Неизживяна страст

Не исках да го виждам. Мразех го. Мразех го с цялото си сърце. Но, проклета да бях, можех да се закълна, че дори и през слънцето на омразата, усещах лъчите на любовта. Не можех да го понасям. Той беше един нещастник. Скапан нещастник. Беше постъпил подло с мен. Накара ме да мечтая за него, а после се направи, че нищо не се е случило между нас. Ама, разбира се. Можеше ли да съм толкова наивна, че да повярвам на красивата илюзия? И хората са го казали – много хубаво, не е на хубаво... 

Опитвах се да избягам от себе си. Знаех, че това между нас беше напълно невъзможно. Всеки го знаеше...  

– Това не се прави така. – каза строго новият ми шеф.  

– Съжалявам...  

– Струваш ми се малко притеснена... Добре ли си? - посмекчи тона той. 

– Да, да. Всичко е наред. - усмихнах му се. 

– Добре. Не се притеснявай. Ще свикнеш. Все пак ти е втори ден.  

Какво правех с живота си? Унищожавах се. Погубвах се бавно по онзи негодник. Наскоро бях завършила маркетинг и вместо да се занимавам с това, работех в обикновена фирма за производство на хартия. Работата не беше тежка, но смените бяха по дванайсет часа...  

В една от почивките излязох навън да изпуша цигара. Не бях посягала към тях от години, но в последно време не можех да се удържа... 

– Може ли да поседна? – шефът дойде при мен в почивката.  

– Да.  

– Работата ли те притеснява?  

– Не. – отвърнах. 

– Странно ми е, че си при нас. 

– Защо?  

– Завършила си маркетинг, а работиш тук като обикновен работник.  

– Няма да е за постоянно. 

– И все пак... Бягаш, бягаш от нещо. 

– Не бягам. – излъгах. – Просто ми трябват пари.  

Станах от пейката, на която седях и загасих цигарата си...  

***** 

Няколко седмици по-късно шефът ни събра.  

– Колеги, искам да ви представя един човек.  

Когато видях кой пристъпва прага на вратата, усетих гърлото ми да пресъхва. Не беше истина... 

– Това е Марко, новият маркетолог на фирмата ни. – представи го приветливо шефът.  

Стоях там и го гледах нагло. Естествената ми реакция беше да отида в тоалетната и да повърна, но реших да му покажа кой от двама ни е по-силният. Ясно беше, че това между нас бе война, която нямах намерението да губя. Не отново...   

– Здравейте! – усмихна се той. 

Говореше съвсем уверено, а от време на време ми хвърляше предизвикателен поглед. Когато стигна до мен, шефът се намеси.  

– Ваня също е завършила маркетинг.  

– Виж ти? - направи се на ударен. – Защо не работите по професията си тогава? - попита с весели пламъчета в очите. 

– В екипа ни имаше хора, чието присъствие не можех да понасям. – отвърнах с дълбока нотка на презрение.  

– Сигурно са били доста противни?  

– И жалки. –  допълних.  

– Е, добре, госпожице... Как ти беше името?  

– Ваня се казвам, Митко. – отвърнах с ехидна усмивка.  

– Марко. – поправи ме той. 

– Ах, извинете ме. Имам навика да забравям. – отговорих с престорена доброта. – Особено неща, които не ме впечатляват. - измрънках си под носа.  

Докато седях на една от пейките в почивката за вечеря, “милият ми колега” господин Марко, дойде набързо при мен. 

– Не се безпокой. Някой ден ще довършим започнатото. – каза закачливо. 

– Само в мечтите ти. – усмихнах се така, сякаш го изпращах в деветия кръг на ада и продължих с вечерята си, мислейки си как човешката наглост е безгранична.  

– А не са ли и твои? – намигна ми палаво.  

– Незаслужена награда не се дава. – отвърнах загадъчно и се махнах от пейката. 

Отидох към тоалетните, за да измия ръцете си. Какъв нахалник! Бях сменила работата и бранша заради него, а той глупакът и тук се намърда...

– Сигнали ли ми даваш? - усетих да ме притиска до мивката. 

– Разкарай се! – изкрещях. 

– Няма кой да те чуе.  

– Ти си пълен нещастник!  

– А ти си много секси!  – захапа ухото ми. 

Една част от мен искаше да му се отдаде, но нямаше да му се получи... Щях да направя, така че да ме запомни завинаги. Щях. Независимо какво ми костваше...  

– А ти никога няма да ме имаш. – сритах го в топките, усмихнах му се презрително и излязох съвсем спокойна от тоалетната.  

****** 

– Сигурна ли си? – попита ме шефът на следващият ден. 

– Да. – отвърнах категорично. 

– За нас беше удоволствие да работим с теб. – усмихна ми се мило.  

– Благодаря! Всичко хубаво! 

– И на теб!  

****** 

П.П. от онази, която никога няма да имаш...