Елизабет смръщи лице още преди съществото да е докоснало езика й. Отново отвори очи и страхът ги насити с атма, но само за миг. След това тя извъртя глава и се опита да се изтегли по масата, но изплака от болка, когато раздвижи ръцете си.
– Не мърдай, шейа. – Сам положи ръка на здравото й рамо, приковавайки я възможно най-внимателно към масата, за да не мърда повече и да не разкъса още нещо. – Чуй ме. – каза й, но тя не му обърна внимание. Имаше няколко секунди, затова остави тялото да се свлече безжизнено на пода, надвесвайки се като Силуета над нея: – Елизабет! Аз съм, каллис. Не си добре. Трябва да ядеш.
Лизи притихна. Беше й трудно да се концентрира. Всичко се въртеше пред очите й и я караше да се чувства сякаш или ще повърне, или ще припадне всеки момент. Усещаше зъбите на мората все едно още бяха впити в ръката й, както и болката в ребрата, която се засилваше при всеки дъх. Главата й пулсираше и огън се стрелкаше по тялото й, щом направеше и най-малкото движение. Но дори това бледнееше пред студа. Елизабет не си спомняше някога да й е било толкова студено. Не си спомняше и да се бе чувствала толкова слаба и беззащитна. Не можеше дори да повдигне ръка, а някакъв мъж я беше водил нанякъде и Чарли беше там, но не правеше нищо, за да й помогне.
В момента, в който видя фигурата от мрак и дим пред себе си, облекчението я задави. Може и да бе изхлипала, но не беше сигурна.
– Сам. – изтрака със зъби.
– Да. – каза, отдъхвайки си, че го позна. Махна ръката си от рамото й и внимателно отмести един кичур от лицето й. Кръвта го бе направила лепкав, а лицето й изглеждаше мъртвешки бледо на фона й. Сам преглътна с мъка и нежно погали страната й. Съвсем малко му беше останало да я загуби, а разфокусираният й поглед и прогизналите в червено превръзки грубо му напомняха, че тя изобщо не е далече от тази опасност. Това беше и причината да поднесе отново гърчещият се фантом към устата й. – Трябва да ядеш, Елизабет.
На Лизи й трябваше секунда да разбере значението на думите му и да разпознае нещото, което се опитваше да й даде. Когато това стана, веднага извърна глава настрани и осъзна, че Чарли също е тук. Беше само на крачка от нея, така че тя успя да фокусира лицето му. Защо беше толкова разтревожен?
– Добре съм. – каза и на двамата. – Не ми трябва фантом. Само одеяло.
– Одеялото няма да помогне, шейа. – изръмжа й Сам притеснено. Естествено, че щеше да започне да му обяснява как нищо й няма, като в същото време имаше силата на новородено коте, зъбите й толкова силно тракаха, че думите й едва се разбираха, а кръвта й вече заформяше малка локвичка на масата. Внимателно хвана брадичката й и обърна лицето й към своето. – Трябва да ядеш, амара. – гласът му потрепери от усилието да държи собственият си страх под контрол, да не й заповяда. – Трябва да ядеш, иначе ще умреш.
Елизабет се втренчи във фантома в ръката му и после в другия, все още затворена в колба на масата до нея. Беше толкова уморена. Всичко я болеше. Искаше само да поспи. Беше заслужила да си почине. Защо той не го разбираше? Погледът й започна да се замъглява и макар тя да се опита да го спре, хлипът излезе от нея, карайки я да се сгърчи от болка.
– Не искам. – каза му. – Моля те, не го искам сега.
– Трябва да ги изядеш, каллис. – Сам внимателно изтри сълзите й. – Ранена си тежко. Няма да се оправиш без фантома.
Мъчеше се да бъде разумен, когато цялото му същество крещеше да й натика фантомите в гърлото, да я прегърне и да не я пуска никога. Особено сега, когато единственото, което можеше да подуши от нея, бе миризмата на отчаяние, болка и кръвта й – нейната кръв. Кожата под пръстите му ставаше все по-студена. Лизи изчезваше пред очите му, но той си наложи да опита още веднъж. След това щеше да я спаси, независимо дали тя искаше, или не. Нека го мрази. Нов хлип го накара да хване по-здравата й ръка и леко да я целуне, преди да каже:
– Всичко ще е наред. Всичко ще се оправи, амара. Но трябва да го изядеш.
Чарли приклекна до масата от другата й страна, така че да не стърчи над момичето. Приглади косата й леко назад, но се спря, преди да хване другата й ръка. Вече бе започнала да се подува. Тя го погледна и за момент му се стори, че е много, много по-млада. Просто дете, което се мъчи да сдържи сълзите си, но не може.
– Не искам повече. – изплака Елизабет. – Искам вкъщи.
Чарли се насили да се усмихне.
– И ще се прибереш вкъщи. – обеща й. – Но първо трябва да изядеш фантома.
– Не…
– Не си добре, дечко. – прекъсна я нежно мошеника. – Никак не си добре. Затова онзи голям шемет изглежда толкова уплашен. Раните от мори не зарастват без помощ.
Брадичката й потрепери.
– Но имам регенерация. – каза му. – Само трябва да почакаме…
Чарли си наложи да бъде търпелив, когато нямаха и секунда за това. Устните й бяха напукани и толкова бледи.
– Не мисля, че имаме време да я чакаме, Лизи. Студено ти е, защото си загубила твърде много кръв. Намерихме те в несвяст. И както казах – раните от морите не зарастват сами. Ще кървят, докато не умреш. – погали косата й отново. – Трябва да ядеш.
Елизабет преглътна с видима трудност и още няколко сълзи оставиха пътечки по мръсното и лице. Но накрая тя кимна едва забележимо и съвсем тихо каза:
– Добре.
Сам приклекна до нея и целуна челото й. Поднесе за пореден път съществото до устните й и потърси погледа й. Знаеше какво значи това за нея. И точно затова се боеше, че тя би предпочела смъртта.
– Моля те. – прошепна.
Елизабет се вторачи във фантома. Понечи да отвори уста, но успя само да разтвори устни, преди да изхлипа отново. В главата й да изяде доброволно един бе последното нещо, което я делеше от това да е истинска Сянка. Чудовище. Никога не бе мислила за Рамая или останалите в храма като за такива, макар доста от тях често да се хранеха с фантоми. Но думите на страшниците все още звучаха в главата й и колкото и да й се искаше, не можеше да се отърси от тях.
Какво ако й харесаше? Още помнеше как се бе опиянила от силата си, когато уби онзи мъж. С какво удоволствие погълна фантома. Не искаше да бъде това… нещо.
Но и не искаше да умре.
А и Сам й се бе помолил.
Така че този път тя отвори уста и стисна очи. Убиецът й не загуби и секунда, за да мушне първо единия, а после и втория фантом в устата й. Лизи не можа да се насили да ги сдъвче, затова направо ги глътна. Усети ги в гърлото си и тъкмо когато бе убедена, че няма да издържи и въпреки всичко ще ги повърна, усещането изчезна. Постепенно там, където късчета лед боцкаха вените й, сега се разля топлина. С нея най-накрая тялото й престана да се свива конвулсивно в опит да се стопли. Престана да усеща ребрата си като остриета, които я пробождаха при всеки дъх. Беше толкова хубаво, че тя замалко да се разплаче отново.
Сам видя как тялото й се отпуска и подуши как болката изчезва от нея. Първо устните й постепенно станаха розови, а след това цвета обагри и страните й. Тялото й бързаше да изгори енергията на фантомите и да поправи щетите. Дишането й се успокои и това беше момента, в който той осъзна, че тя ще бъде добре. Неговата амара нямаше да изчезне. Не помнеше някога да е изпитвал такова облекчение през живота си. Дори когато вещицата го освободеше от подземията след месеци наказания. Сякаш когато нейните хрипове изчезнаха, и той успя да си поеме по-леко дъх. Искаше да я вземе в ръцете си, но нямаше време.
– Трябва да наместим костите ти, каллис. – каза й и се поддаде на нуждата да докосне устните й със своите. – Трябва да го направим, преди да зараснат така и да трябва да ги чупим отново.
На Елизабет много й се искаше да е смела, само че преди да успее да се спре, попита тихо:
– Ще боли, нали?
– Да. – потвърди й, колкото и да не му се искаше. – Ще стане бързо, каллис, но трябва да е сега.
– Няма страшно, дечко. – обади се Чарли с усмивка от другата й страна. – Знам, че сигурно си малко скептична, защото си чувала само как размества кости, но го бива и в наместването.
– Искаш ли да те приспя? – попита Сам.
Елизабет се изкуши. Беше й показвал точките по тялото, които можеш да натиснеш с различен ефект. На нея все още не й се удаваха, но той беше истински майстор. Можеше просто да заспи за малко и да се събуди, когато всичко свърши.
– Не. Искам… искам да знам какво се случва.
Лизи облиза устни, пое си дъх, погледна Сам и кимна напрегнато. Той се изправи и отиде при краката й. Искаше му се да се бе съгласила да я приспи, но в същото време се боеше, че въпреки фантомите тялото й е преживяло твърде много и няма да се събуди. Искаше му се и Захир да бъде тук. Искаха му се много неща.
Прокара възможно най-внимателно ръка по краката й и се опита да игнорира как Лизи си пое рязко дъх. По начина, по който костите й бяха счупени, му стана ясно, че е паднала от високо, но не твърде високо, иначе щяха да са раздробени. Щеше да се наложи да намества единият крак на три места, но поне другият щеше да се размине само с едно.
Направи знак на Чарли да дойде при него и му показа къде да хване, за да му даде опорна точка. Самият той хвана крака й след счупването и погледна към жена си
– Сега ще заболи. – предупреди я.
Очите й лъщяха от страх, но тя стисна решително устни и си пое дъх. Нямаше да стане по-готова. Сам дръпна и завъртя. Лизи изпищя и викът й сякаш остави следи по самата му същност.
Знаеше, че е за нейно добро. Знаеше, че трябва да я нарани, за да може да оздравее, но въпреки това вината го разяждаше като киселина. Сам стисна зъби, успя да я изтика на заден план и огледа свършената работа, оставайки доволен от това, което видя. Насочи Чарли да я прихване на следващото място.
Сам се постара да приключи възможно най-бързо, но успя да намести едното счупване чак на втория опит. Даде й няколко секунди почивка, след което се премести на ръката й. Едната, изядената от мората, нямаше нужда да се намества, но след като отми кръвта от другата, видя, че костта дори се подава, макар кожата около нея да заздравяваше. Докато приключи, гласът й излизаше вече дрезгав, а от очите й се стичаха сълзи.
Накрая двамата с Чарли претърсиха шкафовете на Захир и я шинираха, обездвижвайки я почти напълно. Едва тогава Сам си позволи да се разтрепери. Приведе се над жена си и просто я целуна.
– Свърши, амара. Справи се.
Сам опря чело в нейното, а Елизабет затвори очи, мъчейки се да си наложи да спре да плаче. Искаше й се да може да го прегърне, но костите й продължаваха да пулсират от болка. Макар да можеше да усети как силата се връща в тялото й и раните й оздравяват, ефектът от фантомите нямаше нищо общо с онова, което бе получила от Сам.
Щеше да се оправи. Щеше да живее. И въпреки това се чувстваше така, сякаш е загубила някаква част от себе си в мига, в който доброволно се съгласи да се храни.
Отне й време да се успокои, а когато това стана, попита тихо:
– Вие двамата добре ли сте?
– Нищо ни няма. – отговори й Сам и отново я целуна, този път по косата. Имаше нужда да я докосва, да я усеща до себе си. – Няма за какво да се тревожиш, каллис.
Буца заседна в гърлото на Лизи, като чу нежното му обръщение, и тя скри лице във врата му.
Чарли се спогледа със Сам, а после й каза:
– Всичко ще се оправи, дечко. Ще те приберем вкъщи, ще си вземеш един дълъг душ, щом се закрепиш, и…
– Рамая. – прекъсна го Лизи и рязко надигна глава. – Рамая добре ли е?
– Добре е. Тамеш – също. – побърза да я успокои Сам, като в същото време я прегърна. – Успя да спреш мората, а гвардейците я убиха, след което ги прибраха в замъка. – и нежно добави: – Рамая и Тамеш са добре, каллис. Ти ги спаси.
Елизабет преглътна отново. Радваше се, че приятелката й е добре, но не можеше да се зарадва на похвалата. Не и когато нямаше представа какво означава, че беше успяла да спре мората по този начин. Отвори уста, за да попита дали Сам и Чарли знаят защо, но не й достигна кураж.
– Още ли се опитват да убият морите? – попита вместо това.
– Мисля, че да. – отвърна Чарли.
Лизи понечи да се надигне.
– Тогава нека идем да помогнем.
– Не. – ръцете на Сам се стегнаха около нея, задържайки я на място. – Те ще се справят.
– Видя какво клане беше. – възрази Лизи и се опита да откопчае ръцете му от себе си с единствената своя, като същевременно се опитваше и да е внимателна, защото знаеше, че от допирът го боли. – Имат нужда от помощ! Дори страшниците бяха там, а ако някой ги види в Хайрани, ще ги обяви за шпиони!
– Страшниците са били там? – изгледа я с интерес Чарли.
– Да. Калахан и Калуш. – отвърна Лизи и повдигна лице към Сам, който й се мръщеше. – Пусни ме.
– Не. – отсече Сам. – Фантомите не са те излекували, шейа. Само поправиха най-опасните рани. Ще минат дни, преди да си готова за битка. Те ще се оправят чудесно и сами.
– Няма нужда да се оправят сами! – повиши глас Лизи и стисна очи.
Истината беше, че не искаше да се връща там. Ако никога през живота си не видеше мора отново, пак щеше да е твърде скоро. Но не искаше да бъде страхливка, нечистите да го вземат! Бе бягала като обезумяла идиотка на бала, но сега беше различна. Сега можеше да се бие с тях. Можеше да спаси някоя друга Маргарет от участта да бъде завлечена и разкъсана във въздуха.
– Искам да се върна. – каза възможно най-спокойно.
– Не. – каза й Сам, но в същото време я притисна към себе си и отново започна леко да я гали, надявайки се така миризмата на страха, който започваше все по-силно да излъчва, поне да намалее. – Не можеш да им помогнеш, каллис.
Лизи му се намръщи и се обърна към Флетчър.
– Чарли…
– Не. – отряза я мошеникът и скръсти ръце. – И дори не започвай да ме гледаш като сритано кученце. Тия не минават пред мен.
– Но…
– Няма „но“. Помогна им достатъчно. Тук си имаме магьосници, гвардейци и много хищни плъхове. Все някой от тях ще се справи. – при това я посочи. – Но ти не само носиш толкова желязо и дърво по себе си в момента с тия шини, че ще събереш всичките крадци на Ан Налат да те ограбят за вторични суровини, но и докато се натуташ изобщо да излезеш от тук, морите вече ще са си отишли. Прибираш се вкъщи.
Елизабет се намръщи и на него.
– Държите се с мен като с дете!
– Не, държим се с теб като с инвалид. – поправи я Чарли. – Има съществена разлика.
– След малко ще видиш кой ще стане инвалид. – закани му се тя.
– Няма да е след малко, дечко. – усмихна й се той и разроши косата й, като в същото време държеше с едно око Сам да не реши да му отхапе ръката.
– Ще те отнеса вкъщи. – приключи темата Казра.
– Мога да ходя и сама. – измърмори тя намусено.
На мъжете им трябваше секунда да решат, че не е най-удачния момент да й изтъкват сега, че е с два счупени крака. Вместо това Чарли изгледа криво Сам.
– Виж какво направи! Цупи се, че не я пускаме да убива!
– Защо аз да съм го направил? – изгледа го възмутено Казра.
– Да виждаш друг професионален убиец тук? И при това такъв, който да се хвали като „най-добрият“? – Чарли постави кавички около думите с пръсти, като физиономията му се изкриви саркастично.
– Не се прави на невинен, Флетчър. – избуча му Сам. – Ти също си професионален убиец и си тук.
– Мен ме уволниха, не се броя. Но ти? – Чарли го изгледа критично. – Ти влияеш лошо на Лизи!
– Аз й влияя лошо? Не аз я учих как да преджобва и да разбива ключалки!
– Само защото ти й показваше глупости! Все някой трябваше да я научи как да го прави както трябва!
– Не съм й показал дори една единствен глупост, освен теб. – заяви му Сам и го посочи с пръст: – Ти целият си глупост.
Чарли поклати глава и потърка очи.
– Като те слушам, ще трябва да я науча и как да обижда както трябва. – въздъхна тежко. – След като се събуди.
Сам сведе поглед към жената в ръцете си. Малката им препирня беше успяла да постигне своето и да я отпусне. Кръвта й по дрехите на трупа, който бе облякъл, пълзеше по краката на масата, присъединяваше се към локвата около Лизи и бавно се просмукваше обратно в тялото й. Регенерацията й все още я очакваше тежка работа, но това поне малко щеше да улесни нещата. Докато се събуди, битката отдавна щеше да е свършила.
Когато и последната алена капка изчезна, а цветът на лицето й стана малко по-здрав, Сам каза:
– Мисля, че вече може да я приберем.
– Ще ви изпратя. – каза Чарли и се пресегна да я вземе. Ръцете на Сам обаче само се стегнаха по-здраво около нея. Мошеникът се ухили криво. – Ще ти я върна, Казра. Но не можеш да се разхождаш гол по улиците.
Сам задържа Лизи още малко до себе си, но осъзнаваше, че Чарли е прав. Не можеше да се разхожда така из града сега по същата причина, поради която и преди не бе могъл. Пък и честно казано мошеникът беше единственият човек на света, на който можеше да повери Елизабет и да знае, че ще е в безопасност.
Целуна я по косата и каза:
– Вземи я, но само за малко.
Чарли извъртя очи и взе внимателно Лизи в ръцете си.
– Колкото по-бързо се наконтиш, толкова по-бързо ще си я получиш обратно.
Сам му изръмжа и се вмъкна в захвърленото на пода тяло. Светът отново стана сив и безцветен, звуците – притъпени, а от миризмите усещаше само странната комбинация на химикали, която винаги съществуваше в мазето на Захир. Обърна се към приятеля си и най-сетне Лизи отново беше в ръцете му, но нейната миризма също беше изчезнала. Успяваше да долови само металическия нюанс на засъхнала кръв. И макар да усещаше как топлината се връща в тялото й, страхът за момент сграбчи сърцето му.
– Да се прибираме. – отсече напрегнато и без да дочака потвърждение, тръгна по стълбите нагоре.
Реши да останат в къщата с амарите. Беше по-близо от апартамента им. Из града все още се чуваха писъци, но бяха по-нарядко. Повечето хора вече бяха успели да избягат и да се скрият, така че не засякоха почти никого, а тези, с които все пак се разминаха, бързаха с приведени глави, без да искат да имат нещо общо с когото и да било. Ако морите не бяха нападнали, песни и музика щяха да огласят града до зори. Сега тъмнината беше пълна със страхове.
Едва в двора Сам осъзна, че по пътя не бяха разменили и дума и тъкмо щеше да попита Чарли какво ще прави, когато мошеникът отвори вратата на къщата. Казра за малко да се спъне в собственото си тяло. Същото, което беше оставил в другия край до оградата. Миг му беше нужен да осъзнае какво се беше случило, а ръцете му притиснаха Лизи към него. Тя го беше прибрала. Макар да беше видяла, че е просто труп. Мъртва обвивка. Беше извлякла тялото в къщата на сигурно, преди да побегне към площада.
Преглътна и прескочи крака си, за да влезе вътре, след което отиде направо в спалнята и внимателно положи жена си на леглото. Премести нежно един кичур коса и едва тогава се обърна към мошеника, който го последвал безшумно вътре.
– Ще останем тук. Гириш е все още в апартамента. Провери дали е жив.
– Ще. Освен ако не е умрял от страх, бариерите ми ще са държали морите далеч. – каза Чарли и отмести вниманието си от Лизи, за да го погледне сериозно. – Кажи ми, ако те извикат отново. Не искам да я оставям сама точно сега.
Сам стисна зъби. Искаше му се да изръмжи, че няма да я остави и не го интересува кой ще го вика, но и двамата знаеха, че не е толкова просто.
– Ще. И ще те изчакам да дойдеш.
Чарли кимна.
– Ще дойда утре да я видя. – въздъхна уморено. – Имаме и да поговорим за някои неща. Да решим какво ще правим.
– Утре. – отсече Сам. В момента не желаеше да мисли за друго, освен за Лизи. – Ще те извикам, когато се събуди.
Чарли си тръгна, но Сам остана още няколко минути в стаята, за да се убеди, че Елизабет продължава да спи дълбоко и засега – спокойно. Реши да се възползва от това и слезе в мазето, където остави новото си тяло в единия ъгъл, преди да се върне да вземе своето. Сега мисълта да я докосва му се струваше по-редна. Може би и Лизи щеше да е по-спокойна, като го видеше. Поне той се надяваше на това, защото изплашените й очи прорязваха спомените му, както малкото й острие от кръв бе прорязвало плътта му.
Докато наточваше вода в един леген и взимаше чиста кърпа, имаше време малко да се успокои и отново да премисли всичко случило се. Нямаше как да не се гордее с Елизабет. Морите бяха най-големият й страх – по-голям дори от това да се изправи срещу демон. Бяха преобърнали живота й. Сам изпсува тихо под нос, когато споменът за всички пъти, в които бе оставял тези същества да разкъсват на парчета нея и близките й в сънищата се завъртя в ума му. Сцената от тази нощ много приличаше на тях и той само можеше да се радва, че Рамая не беше пострадала – иначе не знаеше как щеше да й го каже. Въпреки всичко обаче Елизабет бе събрала достатъчно смелост да пребори за пореден път страха си, за да помогне на непознати, които не биха й отвърнали със същото. Сам знаеше, че няма да е способен на такова благородство на нейно място. Честно казано му се искаше и тя да не бъде – така нямаше да се излага на излишни опасности.
Въздъхна тежко и прокара ръце през косата си, разрошвайки я, а после и дърпайки силно, преди да я пусне. Съвсем малко го делеше от това да я загуби. За пореден път. Омръзнало му беше да я стига чак когато вече е пострадала. Какъв беше смисълът от уменията и силата му, от това да е Ка‘Раим, ако не бе до нея да й помогне и да я защити, когато имаше нужда?
Сам въздъхна тихо. Отвори вратата на спалнята и остави легена на шкафчето до леглото, след което взе кърпата и започна внимателно да почиства мръсотията от лицето й. За разлика от него, тя не беше свикнала да е оплискана с кръв да се буди с миризмата на желязо, полепнала по нея.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay