Шест дни минаха за Сам като миг. След убийството на Азим Явед Кантората беше претрупана с множество дипломатически поръчки и черните оставаха на заден фон. В резултат Сам имаше много свободно време, което се стремеше да прекара с Елизабет. Двамата с Чарли я учеха на езика, който тя беше започнала да поназнайва достатъчно, за да хваща отделни думи в разговор и дори целият му смисъл, ако беше по-простичък. Въпреки умората си от работата, момичето попиваше езика като гъба. Все още не можеше да говори, а за писане и четене – и дума не можеше да става. Въпреки това факта, че за някакви си шест дни е запомнила толкова много, беше приятна изненада. Естествено, Сам знаеше, че тя не е глупава, но пак изпитваше гордост от напредъка й. Освен това напредък имаше и в задълженията й в хана. Първоначално Аша не беше щастлива да я наеме и дори го беше дръпнала на страна да му обясни, че това не е добра идея и тя ще пречи повече, отколкото ще помага, но на Сам не му се наложи да я убеждава дълго в противното. Елизабет беше започнала да върши за много по-малко време това, което се искаше от нея. Веднъж след като откри как да пере, да сгъва правилно дрехи и да мете, момичето започна видимо да върши работа. Достатъчно, за да спре ханджийката да го преследва с намръщени погледи. А Сам наистина смяташе, че работата беше добра за Елизабет. Не я беше виждал да е тъжна, откакто започна да работи. Може би защото не й оставаше време за друго и вечер почти веднага заспиваше, но Лизи изглеждаше по-щастлива. В погледа й се беше появила някаква светлинка, която преди липсваше. От друга страна, работата навън, накара кожата й да придобие приятен тъмен загар. Не като на останалите хайранци, а по-скоро като на мляко, оцветено с кафе, но й отиваше. Изглеждаше добре и дори новопоявилите се лунички по носа й я правеха само по-привлекателна.
Сам харесваше да я гледа. Елизабет не излизаше от стаята си, без да носи шала, който й беше подарил. Знаеше, че сигурно й е топло с него и го слагаше само за да скрие косата си от него и тази мисъл го караше да изпитва някакво странно усещане в гърдите си. Сам не беше много сигурен какво е, но знаеше, че му харесва и че се появява само когато мисли за нея. Когато се намираше близо до Елизабет, въпросното чувство беше по-силно. Може би затова той си намираше най-различна работа из двора, докато тя го метеше.
Да бъде около нея имаше и друго по-практично предимство – когато той я наблюдаваше, не беше нужно гарванът да го прави. Вместо това Сам изпращаше птицата да лети над града и да търси следите на убиеца. Въпреки че Елизабет беше в безопасност с него, Сам усещаше нежеланието на частта от него в животното, а може би дори и на самия гарван, да се отдели от нея. Може би и затова птицата не беше открила нищо цяла седмица. Разследването също не вървеше добре. Чарли, въпреки необичайната си находчивост в това да си завира носа навсякъде и безумната сума пари за подкупи, която беше взел от ковчежниците на Кантората, не беше успял да намери нови улики от престъпленията. Изглеждаше сякаш убиецът се беше изпарил във въздуха като фантом. Но Сам знаеше, че не е фантом – фантомите не изчезваха просто така. Извършителят беше човек и колкото и да беше внимателен, рано или късно щеше да направи грешка и да остави следа, която Сам щеше да последва. Трябваше само да чака търпеливо. А до тогава не пречеше гарванът да лети и Чарли да си вре носа, където не му е работата.
Но сега трябваше да свърши нещо много по-належащо и много по-важно. Тази сутрин Аша го беше намерила на закуска и му беше дала надницата му за седмицата. Сам никога не следеше кога точно ханджийката му плаща, заради което парите се бяха оказали приятна изненада. Не защото му трябваха, а защото от него се очакваше да се разплати с Елизабет.
Парите подрънкваха весело в джоба му, докато ходеше, сякаш самите те бяха доволни, че ще отидат при момичето. Сам вървеше към кухнята. От днес на Лизи й беше разрешено да помага и там и още от сутринта момичето беше развълнувано да започне, заради което и не беше останала да закусва с него. Когато влезе, с идеята да я извика за малко, Сам не можа да повярва какво вижда. Елизабет държеше ренде в едната ръка, а с другата беше хванала моркова по дължина и пуфтейки, със зачервено лице и смръщени вежди, се опитваше внимателно и бавно да изкара възможно най-дълги лентички от зеленчука. Или това, или се опитваше да си рендоса пръстите.
– Какво правиш? – попита я с интерес Сам и се доближи до нея: – И… защо го правиш?
– Рендосвам морков. Аша ми каза. – отвърна лаконично Лизи. Явно не й беше до разговори, докато се бореше със зеленчука.
