Елизабет смръщи лице още преди съществото да е докоснало езика й. Отново отвори очи и страхът ги насити с атма, но само за миг. След това тя извъртя глава и се опита да се изтегли по масата, но изплака от болка, когато раздвижи ръцете си.
– Не мърдай, шейа. – Сам положи ръка на здравото й рамо, приковавайки я възможно най-внимателно към масата, за да не мърда повече и да не разкъса още нещо. – Чуй ме. – каза й, но тя не му обърна внимание. Имаше няколко секунди, затова остави тялото да се свлече безжизнено на пода, надвесвайки се като Силуета над нея: – Елизабет! Аз съм, каллис. Не си добре. Трябва да ядеш.
Лизи притихна. Беше й трудно да се концентрира. Всичко се въртеше пред очите й и я караше да се чувства сякаш или ще повърне, или ще припадне всеки момент. Усещаше зъбите на мората все едно още бяха впити в ръката й, както и болката в ребрата, която се засилваше при всеки дъх. Главата й пулсираше и огън се стрелкаше по тялото й, щом направеше и най-малкото движение. Но дори това бле ...