Лизи се завъртя, изстрелвайки крака си към главата му. Той блокира. Глезенът й се блъсна в предмишницата му на милиметри от лицето му и тя побърза да се отдръпне, преди да я е сграбчил.
На някакво ниво съзнаваше какво се случва, как прави точно онова, което Сам искаше. Разумът й казваше, че трябва да спре, че е напълно безсмислено да го напада. Нямаше да промени нищо по този начин. Но беше едно да знае, че мъжът, към когото бе изпитвала чувства, е убиец и е замесен в изчезването на жриците. Беше съвсем друго обаче да го чуе да говори за тях все едно едва заслужават усилието да ги помни. Да види усмивката му, докато говори как ги е изтезавал.
Шест живота. Поне толкова бе отнел. Шест беззащитни, уплашени момичета, чиито умове бе скършил по същия начин, по който бе опитал да направи и с нейния.
Елизабет каза на разумът си да върви по дяволите.
Грабна първото оръжие от стойката, което пръстите й докоснаха. Сопа. Не й пукаше. Сам се приближаваше към нея и тя събори стелажа върху него. Без никакво усилие, той го спря с една ръка и на свой ред го блъсна назад.
Лизи отскочи, пазейки се от търкалящите се по земята оръжия, само за да се препъне в плочката и да падне. Не, не беше плочката, осъзна, когато се опита да се изправи. Беше се спънала в сянка, която сега се бе увила около крака й, държейки я на земята, докато Сам идваше към нея.
Раздра заздравяващите рани от зъбите на фантома на бузата си. Капките кръв се оформиха в острие, което полетя към мъжа. Сам се извъртя настрани и то се заби в стената отсреща. Той продължи да крачи бавно към нея, но после спря и вдигна ръка към бузата си. Пръстите му бяха червени.
Елизабет се ухили. Втечни кръвта си, така че да шурне от стената. Капките полетяха нагоре, забивайки се като сачми в тавана около висящия на метална верига атеш. С грохот и скърцане на метал полилея се стовари на пода. Кълбо прах се издигна зад гърба на Сам и той изгледа девойката самодоволно. Атешът бе паднал твърде далеч от него, за да го нарани по какъвто и да е начин. Леката му усмивка обаче потрепна, щом осъзна къде попадаше магическата светлина сега.
Беше изгорила сянката, с която държеше Лизи.
Момичето скочи на крака, завъртя сопата и се нахвърли върху него.
През следващите минути двамата си разменяха удари. Той блокираше нейните с меча си, а пък тя се извиваше, навеждаше и отскачаше от фучащото му оръжие. Беше като танц. Танц, който караше магията в кръвта й да пее. Гневът бе останал някъде на заден план, преотстъпвайки място на кристалната яснота какво да прави, как да се движи, къде да удари. Елизабет се чувстваше бърза и гъвкава. Опасна. Той може и да предугаждаше всяка нейна атака, но тя го познаваше не по-зле. Неизвестността кой удар ще успее да достигне целта си ускоряваше пулсът й, а всеки път, когато избегнеше негов, я правеше по-смела.
От работника насам не си бе позволявала да се отпусне толкова. Винаги с една ръка държеше здраво юздата на атмата си, на онова нещо вътре в нея, готова да сложи край, но сега бе оставила контролът изцяло на Сянката. Чувството беше като да излезеш навън в първият топъл пролетен ден след тежка зима, да усетиш слънчевите лъчи върху лицето си и да видиш първите цветчета, напъпили по дърветата. Облекчение. Радост. Желание този танц със Сам никога да не свърши. Елизабет можеше да се закълне, че вижда същото в погледа му. В черните му очи се бе появил блясък, който бе виждала само веднъж, в басейна. Всичко, което излизаше от устата му, може и да бе лъжа, но това? Това дори той не можеше да подправи. Искаше я точно толкова, колкото и тя него.
Лизи пристъпи към него и се опита да го наръга с края на сопата в гърдите. Този път той не отби, а хвана пръта с ръка. За един безкраен миг никой от двамата не помръдна, дишайки тежко и без да откъсват очи един от друг. В следващия Елизабет се оказа до стената, притисната със собствената й сопа към хладния камък от Сам. Тя се опита да се измъкне, но пръта през гърдите й я държеше прикована на място.
Убиецът я бе хванал.
Можеше да използва магията си, разбира се. Можеше да го прободе, накълца, дори да го разреже на две. Но не искаше.
Сам стоеше надвесен над нея, наблюдавайки я напрегнато. Сякаш чакаше нещо.
– И сега какво? – чу се да го пита.
При това погледа му просветна, устните му се извиха в лека усмивка и той се приведе към нея.
– Сега си моя, амара. – каза й и я захапа леко по ухото.
Елизабет простена, а тялото й се изви към неговото. Искаше да го докосне, но проклетата сопа й пречеше. Искаше да го удари заради самонадеяността му, но срещаше същия проблем.
– Не, не съм. – каза му.
Тихият му, дрезгав смях изпрати тръпки по цялото й тяло и едновременно с това я вбеси. Лизи извърна глава и го захапа по врата. Силно. Докато не вкуси кръв.
– Хапеш ли, шейа? – гласът му прозвуча като мъркане в ухото й, а в следващия миг Сам захвърли сопата и използва тялото си, за да я притисне към стената. – Ами ако те захапя и аз? Но преди да й е дал шанс дори да осмисли какво й казва, устните му бяха върху нейните.
Времето спря. Целият свят изчезна някъде. Остана само Сам.
Целувка нямаше нищо общо с онези в басейна. Нямаше нищо нежно или лениво в нея. Тази бе настоятелна и изпълнена с желание, което той едва успяваше да държи под контрол. Тази подкосяваше краката й.
Елизабет обви ръце около врата му. Неговите се заровиха в косата й. Притискаше се в него в отчаян опит да бъде по-близо, да усети повече, но не й стигаше. Искаше повече. Искаше всичко. Искаше него. Да продължи. Да вкусва повече от този сладък нектар, който сякаш се разливаше по тялото й, изпълвайки я с топлина. Болката се стопи. Магията й достигна кресчендо.
Светът се завърна с експлозия. Звуци, светлина, дори усещането за устните му – изведнъж беше прекалено. Непоносимо.
Елизабет го отблъсна от себе си и се свлече на земята, стискайки очи и притискайки ръце към ушите си. Не помагаше. Атмата я изгаряше отвътре. Все едно бе пила от магически фонтан и сега енергията се мъчеше да си намери място, смесвайки се с нейната собствена, вклинявайки се в костите и мускулите й.
Запълвайки празнината в душата й.
Болката изчезна. Липсата й бе толкова стряскаща, колкото и онова, което й се случваше в момента. И точно тя я накара да отвори ужасено очи и да види Сам, притеснен и леко пребледнял, да коленичи до нея.
– О, Богове… – промълви.
Болката я нямаше. Душата й отново беше цяла. Само едно нещо можеше да постигне това.
Беше се хранила. От Сам.
– Не, не, не! – заклати глава и прилази до него. Ръцете й застинаха във въздуха, преди да го докоснат. – Съжалявам! Не исках! Трябва да го върна! Как да го върна?!
– Всичко е наред, амара. – каза й Сам и хвана ръцете й със своите. В погледа му Елизабет можеше да види дори радост и надежда – сигурен знак, че се е побъркала. Следващите му думи само затвърдиха това й заключение: – Направи го пак.
– Какво? – изхълца.
– Храни се от мен. – Сам се приближи до нея, без да изпуска ръцете й: – Моля те, амара. Направи го пак.
Беше се хранила от него. Беше го наранила. Елизабет чудесно знаеше колко точно боли някой да откъсне от душата ти. Реакцията му не беше нормална. Трябваше да му е изпила акъла. Нямаше друго обяснение.
– Трябва да те заведем при лечител. – заключи с треперещ глас и започна да се изправя. – Ела.
