. Замаяният й мозък първо се зарадва, че той е тук и чак след това осъзна, че това е странно. Как така беше тук? Може би тя сънуваше? Това трябваше да е. Болката не беше истинска. Щеше да мине, когато се събуди. Само че защо изобщо я болеше?
– Защо ме измъчваш отново? – попита го наранено. Или поне мислеше, че го е попитала. Пред здравото й око мракът непрекъснато се сгъстяваше и се опитваше да я погълне обратно в себе си.
– Не е сън, шейа, напада те обладаният – каза й все така притеснено и настоятелно. – Трябва да станеш, Елизабет, иначе ще умреш! Ставай!
Обладаният? Каквъ обла… О, по дяволите!