Недосънувани сънища

   Един и същи сън не ми дава покой вече повече от месец - аз съм млада жена, на около 20 години, живея в нещо като имение или поне аз така го приемам. Времето е друго, защото дрехите са различни, старовремски и при мен през нощта понякога идва някакъв мъж. Не мога да видя в тъмнината лицето му, но дори след като се събудя, твърде добре си спомням какво сме правили. Нoщи, изпълнени със страст, копнеж и много, много любов. А сутрин -ами сутрин съм приятно разсеяна и почти пияна. Блъскам се в хората и почти не ги виждам и единственото, което искам, е денят по-бързо да свърши, за да дойде нощта, аз да си легна, да заспя и… и тайнственият непознат отново да посети сънищата ми. Приятелите ми се запознаха с моите сънища и доста се забавляват - за моя сметка, естествено - с пикантните подробности, които им разказвам. Аз също се забавлявам. И съм малко учудена от самата себе си. Уж е само сън, но е някак твърде истински и ми се отразява много добре на настроението.

   Понякога си мисля, че аз самата го предизвиквам. Ето и сега - приготвила съм се като за среща - с една нощница, на баба ми от времето, с шевици, с прическа, като на дамите от филмите - само перо дето не съм си боднала… Ухилвам се на отражението си в огледалото и се бутвам в леглото.

   Сънят ме спохожда почти веднага. Къщата издава странни звуци. Мирише на дърва - скоро насечени, на окосена трева, на дим, на конски тор, на влага. Миризми, които жадно поглъщам. Непривични, чужди - но ги познавам. Мирис на коне. И на още нещо. А, да – на другия добитък - говеда, овце. Това сигурно е ферма.

   Чувам тихо поскръцване и стреснато поглеждам към вратата. На бледата лунна светлина, виждам, че тя бавно се отваря. Направо ми се приисква да се разкрещя - осъзнавам, че съм будна, че съм там някъде - и аз не знам къде, в някаква стая - и при мене влиза някой. Висок мъж, с бяла риза и ботуши до коленете, нахлузил широкопола шапка над очите си. И преди да успея и дъх да си поема, той вече се е приземил до мен на леглото, хвърляйки в движение шапката на някъде. Лицето му е в сянка и аз пак не мога да го видя. И докато ми шепне (странно, целия мирише на мента): ”Какво има, мишленце, защо се стряскаш, аз знам, че не спиш…”, аз се чудя какво става - сън ли е или не? Да се ощипя ли или него да ощипя? Ами ако ме плесне? Той се навежда над мен и над лицето му се спуска дълга черна коса. Тя скрива очите му и ми се приисква да я дръпна ,за да открия лицето му, да го разгледам добре - веднъж ми е паднало. Каква ли ще е цената? Ама нали това е моят сън? Протягам смело ръка, но той ме спира:

   - Не сега, красавице!

   А после - ами после аз се превръщам отново в онази млада жена, стенеща от страст. И съм аз и не съм - защото и гледам отстрани, и чувствам любовта на непознатия.

   Острият звън на будилника ме спасява.

 Вече не ми е смешно. Приятелите ми пак ми се хилят, но мен това започва да ме плаши. Иво, старото ми другарче от 100 години насам само си намества очилата и не прави коментар. Не, че му има нещо на очилата - просто внимава да не ми се изхили в лицето, защото си ме познава - ще го ритна.

   Тази вечер решавам да се бунтувам. Никакъв “15-ти век”. Никакви древни нощници. Бикини - прашки, ролки в косите, дъх на цигари - нарочно не си измих зъбите - тапи в ушите и рок музика. Лягам си убедена, че готиният непознат, с онова божествено тяло, ще си остане в неговото време. Но не познах.

   Луната осветява прозореца ми. Чувствам се странно спокойна. Миг по-късно отново замирисва на прясно отрязани дърва, животинска тор, чувам песента на щурците. Топло е, задушно. Отхвърлям завивката си, премятам крак върху нея.

   - Мишленце, дори курвите нямат такива гащи. Откъде ги взе?

   Стресът е толкова силен, че от зейналата ми уста не излиза нито звук. Той стои до леглото ми, оглежда полуголото ми тяло, но лицето му отново е в сянка - това ме влудява.

   - Коя… си ти? - гласът му е учуден.

   Навежда се и хвърля завивката върху мен. А след миг съм сама.

   Какво става, по дяволите? Това не е сън!

   Аз твърде дълго се забавлявам, смятайки, че е сън - цветен, с продължение и развиващ се - като филм. Отдавах го на богатото си въображение. И сега какво? Да повярвам? Или направо при психиатъра? А той хич няма да ме бави - ще ми подсигури легло за вечни времена. Безплатен хотел с храна и вода. И пазач.

   Как не!

Взела съм си почивка, седя с чашка кафе в ръка и гледам в нищото. Толкова съм объркана, че изобщо не знам какво да правя. Някой ме шляпва по врата, точно като отпивам кафе, така, че зъбите ми изтракват в чашата. Иво.

   - Ти що не ме плеснеш пак, та да съм сигурна, че ми е нужен зъболекар, а?

   - Нямаш ядове! Кой зъб те боли? - хили ми се той - Ако това ти е проблема, считай го за решен. Какво има, Деси?

   Явно физиономията ми се е променила, защото той се тръшва на стола срещу мен, намества очилата си:

   - Изчакай да наметна расото си, дете мое, щото явно пак си се набъркала в нещо и ще се изповядаш.

   “Отчето” е по-малък от мен, но се познаваме от твърде много години и ме приема с всичките ми лудости. Добър приятел. Но чак толкова дали ще може да приеме? Е, нали е “отче” - аз ще му се “изповядам”, той ще ме опрощава…

 След разговора с Иво се чувствам по-добре. Решавам да му звънна за следобедното кафе, но… чувам непознат глас. Извинявам се учтиво, решила, че съм сбъркала номера, но човекът отсреща не бърза да затваря. Той учтиво, културно, на прaвилен, литературен български започва… да ме “сваля” по телефона! Толкова съм изненадана, че вместо да пусна в действие “бързата си уста”, аз просто се разсмивам и влизам в играта. Даже ми е приятно. Преди да се усетя, той ми задава куп въпроси и аз наивно му отговарям. Има свойството да говори тихо, кротко и внимателно. Аз съм си чепата и рогата, но той доста бързо се справи с това - просто е учтив и търпелив. На края, аз все пак питам:

   - Няма ли да науча името на своя почитател?

   - Петър. Почти като свети Петър!

   А после ми затваря.

   Познавам ли този  глас, или така ми се стори?

 В стаята ми е тихо. Луната бавно пълзи по небето. Малки къдрави облачета забулват лицето и понякога, но безшумни ветрове бързо ги отвяват. Знам, че ТОЙ ще дойде. При първия лунен лъч, отразен в огледалото, усещам познатия мирис  на дим и трева. Направо ми се приисква да се разсмея. Долавям силен аромат на мента и тих смях:

   - Чакаш ли ме, красавице?

   Подскачам почти до тавана. Красивият непознат стои небрежно облегнат пред огледалото, кръстосал ръце пред гърдите си, дългата му коса се стеле по едни мощни рамене, а силните му крака, обути в ботуши до коленете, са дълги почти колкото съм висока аз… Боже! - чак устата ми пресъхна!

   - Ти не си Имагуела! - чувам някъде отдалече.

   “Добър ден! Хубав си, ама ти трябват очила! Не съм бе, по-стара съм” - мисля си, но скришно отговарям:

   - Не съм.

   Лицето му отново е в сянка, аз много искам да го видя, но виждам само белите му зъби, които проблясват в мрака.

   - Ти… как се появяваш?

   Той се разсмива, леко обръща глава и аз виждам устните му - пълни, чувствени устни. Залива ме гореща вълна и чувствам слабост.

   - Лесно - е отговорът му - Пак ще се видим… Имагуела.

   - Нали се разбрахме - аз не съм Имагуела!

   - Сега си Деси, нали? Така повече ли ти харесва?

   - Кой си ти?

   - Йоан. Пази се!

   В стаята настъпва мрак - луната е забулена от облак. Но и да не беше, аз знам, че Йоан ще си тръгне. Някак си го усещам. Сама съм.

   Йоан. Кой знае защо, съм щастлива.

  Дните отново се проточват сиви и скучни. Изпълнени с много въпроси без отговори. Объркана съм. Не искам вече да разказвам. Не искам да се срещам с никого. Отдръпвам се от всички, затварям се. Нервна съм. Всеки шум ме стряска, всяка миризма ме кара да се напрягам, да очаквам още нещо. Колкото и да е странно, но се чувствам добре само вкъщи -сама. Вече знам, че обикновено около пълнолуние мога да очаквам  “посещение” със сигурност. През останалите нощи мога да си спя спокойно, да си мечтая, но понякога усещам “чуждо присъствие” - лек, студен, направо арктически полъх в горещата нощ. Мирис на окосена трева. Или специфичния аромат на горящи дърва. Тогава не се стърпявам, оглеждам се, разсмивам се. Все ми се струва, че чувам ехото на още нечий смях - силен мъжки смях. В тези нощи обикновено спя добре - с усещането, че съм на сигурно - в две силни мъжки ръце, добре приютена и защитена.

   Гореща нощ. В просъница чувам силната песен на щурците, близкия ромон на река (река?!) и усещам нежното докосване на мъжки ръце. Стресната отварям очи, но на бледата светлина на звездите виждам само надвесената над мен сянка на мъж, с надвиснала над лицето му дълга коса и доближаващи се до лицето ми устни. Искам да извикам, но нямам възможност. Устните му ме завладяват. Докосват ме нежно. После настойчиво. После взискателно. Той дава. И изисква. Потъвам в целувката му. Отдавам ù се изцяло. И... се събуждам.

   Сама съм.

   Толкова съм вбесена, че започвам да налагам възглавницата. Какво разочарование!

   Чувам тихото свистене от гумите на преминаващите по шосето коли. Това ли съм взела за ромона на река? Сън ли е? Но устните ми още парят от тази целувка. Затварям очи. Тези устни и друг път са ме целували. Усещала съм ги и друг път върху устните си. Пак насън ли? Тези ръце и друг път са ме докосвали. Усещала съм същия трепет от това докосване. Сигурна съм. Не насън! Но отново не видях лицето му!

   Кой си ти, Йоан? И защо не идваш както преди?

   Чувствам се не просто разочарована. А някак празна. Отново заспивам. И две ръце отново се протягат към мен. Докосват ме и аз цялата изтръпвам. Чувствам се безсилна. Мъжки смях омайва сетивата ми. А устните му ме побъркват.

   Спасява ме будилникът. Не можах да досънувам съня си. А как всъщност искам да свърши?

 Телефонът ми постоянно звъни, аз разсеяно вдигам и любезен мъжки глас бодро поздравява:

   - Здравей, Деси!

   Петър. Не мога да объркам този глас. Говорим си дълго, запомних го. Решавам, че сега е моментът да бъда “любезна и кратка”, но нещо не ми се получи. Той ловко избягва всеки мой опит да му затворя. ”Така ли? - казвам си - всеки уважаващ себе си сваляч мрази да му говорят за други мъже. Ей сега ще те подредя!”

   - Петър - казвам му с благ глас - имам нужда от съвет. Имам си аз едно приятелче и тъй като ти не познаваш нито него, нито мен, би могъл да ми дадеш съвет безпристрастен… - и продължавам да се лигавя в тази насока. За моя изненада човекът ме изслушва внимателно и се съгласява. И сега какво? Какво да го питам? И му разказвам за Йоан. Всеки миг очаквам да чуя сигнал “свободно”, но не се случва.

   - Влюбена ли си? - е коментарът.

   Направо се стъписвам. Дори аз не се сетих да се запитам това.

   - В кого да съм влюбена? В една илюзия?

   - За теб не е илюзия. И може наистина да не е илюзия.

   - В какво се опитваш да ме убедиш?

   - В нищо. Ти трябва да решиш. Какво искаш? В какво вярваш? И наистина ли ти е нужен Йоан, за да разбереш нещо…

   - Петър, звучиш така, сякаш знаеш всичко.

   - Нали не си на 15 години? Ами добре - тогава мисли! Как възприемаш света около себе си?

   - Не много практично, ако това имаш пред вид. Да, вярвам на Йоан - ето ти доказателство - той отново ще дойде, убедена съм. Ти си тук, в смисъл - повече от сигурно е, че съществуваш, но аз не искам да те виждам. Нали не се обиждаш?

   - Не. Значи си романтичка. Или наивна. Или просто наранена.

   - А защо не всичко, което каза?

   Отново се затварям в себе си. Но сега е много лошо - страхувам се да заспя, за да не се срещна с Йоан. Страхувам се от всеки телефонен звън - да не е Петър. Неспокойна съм. Не искам никого! Искам самота! Искам да помисля! Решението идва само - вземам си отпуск, изключвам си телефона, купувам си приспивателни, стек цигари и заключвам здраво вратата. Една седмица свобода!

   Пуша на терасата и гледам звездите. Те ме привличат със своята студена, безстрастна красота, в тях няма чувства, но има безкрайност, една особена дълбочина, която безнадеждно ме привлича.

   Луната - огромна и червена - наднича над съседния блок. Тя винаги ме е привличала по странен начин. Аз често се шегувам, че съм вещица и обичам да летя с метлата. Де да можех да летя! Хей така, просто да пренебрегна гравитацията, да вдигна ръце и да се понеса право към тези красиви звезди, да усещам вятъра в косите си, студените му струи по тялото си, да плувам във въздуха, както делфините във водата…

   Изведнъж ми става студено, чак започвам да треперя.  

   - Не харесваш ли Йоан, красавице? - до мен прошепва глас.

   Стресната се обръщам, но до мен няма никой.

   - Йоан?

   Усещам милувка. Студени пръсти милват лицето ми, докосват устните ми, премятат косите ми през раменете. Цялата потръпвам от този допир. Зная кой е - само един човек ми влияе така. Отстъпвам крачка назад. Студът около мен изчезва и миг по-късно усещам полъха на топлия нощен вятър в косите си.

Тази нощ не мога да заспя въпреки хапчетата. Щом затворя очи, виждам силуета на висок мъж с дълга коса, виждам ръцете му, които ме докосват, аз се разтапям в прегръдките му и… отварям широко очи, за да спра тази лудост, наречена мечти. И макар че все не мога да видя лицето му, сигурна съм, че го познавам.

    Пълнолуние.

   Мирис на зелена трева. Викове на хора, пръхтене на коне, смях на мъже. И голяма мъжка ръка, която гали бедрата ми. Скачам с писък.

   - Ш-ш-т, Имагуела! Аз съм! - същата ръка нежно обхваща лицето ми. - Не ме ли искаш, Имагуела? - надвесва се над мен, дългата му коса отново закрива лицето му. - Изплаши ли се?

   Изобщо не знам какво да му кажа! Исках толкова неща да го питам, а сега… Той постава пръст на устните ми:

   - Няма нужда, Имагуела. Знам мислите ти. Знам чувствата ти.

   Големите му нежни ръце ме обсебват.

   - Миришеш на мента - прошепвам му.

   Той се разсмива. Особен мъжки смях - като разпилени сребърни монети.

   - Не, мила, това е тютюн! - и отново се разсмива - Мента, значи!...

   Ръцете му отново се обвиват около мен. Не виждам лицето му, но му вярвам. И това ми е достатъчно. Сгушвам се в него и целувам тези устни, които от месеци ме примамват. Той само се усмихва. Утрото ме заварва сама - сънена, усмихната и объркана.

   - Деси… Деси… Деси! - Иво удря с юмрук по бюрото. Подскачам ужасена и стресната го поглеждам.

   - Какво?!

   - От пет минути стоя срещу теб и се опитвам да привлека вниманието ти! Къде си? Какво става с теб? Да намятам ли расото?

   - Ами – да! За Йоан знаеш. Сега се появи и един Петър.

   - А така! Когато няма - няма! Ама като ги подкараш... Ти от малко не разбираш…

   - Престани, объркана съм!

   - Този поне истински ли е?

   - Не знам, не съм го виждала.

   Иво се облещва, направо ще му паднат очилата:

   - Моля?!

   - Само си говоря по телефона с него, бе!

   - Боже, дай ми сили и търпение! На колко години стана? Дай ми номера му!

   Иво набира номера, чува мъжки глас и затваря.

   - Успокоих се. Явно е истински. Да го проверя ли?

   - Не. Мислех за това, но се отказах. Няма смисъл. Зная, че го има.

   - И какво те притеснява сега?

   - По някакъв много странен начин те двамата с Йоан се допълват. Все едно е един човек.

   -  Ами да - единият е просто сън.

   - Не е! Истински е! Аз… Той… Как да ти кажа… Ами ние…

   - Изчукала си се с дух? - Иво се хили като малоумен - Това даже и аз искам да го видя! Деси, понякога наистина полудяваш! Приятел съм ти отдавна, но я кажи - кой от двамата за теб е реален - Йоан или Петър?

   - Реален си ти, но аз не искам теб - това е отговорът.

   - Не мога с нищо повече да ти помогна, Деси! Трябва сама да намираш отговорите си, нали знаеш?

   - Представяш ли си, Петър каза същото.

   - Значи е реален.

   - От толкова реалност ми се повръща вече!

   Винаги съм мразела алкохола. Тази вечер ме е обхванала голяма тъга и някаква самота. Искам да спя - сън без сънища, без мечти, без любов, без нищо - просто сън. Дълбок и истински. И как да го постигна? Правя комбинация, която е меко казана убийствена - алкохол и приспивателни. Би трябвало да съм пияна и само от алкохола, аз просто не понасям спиртни напитки, но съм абсолютно трезва и дори не ми се спи. Пуша цигара след цигара на терасата, гледам звездите, вече е студено - късна есен е, но аз нищо не усещам, освен празното. Празнотата може ли да боли?

   Най-после усещам някаква замаяност и се хвърлям на леглото. Затварям очи.

   Този път всичко е различно.

   Аз само усещам, че някой ме дръпва за ръката и политам нанякъде. Около мен е странно светло, но не виждам нищо определено, просто мъгла. И някой, който ми шепне: ”Искаш ли да видиш моя свят, Имагуела? Не се страхувай!” Не се страхувам, но този полет няма край и започвам да нервнича. Накрая мъглата се разсейва и аз бързо се спускам към планетата, осветена от четири слънца, цялата в скали и зъбери, някак - много ярка, а следващия миг се събуждам.

   Нощ е. Цялата съм мокра от пот. Вали проливен дъжд, духа студен вятър, а аз направо горя. Спала съм не повече от час. Взимам си студен душ и се бухвам обратно в леглото.

   Сънят ми започва почти веднага.

   “Искаш ли да видиш моя свят, Имагуела?” Вече не е сън. Аз съм будна - ясно долавям силния дъжд отвън, чувам преминаващите коли, но и зовът на Йоан - “Имагуела, Имагуела! Ела, не се страхувай! Имагуела…”

   Скачам от леглото. Иска ми се да крещя! Човек може да полудее така! Кое е истина?

   - Върви си, Йоан! Аз искам да живея в своя свят и в своето време! - казвам високо и отчетливо и захапвам поредната цигара. И сълзите ми са повече от дъжда отвън, защото това  не е точно така.

   Времето е в синхрон с моето настроение - цяла седмица вали, мокро е, мрачно е. Гърми, святка, трещи. Всеки ден - бури, ветрове, безкрайни дъждове. Поне мога да оправдавам размазания си грим с дъжда. По-лесно е да кажеш, че е от дъжда, отколкото да признаеш, че си плакал.

   Иво е в командировка. А Петър не се е обаждал. Е, всичко ми е наред. И решавам аз да го потърся.

   - Здравей, Петър! Хайде да си поговорим!

   - Няма да си говорим вече! Ти не ме искаш!

   - Това не го разбрах!

   - Деси, кое е ценно за теб?

   - Приятелството, любовта...

   - Или парите? Материалното? Жените в това време гледат банковата сметка, сигурността…

   - Днес си нещо кисел! И прекалено прагматичен. Не искам да говоря днес с теб.

   Затварям му. И сега какво? Липсва ми нежността на Йоан. Топлата му загриженост към мен. Какво направих?

   Чакам пълнолунието и то дойде. Седя в леглото нервна и напрегната - чакам луната да освети огледалото ми, но има облаци и не зная дали ще  се получи. Изобщо не знам дали само това е достатъчно. Вече е ноември, доста е студено, но аз съм отворила прозореца, за да достига по-лесно светлината на луната до огледалото.

   Първият лунен лъч близва гладката повърхност, той се отразява и се плъзва надолу. Луната бавно пълзи по небето. Почти цялата се отразява в огледалото ми, аз треперя от студ и вълнение, но нищо не се случва. От очите ми се стичат сълзи - горчиво разочарование от самата себе си. Погубих собствените си мечти! Последният лунен лъч и… луната се изгубва - вече не се отразява в огледалото, отпътувала е. Плача с глас, отчаяна и неутешима.

   Събуждам се вкочанена от студ, с мокро от сълзи лице. И първото, което усещам, е онзи странен аромат на мента, не - на тютюн - миризмата на Йоан.

   - Йоан? Йоан…

   Затварям прозореца и се връщам в леглото. Прегръщам възглавницата, но сега ми е самотно и студено.

   - Йоан…

   Месеците се изнизват един след друг. Аз престанах да си говоря с Петър. Върнах се в старата компания. Никой нищо не ме пита вече за еротичните ми сънища. Явно доброто ми приятелче Иво им е разяснил ситуацията. Но сега ми е скучно с тях. Няма емоции.

   Празнувах с тях Новогодишните празници, рождения си ден и постепенно влизам в “тонус’ - пак ги разсмивам. Но в душата ми има такава празнота!...

   А днес е Великден. И ние, цялата компания, сме пред църквата. Не, че сме вярващи - но празникът е хубав. Божият син възкръснал. Страхотен символ - надежда. И докато другите се шегуват, аз оглеждам множеството. Хората държат свещи, но не забелязвам кой знае колко религиозен плам. Виждам висок мъж и изведнъж изтръпвам - той много ми прилича на Йоан. В профил е и аз отново не мога да видя добре лицето му, но и от това, което виждам, съм шокирана. Дори не усещам, че тръгвам към него. Мъжът се обръща към мен. Поглеждат ме две черни като гарванови криле очи, нежни, пълни устни се разтягат в усмивка, а дългата коса е прибрана в небрежна опашка. Името му се отронва от устните ми заедно с отлитащия въздух:

   - Йоан!...

   А той продължава мълчаливо да се усмихва. В очите му искри огромна нежност.

   - Йоан!...

   - Тихо, красавице моя! - той се приближава плътно до мен, прегръща ме и аз вече се чувствам сигурна и защитена. Приятелите ми отдавна са се втренчили в нас - Ти искаш да бъдеш обичана тук, в твоя свят, в твоето време. Стига да поискаш, винаги ще СМЕ. Аз съм тук, Имагуела. Или Деси? Ти ме пожела и аз дойдох. Ще бъда където искаш. И който искаш Йоан. Или Петър? Какво искаш ти, Имагуела? Защото искам да ти дам всичко от моя свят. Готова ли си да го приемеш?

   В очите му гори любов, нежност, тайнственост. Примамват ме със силата на милиони неразгадани светове. Прегръщам го. Разтварям се във всеотдайността му.

   Чувам камбанен звън.

   Божият син е възкръснал.

   Великден е - по земен и неземен начин.