– Лечителят не може да ми помогне, амара. – усмихна й се Сам, а в следващия миг я дръпна към него, карайки я да седне обратно на пода, и я прегърна: – Но ти можеш. Ако можеш да се храниш от мен, значи имам душа. – каза й шепнешком. Гласът му трепереше неуверено: – Не съм нищо.
Елизабет обви ръце около него инстинктивно в отговор на нуждата, която усети у него, докато се мъчеше да наложи контрол над паниката си и да вникне в думите му. Не успя. Не можеше да мисли. Светлината бе заслепяваща, дишането му отекваше в главата й като канбана, а ужасът от онова, което му бе причинила, я давеше. Защо се радваше? Защо все още искаше да я докосва? Какво, нечистите да го вземат, й казваше? Всичко се беше объркало!
Сам я притисна по-силно към себе си и чак тогава тя осъзна, че се тресе неудържимо. На свой ред тя се вкопчи в него. Скала насред бурята, която вилнееше в нея.
– Не разбирам. – успя да промълви. – Нищо?
– Да. Нищо. Аз съм… – Сам замлъкна, сякаш да събере сила да изплюе думата: – Направен. Но ти се храни от мен, амара. – продължи да й шепти, но думите му отекваха като викове: – Имам душа.
– Направен? – повтори.
Или поне така си мислеше. Знаеше, че й казва нещо важно, но в думите му нямаше никакъв смисъл. Не можеше да се концентрира достатъчно, за да го открие. Светлината гореше очите й дори през клепачите, а в ушите й се бяха появили преплитащи се гърмежи, които изведнъж започнаха да заглушават всичко останало, дори собствените й мисли.
Миризмата обаче бе онова, което я довърши. Смрадта на стара пот, прокиснал хе‘ер и прясна кръв се появи изневиделица и я смаза.
Елизабет едва успя да избута Сам, преди да повърне оскъдното съдържание на стомаха си. Имаше чувството, че умира.
– Амара! – викна Сам и тръгна към нея, но тя се сви на топка, притискайки ушите си с ръце и простенвайки едва чуто. – Лизи? – гласът му дойде учудващо тихо и меко, карайки я да се изненада, че нещо изобщо може да е приятно точно в този момент: – Кажи ми какво ти е.
– Прекалено е силно. – каза му задавено.
– Опитай се да дишаш бавно и дълбоко. – дойде следващото му напътствие, а ръцете му отново се увиха около нея, притискайки я в силна прегръдка. – Съсредоточи се върху гласа ми, амара, и върху нищо друго. Намери атмата си й я събери в центъра си. Накарай я да се отдръпне от ръцете, лицето, краката, от очите и ушите ти. Бавно и полека, не бързай за никъде.
Елизабет искаше да проплаче, че не може. Да го помоли да вземе обратно онова, което му открадна и сега я тровеше. Може и да го бе направила. Той продължи да й говори съвсем тихо и спокойно през цялото време. Дори не бе сигурна какво, но гласът му се превърна в единственото нещо, което я пазеше от заплашващата съзнанието й лудост. Девойката скри лице в ризата му, пълнейки дробовете си с миризмата му. Хлад, сенки и дъжд през нощта. На това миришеше. Това я обгръщаше и тя си позволи да потъне в тъмата му, докато мъчително бавно възвръщаше контрола над тялото си.
Когато най-накрая се отдръпна от него, светлината вече не я заслепяваше, а само дразнеше очите й. Туптенето на сърцата им се бе превърнало в приглушен фон – неговото, бавно, силно и спокойно, запълваше тишината между забъзраните удари на нейното. Миризмата обаче отново я накара да започне да се дави и Лизи побърза отново да се свре в гърдите му.
– Трябва да се махна от тук. – каза му разтреперано.
– Да. – съгласи се с нея. В следващия миг Лизи усети как ръцете му се преместват и я подхващат удобно, след което той се изправи заедно с нея: – Не отваряй очи, амара. – прошепна: – Просто стой така и не мисли за нищо. Скоро ще си наред.
