Елизабет подскочи със сподавен писък, след което се извъртя и го ръчна с бъркалката в гърдите.
– Ето затова! – заяви му смръщена и след като осъзна, че той все още не я е пуснал, го цапна през ръцете. – Твоето няма да е досаждане, а ще е промъкване и изкарване на акъл!
– И прегръщане, амара. – поправи я невъзмутимо и отново я притегли към себе си, демонстрирайки й съвсем нагледно думите си.
– Не, благодаря! – изцвърча Елизабет. Отвъд възмущението й, Сам чу смеха в гласа й. Направи жалък опит да го избута, после да се отскубне, а накрая отново понечи да го цапне с бъркалката. Той й я взе и я вдигна високо във въздуха със злорада усмивка. – Сам! Това въобще не е честно!
– Остави го. Грозен е, тъп е – ръста е единственият му плюс. – дойде гласът на Чарли от вратата.
Казра го бе чул, когато влезе, но за Елизабет появата му беше поредното изненадващо промъкване на убиец. Сам осъзна колко всъщност се беше преструвала, че иска да се отърве от него, когато лицето й внезапно пламна и тя много ловко и напълно неочаквано се завъртя и се измъкна от ръцете му.
– Гледай супата. – нареди му засрамено и тръгна към мошеника и торбата, която носеше. – Много ти благодаря! Не мислех, че ще има отворен магазин по това време.
– Ами… – Чарли почеса носа си. – Нямаше. Не съвсем.
– Тогава дрехите са на заем? – попита Лизи.
– Не. Твои са. Просто не са от стандартен магазин. Но са чисти! – и й ги подаде.
Последното, повече от всичко останало, накара Елизабет да изгледа торбата с подозрение. Въпреки това я взе. След малко я поднесе към носа си.
– Това парфюм ли е?
– Не е ли хубав? – усмихна й се чаровно Флетчър.
– На мен ми харесва. – потвърди Сам, след като се наведе да подуши леко киселите нотки, примесени с аромата на жасмин.
– Пак не каза, че ти е познат. – смотолеви Чарли и побърза да подкани Елизабет: – Хайде, иди се преоблечи.
Тя хвърли по един последен поглед първо на торбата, а после и на него и се скри в спалнята. Сам задържа погледа си върху вратата на стаята, след което се обърна и отиде да разбърка супата.
– Защо си взел дрехите от там?
– Защото е през нощта. Какво друго работи, според теб? – Чарли се просна на дивана. – А ти защо я натискаш покрай печката?
– Не я натисках. – изръмжа му Сам: – Готвехме и си говорехме.
– Аха. Да я държиш да не избяга особено много помага за говоренето. – усмивката му ставаше все по-лукава, колкото по-ядосан беше Казра. – Ще го имам предвид.
– Понякога наистина се чудя защо те търпя.
– Защото никой друг не иска доброволно да е около теб. – подсети го любезно Чарли. – Останалите трябва да ги държиш. Притиснати здраво. По възможност до печката.
– Тя можеше да се махне, когато пожелае. – отговори му и се обърна да му изръмжи, че не е негова работа къде и какво прави с Елизабет, когато вратата на стаята се отвори и всички мисли и желания да се кара просто изхвърчаха от главата му.
Мислеше, че с неговата риза, която й седеше провиснало и винаги едното й рамо беше голо, тя ще го побърка, но явно беше грешал. Елизабет носеше полупрозрачно червено бюстие със златни бродерии, достатъчно гъсти, за да не позволят да видиш какво има под него, но не чак толкова, за да скрият загатнатите форми и обещанието за нещо повече. А това се допълваше от също толкова прозрачни шалвари с ниска талия. Сам успя само да преглътне някак, преди погледа му да се върне обратно нагоре и да открие, че Лизи е наметната отново с ризата му, която сякаш само подчертаваше ефекта от ефирното й облекло.
– Красива си. – успя само да каже, когато най-сетне откъсна поглед от тялото й и успя да го вдигне до леко разтворените й устни. За повече – нямаше воля.
– Благодаря. – отвърна срамежливо Елизабет. Загърна се по-плътно с ризата, скривайки оголеният си корем, прокашля се и малко несигурно каза на Чарли. – Благодарна съм и на теб, но… Ъм… Тези дрехи… От публичен дом ли са?
Последното прошепна и лицето й се зачерви още повече.
– Да. Има един на няколко пресечки от тук, доста класен е. Има си и магазин за… дрехи. Познавам две-три момичета от там. – отвърна Чарли, все едно обясняваше, че познава цветарки на пазара. Усмихна й се леко. – Утре ще ти вземем нещо нормално.
Елизабет кимна леко, попридърпа ризата още по-плътно около тялото си и се обърна към Сам:
– Готово ли е? – когато той само продължи да я гледа умно, тя добави. – Супата.
– Супата? – попита. Мошеникът се изхили тихо, което го накара припряно да се обърне и да се заоглежда за черпака, преди да осъзнае, че всъщност го държи: – Да, може да ядем.
След като разбърка повода за срама си, Сам бързо напълни няколко купи, като специално сипа повече месо в тази на Елизабет и внимателно я постави пред нея.
– Има и допълнително.
– Знам. И аз участвах в готвенето.
Чарли покри устата си с ръка и се закашля.
По време на вечеря говореха за обикновени, ежедневни неща, сякаш нищо кой знае какво не се беше случило. Флетчър беше прекалено любезен да уведоми Елизабет какви магазини има наоколо и дори препоръча един много добър, който правел най-прекрасните сандали, които не можело да намериш дори около палата на а’азвама, и отгоре на всичко ги давал за смешни пари. Обсъдиха също така какво трябва да напазаруват за ядене, защото пак според мошеника, единственото годно нещо в апартамента било месо, което е вече толкова сухо и твърдо, че можело да се използва като броня. Естествено, Сам ръмжеше подобаващо на правилните места, но всъщност се радваше да види, че Елизабет всъщност се отпуска и дори започва да чака с нетърпение утрешната разходка. По всяка вероятност това най-вече беше свързано с обещанието за нови дрехи, ако припряното придърпване на ризата му, така че да скрие възможно най-много от сегашните, беше някаква индикация. И все пак тримата прекараха една нормална вечеря и за разнообразие никой от тях не се оглеждаше за приближаването на гвардейци, нападатели или страшник. Просто една нормална вечеря, на която бяха свободни да побъбрят и да се отпуснат. А най-хубавата част дойде след това. Сам не го беше очаквал, но малко след като приключиха с яденето, главата на Елизабет клюмна на рамото му, а след малко девойката всъщност заспа. Вярваше му достатъчно, за да заспи до него. Тази мисъл го стопли отвътре и го накара няколко мига да се взира в лицето й невярващо. Мислеше, че след като вече научи с какво си изкарва основно прехраната като Сам Казра и след като няколко пъти му изтъкна, че вече не може да са както преди, това никога няма да му се случи, освен ако не я принуди с помощта на много алкохол и нежеланието му да я пусне. Но ето, че тя дишаше съвсем дълбоко и равномерно и просто спеше на рамото му. Хиляди думи нямаше да са по-красноречиви от това, дори и да беше продиктувано от крайна умора.
– Ще я занеса в стаята. – каза на Чарли и внимателно се извъртя, така че да може да се изправи с нея на ръце.
Елизабет измърмори нещо в съня си и намести глава на рамото му, но не се събуди. За сметка на това сега дъхът й леко гъделичкаше кожата на врата му и Сам се изправи пред проблем от друг произход. Не искаше да я пуска. Всъщност искаше да прави с нея неща, за които беше сигурен, че ако случайно научи, кожата й ще се зачерви по-силно от костюмчето, което носеше под ризата му. Мисълта за полу-прозрачните червени дантели, обгръщащи тялото й, го накараха тихо да изръмжи, да метне един осъдителен поглед към твърде доволният мошеник и да закрачи решително към спалнята. Трябваше да остави Елизабет веднага. Но беше много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Сам вече от сигурно пет минути стърчеше пред леглото и го гледаше като най-големият си враг, защото трябваше да пусне девойката и да я остави да спи. Накрая с ръмжене се наведе, внимателно я положи и придърпа чаршафа чак до брадичката й. Отне сигурно още минута, за да излезе от спалнята и дори да затвори вратата. Така, с толкова много прегради между него и нея, се върна в стаята и се тръшна на канапето.
– Трудно е да си джентълмен, а? – провлачи с хитра усмивка Чарли.
– Надценено е. – изръмжа му в отговор Сам.
– Също така е най-правилното нещо, което си правил от известно време. Малката има нужда да не си й в лицето непрекъснато точно сега.
Флетчър вероятно бе прав. Както беше прав по почти всички въпроси, засягащи хората. Но особено след днес Сам не искаше да я оставя далеч от погледа си. Искаше да е до нея, в случай, че отново й потрябва. Този път дори можеше да стори нещо повече от това да стърчи до нея и да я насърчава да се самонаранява все повече. При споменът за измъчените й крясъци бе свил ръце в юмруци толкова силно, че кокалчетата му изпукаха, а пръстите му започваха да се схващат. Наложи си да ги отпусне, да си напомни, че тя не само е добре, но вече е и далече от страшника – и то защото сама го е пожелала – и че сега спи в съседната стая. Пое си дъх, след това го издиша и взе бутилката ха‘ер, която Чарли беше извадил отнякъде. Отпи и избуча недоволно:
– Искам да съм в стаята при нея, а не да седя тук с теб.
Мошеникът не изглеждаше засегнат, а даже точно обратното – някак доволен.
– Радвай се, докато можеш. След като изпием това – и вдигна собствената си бутилка, – ще си тръгнем от тук.
– Няма.
– За да й дадеш време да се успокои и да реши какво иска, без да я разсейваш с мръщене, ръмжене, натискане до печката и мускули. – продължи Чарли, сякаш Сам изобщо не беше проговорил.
На Казра определено не му харесваше, но знаеше, че мошеникът е прав, както и от самото начало знаеше, че дойде ли момента, просто ще стане и ще тръгне с Чарли към съседното скривалище. Можеше да не го иска, да не му харесва, но все пак щеше да го направи и за разнообразие от всички други пъти, когато беше правил такива неща, този път нямаше усещането за горчив вкус в устата си. Това беше и причината да се намръщи дори още повече, преди да грабне бутилката и отново да изръмжи:
– Ти не си ми майка. – на което Чарли само се ухили, защото чудесно знаеше, че е спечелил.
– Естествено, че не. Ако бях, щеше да си красив. – намигна му и се намести по-удобно на дивана. Когато проговори отново обаче, хуморът беше напуснал гласа му. – Попаднах на следа.
Сам веднага избута всичкото си недоволство настрана, а вниманието му се закова върху мъжа пред него.
– Каква?
– Братът на едно от момичетата в бардака приказвал разни неща седмица преди приема на Садат. Как скоро щяло да има смяна на властта и нямало да й се налага да работи вече там. След това – изчезнал и никой не го е виждал от тогава.
Беше минало достатъчно време, за да изстине следата, но Сам се беше убедил, че Чарли можеше да я намери и проследи, дори и тя почти да не съществува. А този път наистина искаше да знае кой е отговорникът за нападението. Беше се превърнало в нещо лично.
– Мислиш ли, че е още в града?
Флетчър изцъка с език.
– Едва ли. Но знам името му. Яери Омид.Тези дни ще поразпитам кои са приятелите му, но трябва да се пазя от гвардейците. Ще ми трябва човек, който няма този проблем и може да се разхожда свободно. Навит ли си?
– Да. – отговори му, без дори да се замисли.
Чарли му се усмихна благодарно.
– Утре? Преди да дойдем да й пречим отново?
– Добре. – отговори му Сам и извъртя лице към стената, зад която беше стаята й. Утре щяха да се върнат и да й намерят един куп приятни неща за правене, а преди това щяха да успеят да се приближат с крачка към тези, които бяха предизвикали инцидента, заради който Чарли се беше превърнал в беглец. Погледна отново към мошеника и виждайки, че неговата бутилка вече е празна, побърза да пресуши и своята и да се изправи. Колкото и да отлагаше, никога нямаше да поиска да си тръгне. – Давай да приключвам с това.

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay