Ка‘Раим проследи как Чарли провери ноктите си, които бяха чисти, въпреки че ръцете му не бяха, и прибра кърпичката в джоба си.
– Какво правиш тук? – изръмжа убиецът.
– Знаеш, че съм ти почитател! – отвърна мошеникът. – Обожавам да гледам как работиш!
Убиецът въздъхна. Не беше сигурен защо търпи държанието на Флетчър.
– Целият свят се страхува от мен, освен най-големия глупак в него. – каза Сам с насмешка.
– Те не те познават! – възрази Чарли.
Убиецът усети как крайчетата на устата му се подръпват леко нагоре, въпреки че не беше сигурен защо. Чарли му се хилеше самодоволно.
– Наистина, какво правиш тук? – попита Ка’Раим.
– Доставям съобщение. – отговори мошеникът и скочи в стаята. – Захир си иска услугата. – продължи той, разтягайки се все едно се беше схванал от седенето на перваза.
Още когато го направи, Ка’Раим знаеше, че е лоша идея да даде позволение точно на Чарли да използва името му по какъвто начин прецени. Все пак не предполагаше, че мошеникът е толкова глупав да обещае услуга от него в замяна на живота на Калахан. Макар че това беше повече за Елизабет. Боговете само знаеха защо я беше грижа за страшника.
– Какво иска? – попита убиецът раздразнено.
– Ръкописът на червената длан.
– Не.
– Не? – попита учудено мошеникът. – Но ти не отказваш работа!
– Не отказвам черни услуги. – поправи го. – Тази е сива.
Кантората, въпреки името, с което беше известна сред повечето си клиенти, не се занимаваше само и единствено с убийства. Кантората за мирно разрешаване на дипломатически спорове, недоразумения и проблеми предлагаше разнообразни услуги, една от които, за потрес на всички, беше и предоставянето на медиатор при политически спорове или преговори. Обикновено всичко, което беше свързвано с разрешаването на проблем без насилие и изготвяне на документация, беше квалифицирано като “бяла” услуга, въпреки че не веднъж се беше налагало на дипломат да усмири преговарящите или да наложи насилствено решението, достигнато при такива. “Черните” услуги, от друга страна, обикновено включваха някакъв вид умъртвяване на един или няколко човека и специфични желания с това какво трябва да се случи в последствие с телата. Ка’Раим беше специалист в черните услуги. Той не ги изпълняваше защото му плащаха или защото харесваше да убива, както предполагаха много от колегите му, а защото имаше нужда от специфична добавка в диетата си и работата му позволяваше да си я набави.
Чарлс Флетчър работеше в Кантората, но не беше нито дипломат, нито убиец. За сметка на това беше единственият, който беше открил за специфичните му хранителни навици. Чарли обаче беше решил, че на Гилдията на убийците не й е работа да знае, че най-добрия им убиец е там само за да яде души и не им беше казал нищо.
Мошеникът хранеше лека неприязън към управата на гилдията и Сам знаеше, че чувствата са взаимни. Единствената причина да работи там беше, че един ден се беше появил на прага на Гилдията, беше потропал и беше заявил, че вече ще работи в Кантората, тъй като мъжът, който му е спасил живота в пустинята, работи в същата сграда. Ка’Раим беше кимнал, че разпознава мъжа от кервана, който бе защитавал заедно с няколко негови колеги дни по-рано, но жестът му беше възприет като одобрение за наемането на Флетчър в кантората. Убиецът тогава беше сметнал недоразумението за забавно и беше оставил Кантората да прави каквото ще.
Чарли бързо си спечели славата като като “най-лошия боец в Гилдията” дори сред дипломатите и убийците, които предпочитаха хитростта, сладкодумието и тишината пред грубата сила. Това го правеше напълно неподходящ за Кантората според Майсторите, но мошеникът се оказа полезен. Чарли беше специалист в така наречените “сиви” услуги – незаконни, но безкръвни – и беше читав фалшификатор, добър шпионин и в края на първия си месец в Гилдията, когато свършваше изпитателния му срок, върна на всичките Майстори пръстените-печати, които търсеха от няколко дни.
Веждите на крадеца се повдигнаха:
– Да не би да искаш аз да открадна ръкописа?
– Да.
– Но услугата трябва да е от Ка’Раим! – възрази мошеника.
– Ка’Раим ще те наеме. – озъби му се Сам. – А и ти направи обещанието.
– От твое име! И с твое разрешение! – запротестира Чарли.
– Казах ти да пазиш Елизабет, а не страшника. – Сам започваше да се ядосва и нотка от раздразнението накара гласът му да потрепери.
– Това и направих. – мошеникът пристъпи напред вместо да отстъпи. – Запазих ума й. – заяви му, гледайки го право в очите със сериозно изражение.
Чарлс рядко беше сериозен, но беше прав. Ка’Раим усети как насъбраният гняв леко утихва. Убиецът кимна в съгласие. Мошеникът бързо се завъртя и закрачи обратно към прозореца.
– А и на никого не му трябва бащата на момчето да тръгне на поход срещу Хайрани, защото синът му е умрял насред пустинята. – каза той отново с насмешка. – Всъщност може би на теб? Кога последно си ял крал?
Сам се замисли. Благородническата душа нямаше различен вкус от нормалната. Всъщност всички души имаха еднакъв вкус. Може би някои бяха малко по-хранителни, други по-… тънки? Износени? Но всички имаха ако не еднакъв, то поне много подобен вкус. Всъщност, като се замислеше, и суровото месо имаше горе-долу еднакъв вкус. Освен ако не беше от хищник, тогава се умирисваше много неприятно. Но другото месо – вкусът му беше основно на кръв. Въпреки че след като беше сготвено, изпъкваше палитра от вкусове. Може би ако обработеше душата по някакъв начин, преди да я погълне…
– Шегувах се, не започвай да се облизваш! – леко разтревоженият глас на мошеника наруши мислите му.
– Защо не можеш да го направиш ти?
– Забранената библиотека се намира на предпоследния етаж в Академията на лечителите.
Ка’Раим кимна. Академията на лечителите се разполагаше във висока кула от гладък и магически подсилен бял мрамор. Академията беше известна с липсата си на прозорци и ярки атеши се използваха за вътрешно осветление. Кулата се издигаше самотна в покрайнините на богаташкия квартал, заобиколена от ниски постройки. Дори някой да беше достатъчно глупав да сметне, че може да се катери по външната стена на кулата, стрелите на стражите на върха й със сигурност щяха да го разубедят.
– Можеш да влезеш от централния вход и да се изкачиш отвътре? – попита убиецът несигурно.
– Дори аз не мога да обясня броя инциденти, нужни, за да стигна до върха на кулата. – оправда се мошеникът и извади пергамент, вероятно с по-подробна информация за сградата.
Ка’Раим кимна примирено и го взе. Сделката си беше сделка, дори и да не искаше да си рискува задника заради проклетия страшник.
– Нещо против да завършиш тук? – попита убиецът.
Чарли изгледа стаята преценяващо.
– Да почистя ли?
– Не.
Ка’Раим бръкна в един от джобовете си и му връчи парче хартия.
– Политическо съобщение. – при думите на убиецът, Чарли изсумтя недоволно.– Трябва да нарисуваш това на стената над тялото. С кръвта му.
Чарли отвори хартията и явно разпозна герба:
– Тези глупаци от кога имат достатъчно пари да те наемат?
Убиецът вдигна рамене. Чарли скъса края на чаршафа на леглото, недоволно го натопи в кръвта, плъзнала като катранено петно около тялото на Азим, и започна да рисува. Ка’Раим пък се наведе до трупа, вдигна едната му ръка и изхлузи масивния пръстен с изумруд, който му бяха поискали за доказателство. После извади бяло перо и го сложи на гърдите на тялото.
– Внимавай това да не излети.
Чарли погледна перото и се засмя леко.
– Няма, няма. Отивай да вършиш работа. – каза ухилено мошеникът.
– И ми събери въжето! – каза Ка’Раим, докато скачаше през прозореца директно на поляната.