Сам рискува да отмести очи от нея и хвърли бърз оглед на кухнята. Не вярваше да са я оставили без надзор през първия й ден тук и беше прав – Насифа се криеше от другата страна на каменната пещ и се опитваше да потисне смеха си. Той й помогна да спре напълно, като й се намръщи, преди да върне вниманието си върху Елизабет.
– Така ще си порежеш пръстите, амара. – каза й Сам и допълни: – Стържи го от късата страна.
– От късата страна? – повтори момичето, като за негово облекчение спря за момент с опитите да остане без пръсти. Сви вежди замислено, обърна моркова хоризонтално и започна отново да стърже с трудност, но и с неоспорим ентусиазъм.
– Не така, амара. – Сам не издържа и се засмя, докато заставаше до нея, а Насифа се кискаше тихо от другия край на стаята. Той взе изстрадалият морков от ръката й и го постави с единия му край към рендето. – Хвани го да застане по този начин. – обясни й, докато продължаваше да се подсмихва: – Опитай.
Елизабет изгледа криво веселото му изражение, но го послуша и само след малко издаде доволен звук.
– Така определено е по-лесно. – каза му и вдигна лице към неговото с усмивка. – В знак на благодарност дори ще ти простя, че ми се смееш.
– Колко си щедра, амара. – продължи да й се усмихва Сам, а накрая се обърна и се подпря на масата до нея. – Още много ли работа имаш?
– Освен ако Аша не ми даде да правя нещо друго, май са само морковите. – каза му, като продължи да стърже. В дълбоката купа до нея имаше поне десет. – Защо?
– Защото това е седмичната ти надница. – каза и извади от джоба си монетите, слагайки ги на масата до купата й.
– Моята?
Очите й щяха да изхвръкнат. Лизи заряза моркова и рендето и с оранжеви пръсти вдигна кесийката. Задържа я така за един дълъг момент, а след това леко я разклати. Монетите се раздрънчаха, а момичето се ухили и заподскача.
– Сам, виж! – каза му и заразмахва кесията ентусиазирано пред лицето му, сякаш не я беше донесъл той. – Правих неща и получих пари!
– Виждам. – отново се засмя Сам, гледайки доволно светналият й поглед: – И, ако продължаваш да правиш неща, пак ще получиш пари.
– И ще мога да си купя неща! – заяви доволно и притисна кесията към гърдите си, преди да я разтвори, за да погледне монетите вътре. – Колко пари има тук?
– Да видим… – проточи замислено Сам, сякаш не знаеше с точност съдържанието на кесията, но пак ги изсипа на тезгяха. Седмичната заплата беше сравнително висока за коняр, така че на масата се търкулнаха достатъчно медни лунни сърпа да накарат очите й отново да се разширят от учудване и задоволство. Докато тя гледаше, притаила дъх, Сам обърна монетите, така че лесно можеше да се види, че върху всички беше изобразено числото десет.
– Това прави един златен сиглой – Сам бързо отдели десет от монетите, след което посочи към останалите две: – и още двадесет медни.
– Злато ли? – изненада се Елизабет. – За една седмица метене и пране?
– Малко ли ти се вижда?
– Не, точно обратното. – каза му. – У дома плащахме на прислугата най-много по три-четири сребърника на месец. Икономът успяваше да събере по две златни лари за цялата година.
– Забравих, че там цените златото повече. – Сам поклати леко глава, изненадан от собствената си разсеяност, когато се намираше покрай Лизи: – Тук е обратното, амара. Ценим среброто, както вие цените златото, така че не си получила чак толкова висока заплата. Просто е нормална за тази част на града.
Елизабет вдигна вежди и се усмихна леко.
– Ако някога се върна в Рива, ще си живея като кралица. Ще ги прибереш ли обратно в кесията? Не искам да се мия, защото съм ги пипала. – помоли го и докато Сам изпълняваше, Лизи отново се зае с морковите. – За какво ще ми стигне този златен сиглой?
Това беше много добър въпрос, върху който Сам не се беше замислял, но сега огледа хубаво Елизабет. Тя все още беше със същите дрехи, които беше заела от Аша и Насифа. Може би щеше да поиска да си купи нови. Знаеше също така, че не разполага с почти нищо, но не беше много сигурен дали парфюмите и гримовете бяха сред нещата, които искаше в момента.
– Не са много, но ще можеш да си купиш малко дрехи, например. – каза замислено, преди да добави: – Може би и нещо сладко или някоя гривна.
Елизабет кимна и за известно време само се занимаваше с морковите. Сам обаче я познаваше достатъчно добре, за да разпознае почти незабележимото сковаване в раменете и леко зачервеното й лице, които се явяваха, когато й беше неудобно, но се опитваше да го скрие. Той реши да не я притиска и да изчака сама да му каже какво толкова я притеснява и след малко търпението му беше възнаградено.
– Още ли пазиш онези дрехи, които искаше да ми подариш? – попита го.
– Да. – побърза да й отговори и преди да й е дал време да размисли и да му каже да ги махне, попита: – Ще ги приемеш ли?
– Ще ги купя.
Не това искаше да чуе от нея, особено след като парите й не му бяха нужни. Само че се спря, преди да й обясни, че може просто да й ги даде. Елизабет се опитваше да бъде самостоятелна и сама да си набави нещата, от които има нужда. А той нали точно заради това й помогна с работата? За да може да не е зависима от страшника. Може би за нея щеше да е още по-добре, ако не беше зависима и от него и от Чарли.
– Добре. – каза й и без повече обяснения излезе от кухнята.
След като й беше дал шала, отново беше увил дрехите в хартия, за да се запазят чисти, а и да не се умиришат на коне. До колко се беше получило – не можеше да каже, но все пак взе вързопа и побърза да се върне при момичето, което тъкмо беше успяло да настърже поредния морков и се пресягаше да вземе следващият от поизпразнената купа.
– Ето ги. – оповести и сложи на масата пред нея добре познатият й вързоп: – Ще ти ги продам за четиредесет медни сиглоя.
– А толкова ли струваха? – попита го с подозрение.
Сам не искаше да я лъже, защото не искаше да нарушава обещанието, което й беше дал. Но и не искаше да й вземе повече пари.
– Не, но шалът се съгласи да ти го подаря, така че ми дължиш четиридесет медни сиглоя.
– Не искам подаяния, Сам. – каза му. – Имаш три варианта – да запазиш дрехите за себе си, да намериш на кого друг да ги дадеш или да ми ги продадеш на цената, която ти си платил. Избирай.
Сам имаше моменти, в които изобщо не харесваше, че Елизабет е достатъчно умна, за да съобрази, че някой й спестява от истината, и достатъчно горда, за да не си мери думите с никого. Сега беше точно един от тези моменти. Всяко друго момиче на нейно място щеше да грабне дрехите и за много по-малко пари и щеше да е доволно за добре сключената сделка. Но не и тя! Ако искаше изобщо да й ги даде, трябваше да стане по нейните правила.
– Ще е добре да се научиш да се пазариш. – каза и с примирена въздишка и призна с видимо нежелание: – Взех ги за седемдесет и пет медни.
– Ето, не беше толкова трудно, нали? – усмихна му се доволно Лизи и му посочи кесията с моркова. – Вземи си ги. И не се опитвай да ме мамиш. – погледна го и този път посочи слепоочието си със зеленчука. – Мога да броя.
– Можеш ли? – усмихна й се в отговор на погледа, който му хвърли, след което отброи осем монети, преди да извади от джоба си една, върху която имаше написана петица и да я пусне в кесията й. – Ето, обрах те.
– А бе ти усмихваш ли се?
Невярващият глас дойде от вратата, където Чарли стоеше с колкото скептично, толкова и изумено изражение. Сам побърза да си върне каменната маска.
– Не. – отсече бързо.
– Не му се връзвай на невинната физиономия. – каза Елизабет, с което невярващия поглед на Чарли се премести към нея. Устните му беззвучно оформиха думата „невинна“, но тя не го забеляза, понеже отново се занимаваше с рендето. – Преди малко даже ми се смееше!
– Ти на чия страна си? – изгледа я възмутено Сам, осъзнавайки съвсем ясно, че ченето на Чарли се беше откачило и заплашваше съвсем скоро да докосне пода.
– На моята, естествено! – заяви му без капка срам. – Ако не искаше да те издавам, да не ми се беше смял на уменията с рендето.
– Уменията с рендето? – повтори Чарли.
Сам се ухили на предупредителният поглед на Елизабет и се обърна към мошеника.
– Да, заварих амара въоръжена с ренде и морков. – и набързо му разказа за необичайната й техника, с едно око наблюдавайки как страните на момичето стават все по-червени.
– Предател. – избуча му Лизи, докато Чарли се кикотеше.
– Не съм. – възрази й Сам, продължавайки да се усмихва на зачервеното й лице. Отиваше й да има цвят на бузите. – Просто се старая да сме квит.
– Не сме квит! Ти започна пръв!
– Как така аз съм започнал? – изгледа я неразбиращо Сам.
– Колкото и да искам и аз да науча – Чарли прекъсна отговора й, – далширът е тук.
– Далширът? – повтори Лизи. – Онзи благородник, когото срещнахме пред храма?
Това беше нещо, което Сам не искаше да чува. Можеше спокойно да живее още седмица или две, без да чуе за далширът и претенциите му, но явно нямаше да се случи.
– Същият. – потвърди на Лизи, преди да се обърне към мошеника: – Какво иска?
– Иска да ни види. – при това Флетчър потри врата си и погледна към момичето с леко неудобство: – Включително и Лицето.
© Лесли Все права защищены