Не исках да го виждам. Мразех го. Мразех го с цялото си сърце. Но, проклета да бях, можех да се закълна, че дори и през слънцето на омразата, усещах лъчите на любовта. Не можех да го понасям. Той беше един нещастник. Скапан нещастник. Беше постъпил подло с мен. Накара ме да мечтая за него, а после се направи, че нищо не се е случило между нас. Ама, разбира се. Можеше ли да съм толкова наивна, че да повярвам на красивата илюзия? И хората са го казали – много хубаво, не е на хубаво...
Опитвах се да избягам от себе си. Знаех, че това между нас беше напълно невъзможно. Всеки го знаеше...
– Това не се прави така. – каза строго новият ми шеф.
– Съжалявам...
– Струваш ми се малко притеснена... Добре ли си? - посмекчи тона той.
– Да, да. Всичко е наред. - усмихнах му се.
– Добре. Не се притеснявай. Ще свикнеш. Все пак ти е втори ден.
Какво правех с живота си? Унищожавах се. Погубвах се бавно по онзи негодник. Наскоро бях завършила маркетинг и вместо да се занимавам с това, работех в обикновена ...