Завиваха насам и натам по улиците, докато накрая не само спряха да чуват глъчката от търсещите ги войници, но и самата Елизабет се обърка къде точно са. Лекото подрусване на бягащия Калуш беше постоянен източник на болка за пребитото ѝ тяло и не позволяваше на мислите ѝ да се задържат върху каквото и да е за дълго. Освен един въпрос, който сякаш нищо не можеше да изтрие – дали тя уби войника? Не трябваше да има такова голямо значение за нея. Ако не се бе опитала дори, сега и двете с жената щяха да са мъртви. Трябваше да го направи. Но също така, когато войникът я нарече чудовище, само за секунда нещо вътре се прекърши и тя искаше да го убие. Искаше чрез него да си отмъсти за затвора, за страха и отчаянието, за това, че баща ѝ я отхвърли, а майка ѝ дори не се появи веднъж да провери жива ли е все още. Дори Меридит – Меридит, на която не бе дала и един повод да се държи мило с нея и би трябвало да счита случката от бала като отплата за всички лоши неща, които Лизи е говорила за нея зад гърба ѝ – тази Меридит успя да се измъкне за няколко минути и да й донесе вода и храна. Само това бе достатъчно да накара гневът й да пламне. Но колкото и ядосана да е била, никога досега не бе пожелавала смърт на някого. А сега… Сега не знаеше какво означава това за нея.
Тичаха и се промъкваха от известно време, но чак когато Елизабет усети солената мизирма на океана, разбра, че отново се движат към Пристанищния квартал. Опита да се съсредоточи достатъчно, за да разбере къде точно се намират, но освен приглушените викове на корабните служители, докато товарят и разтоварват стока и хора, нямаше друга следа, която да ѝ подскаже каквото и да е. Свиха по една уличка, после по друга и накрая се оказаха пред ограда от ковано желязо, която пазеше обраслият с бурени заден двор на някаква двуетажна постройка.
– Насам. – каза жената.
Застана пред вратата, бръкна в деколтето на роклята си и измъкна ключ, с който бързо отключи. Елизабет очакваше вратата да изскърца, но тя се отвори съвсем безшумно. Дамата ги поведе през неподдържания двор. Не беше голям, но си личеше, че едно време е бил хубав. Имаше малко шадраванче, което сега бе пресъхнало, а на няколко метра встрани – беседка с две каменни пейки. Всичко сега обаче бе превзето от буйната зеленина и насекомите, а около тях се чуваше истинска какофония от птичи гласове.
На Лизи никак не й се нравеше идеята да я водят в някакво очевидно изоставено място.
– Къде сме? – попита.
– Почти стигнахме. – отвърна Калуш тихо. – Трябва да влезем вътре.
Елизабет насочи погледа си към къщата. Избледнялата ѝ мазилка се лющеше на места, разкривайки здравия камък отдолу. Кепенците висяха или липсваха изобщо, а прозорците бяха счупени – от някоя от бурите, които морето им носеше понякога, или от хора – тя нямаше как да знае. Тези на първия етаж, както и вратата, бяха залостени чрез дъски, заковани накриво и една върху друга.
– Другите трябва да са вътре. – каза жената.
Лизи не виждаше как биха успели да се промъкнат в сградата. Докато не видя малкия балкон на втория етаж и не изтръпна. Калуш беше долетял при тях на онази уличка.
– Нали няма да влезем от там? – попита.
– Не. – отвърна жената.
Елизабет зачака да й каже нещо повече, но тя просто спря да върви насред гъсталака и застина напълно неподвижна за достатъчно дълго, че девойката да се зачуди какъв е проблемът. Тогава земята под краката им се разтресе и кръгло парче, голямо няколко стъпки, започна да се издига нагоре пред краката на жената. Лизи разбра, че се е вкопчила във врата на Калуш, чак когато исполинът започна да хъхри. Но дори и тогава не го пусна, защото кръгът се оказа дебела плоча, която се отвори, сякаш на панти, а единственият звук от всичко това, бе приглушеното шумолене на тревата.
– Хайде. – подкани ги дамата в розово и пристъпи в пълния мрак, който се разкри.
– Спокойно, малката. – каза с плътния си, ръмжащ глас мечокът.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, макар Елизабет да бе по-изумена от факта, че все още се намират неща, които да я плашат.
Калуш стъпи в тъмната дупка, само че вместо очакваното пропадане, той продължи да слиза надолу по някакви стълби. Любопитството й надделя, Лизи отхлаби хватката си на врата му и надникна надолу. Каменни стъпала изникваха под краката му и после се скриваха обратно. Общо десет на брой, преди да стигнат дъното, а кръглият капак над тях да започне да се затваря. Беше толкова бавно и плавно, почти като слънчево затъмнение. Потънаха в пълен мрак. Тя започна да отброява забързаните удари на сърцето си – един, два, три, четири, пет, шест. Стените лумнаха като подпалени и тя изписука стреснато. Огънят облиза каменните плочи на ниския таван и после се сви до границите на издълбаните в стените знаци.
– Казах ти да внимаваш колко енергия влагаш в руните. – жената се обърна, за да се намръщи на Калуш.
– Извинявай. – измърмори той гузно. – Тези са различни от онези в Ордена. Много по-чувствителни са.
– Аха. – жената му хвърли последен крив поглед и пак тръгна.
Калуш я последва с нещастна въздишка, привеждайки се, за да не удари главата си в тавана.
– Мога да ходя сама. Никой не ни преследва вече. – каза Лизи и погледна мъжа несигурно. – Нали?
– Не, вече сме в безопасност. – съгласи се той. – Има още едни стълби. Ще те пусна горе.
Продължиха напред по тунела. Направи й впечатление, че е сухо, прохладно и чисто. Или поне колкото чисто можеше да бъде в някой тунел. Но нямаше паяжини, нито миши изпражнения – и с двете вече бе много добре запозната и високо оценяваше липсата им. В дъното тунелът се разделяше на две – едната част водеше наляво към дървена врата, а другата потъваше под наклон дори по дълбоко под земята и под бледата светлина на светещите знаци Елизабет можеше да види част от масивна метална рамка, вградена в камъка. Групата им свърна наляво и, както мечокът ѝ каза, се изправиха пред още стълби. Този път те бяха дървени и постоянно съществуващи, макар и достатъчно тесни, та девойката да се зачуди дали мъжът ще мине. На последното стъпало Калуш я остави да стъпи на пода на мъничко мрачно помещение. Килер, осъзна девойката, щом мина през липсващата врата и се озова в нещо, което някога трябва да е било кухня. Имаше ръждясала печка на дърва в единия край, счупен и изцапан от годините прах умивалник и множество шкафове в различна степен на гниене. Остатъци от дървена маса и столове лежаха строшени на пода. Лизи предположи, че са били насечени за подпалки. Мина предпазливо покрай тях, внимавайки да не настъпи с босите си стъпала треска или някое от стотиците парченца стъкло и порцелан, пръснати по пода. От там жената я изведе в коридор, който не беше в много по-добро състояние. Синият някога тапет сега се лющеше и беше по-скоро сив, освен на местата, където е имало картини. Някои от тях бяха подпрени счупени до стените, но Лизи не можа да види какво изобразяват, понеже стъклата им бяха покрити с мръсотия. Бяла врата, олющена и нацепена като всичко тук, стоеше открехната и девойката зърна през нея част от дневна, от която бе останала само камината и един роял. Елизабет се зачуди дали все още свири.
– Насам. – подкани я жената.
Вече се качваше по тясно дървено стълбище, близо до залостената с дъски входна врата. Съпалата скърцаха и пукаха под тежестта й, а парапета се клатеше. Лизи погледна несигурно нагоре, а после и назад към Калуш. Не искаше да е груба, но повече не искаше да пропадне.
– Изчакай да се кача. – каза на мечока и забърза, колкото можа нагоре.
Чу жената да се смее, а мъжът да сумти сърдито, но поне изпълни молбата ѝ.
Елизабет се оказа пред голям кръгъл прозорец. Първо побърза да се дръпне, стресната, че някой отвън ще я види, но и неговото стъкло бе сиво от мръсотия. Формата на решетката му също ѝ се стори позната и тя предпазливо се приближи, за да погледне навън. Отсреща на улицата имаше още сгради – основно лични домове и търговски офиси, които прерастваха в таверни с влошаващо се качество, колкото по-близо до пристанището бяха. Лизи го знаеше, защото познаваше тази улица толкова добре, че сигурно можеше да се ориентира по нея и с вързани очи. А това изобщо не беше добре. Още по-лошо беше, че знаеше къде точно се намират.
– Това там е офиса на баща ми. – каза тя на Калуш, който бе застанал до нея. Погледна го страхливо. – А тази къща е обитавана от духове.
Странни звуци, тътени, гласове, мелодии – това бяха само малка част от нещата, които се чуваха от тук. Хлапетата, които се въртяха около пристанището, за да крадат или пък за да припечелят някоя пара като носачи, редовно се предизвикваха едно друго да влязат тук. Елизабет веднъж бе видяла с очите си как едно предлагаше на друго цялата си надница, само за да влезе вътре, но то категорично отказа. И въпреки всичко това мечокът само се ухили и безгрижно влезе навътре, оставяйки я сама да стърчи до стълбището. Тя хвърли един поглед на полумрака в дъното му, а когато нещо някъде изпука, побърза да се махне от там и да намери другите двама.