Изнесе я навън, където вонята на пот бе прясна, а мъже на висок глас се чудеха какво е станало. Някой изкрещя, че полилеят е паднал. Сам изръмжа на всичките да млъкват и продължи нататък.
За първи път Елизабет се радваше на безшумните му стъпки. Дори сега, когато всичко се опитваше да я оглуши, тя можеше да чуе единствено едва доловимия шепот на въздуха покрай глезените му, докато вървеше. Концентрира се върху това и продължи да вдишва миризмата му.
Не след дълго Сам отвори с лакът вратата на стаята й и внимателно я остави на леглото. Мижейки, Лизи го проследи с поглед как се връща да затвори, а после отива до прозорците и затваря завесите.
– Вземи си го обратно. – помоли го.
– Не мога.
– Не искаш. – поправи го през зъби и се сви, притискайки главата си с ръце. – Моля те. Не мога.
– Не мога, амара, наистина. – Сам се приближи до нея и отпусна ръка на рамото й: – Искам, но не мога. То е твое. Трябва да се опиташ да го управляваш. Да отдръпнеш атмата от сетивата си, за да ти олекне.
– Храниш се с души! Просто го изяж обратно! Или яж от моята! – вдигне лице към неговото и стисна ръката му върху рамото си. – Това не трябваше да се случва! Не исках да го правя! Никога не съм искала да те нараня по този начин! Моля те!
– Аз също не искам да те нараня. – каза й тихо, но лицето му се изкриви в гримаса. Може би защото се сети, че в момента я боли от неговата атма, а може би самият него го беше заболяло повече, отколкото можеше да прикрие. Лизи нямаше време и сили да мисли над това и едва успяваше да се съсредоточи върху думите му. Само знаеше, че й отказва. Отново. – Но, дори и да се храня от теб, само ще засиля болката ти, амара. Усещането няма да изчезне. Цветовете и звуците няма да заслабнат. Затова трябва да се справиш сама с това. Да се научиш.
Беше се хранила от душата му, а той си мислеше, че най-големият й проблем бяха сетивата й? В името на Боговете! Те щяха да се върнат към нормалното рано или късно, както се случваше след фантом. Трябваше единствено да почака и да потърпи и всичко отново щеше да бъде както преди.
Беше го наранила. Да, искаше да го нарани, искаше да го накара да си плати за всичко, но никога така. Никога като онази ужасна жена, която раздираше плътта и душата му.
Елизабет скри лице в дланите си. Финиан се оказваше прав. Тя беше животно. Как по друг начин да обясни онова, което се случи? Първо го мразеше, а после го желаеше така, както удавник искаше още една глътка въздух. Дори сега се разкъсваше между неприязънта и отвращението си към него и постъпките му и нуждата да я прегърне и да я накара да повярва, че всичко ще бъде наред.
А той? Как, нечистите да го вземат, можеше дори да я погледне след онова, което му стори? Трябваше да е усетил, когато бе посегнала на душата му. Трябваше да е умирал от болка, докато тя взима лакомо от него. Но й бе позволил да се храни от него.
Елизабет го погледна отново. Сенките бяха станали по-плътни, отколкото тънките завеси можеха да постигнат. Отново й помагаше.
– Защо? – прошепна. – Защо не ме спря?
Устните му се извиха в крива усмивка. Пресегна се и отмести кичур коса от лицето й. Така лекото докосване по свръхчувствителната й кожа накара дъхът й да секне.
– Защото те обичам.
Елизабет преглътна трудно. Пое си дъх да каже нещо, но после сломено го издиша и наведе глава.
– Заспивай, амара. – каза й тихо Сам. – Сънят ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Аз ще те пазя.
Той се изправи и безшумно тръгна към вратата.
„Остани, остани, остани“, закънтя в главата й при всяка негова крачка.
Не му го каза. Остави го да си тръгне.
Останал сама, Елизабет се сви на топка в леглото си. Сенките с аромат на среднощен дъжд я покриха като меко одеяло.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay