Нели

Глава трета

          Клиниката тънеше в подтискаща тишина. Само под няколко врати се процеждаше  мъждукаща светлина.  В стаята на Нели, се чуваше само  бръмченето на монитора. Капки животоспасяващ разтвор безшумно се промъкваше във  вената на дясната й ръка.  Болната лежеше с затворени очи, а до нея вперила поглед в нея, на малка табуретка седеше д-р Ножарова. Беше четвъртият ден от  терапията по новата схема, а  състоянието на болната, не само не се подобряваше, но  от вчера се  беше рязко влошило. Вече второ денонощие терапевтката  следеше  непрекъснато  състоянието на пациентката, готова всеки момент да предприеме екстренни мерки.  Независимо от часа, на всеки 3 часа Ножарова докладваше по телефона за състоянието на  Нели, лично на д-р Барклей. Борис изискваше това да се изпълнява стриктно.  Хипертоничното налягане не беше стабилно, което водеше до нарушение и на сърдечната дейност. Имаше опасност от колабс, който от своя страна можеше да доведе и до изпадане в кома. Интензивните облъчвания с бетатрон и високите дози химио, бяха отслабили орзанизма на болната. Положението беше критично. Но решението на консилиума трябваше да се изпълни до край. Имайки предвид прогнозата изразена  от турския професор, екипа на  клиниката беше решила да играе “ва банк”. На света ставаха и чудеса. На това разчиташе и Борис, когато даде съгласието си за една свръх интензивна комбинирана терапия каквато до сега не беше прилагана в България.

През изминалите четири дни,  кръвната картина не беше се променила. Хемоглобина беше нисък и затова прилагаха кръвопреливане на всеки 48 часа.

Д-р Надежда Ножарова не беше затворила очи вече три денонощия, и чувстваше, че след ден и тя ще легне до пациентката си.   Мечтаеше за топъл душ и нежни ласки.  Тя стана отиде до сестринската стая, наля си от студеното кафе и се върна при болната. Пиеше на малки глътки за да удължи максимално удоволствието.  Главата я болеше като след тежко пиянство. Остави празната чаша на масичката до болната  и отново впери поглед в обезкръвеното  спокойно лице на пациентката.

Нели  караше колата към аерогарата, а до нея седеше млад много висок мъж. Отиваха да посрещнат Борис, който се връщаше за лятната ваканция след успешно взетите изпити. Първите две години от следването бяха най-тежките и четиридесет процента  от студентите се проваляха именно  през тези години. Догодина Борис щеше да бъде студент трета година, и получаването на дипломата за лекар беше само въпрос на време.  Самолетът на британската авиокомпания беше вече прелетяла над Ботевград и наближаваше летище София. След няколко минути щяха да кацнат. Температурата на въздуха в София беше 26  градуса.

В залата за посрещачи имаше много хора тъй като по едно и също време пристигаха няколко самолета от различни дестинации. Нели беше успяла да се вреди в първата редица на посрещачите, докато младият мъж който я придружаваше стоеше отзад, подпрян до гишето за поръчка на таксита. Когато Борис се показа на изхода, Нели  се хвърли върху него, сякаш не бяха се виждали десетки години.  Борис я прегърна през раменете и тръгнаха към изхода. Когато младият приятел на Нели застанана пред тях, тя го погледна със засмяни очи и каза:

-Борис, спомняш ли си  Жоро, от нашата детска градина? Това е той, моята изненада и моят годеник. 

Борис стоеше безмълвен, краката му се подкосиха и силен електрически заряд премина през цялото му тяло. Изненадата  й беше действително неочаквана и силно смущаваща. Борис бързо се окопити, усмихна се пресилено и стараейки се да изглежда искренно им честити.

Докато колата летеше към града и Нели оживено му разказваше за плановете им да прекарат лятото заедно, Борис си спомняше за едно вечно сополиво момче от детската градина. Наричаха го Гошко. Беше най-високия в групата, много слаб и вечно раздърпан. Падаше си побойник и децата се страхуваха от него. Макар, че им беше връсник, заради ръста си изглеждаше с година- две по-голям. И сега сополивият Гошко се казваше Жоро и беше годеник на Нели. 

Тъкмо колата се включваше в движението по Цариградско шосе, когато върху малкото Пежо 207 на Нели,  връхлетя огромен джип. Нели силно изви волана на дясно, а спирачките на джипа така изскърцаха, че сигурно се е чуло до Орлов мост.  Бледа и разтреперана Нели не беше в състояние да продължи. Отпусна се на седалката дишайки тежко. Гадеше й се.

Лицето на болната изведнъж беше станало мораво червено, закашля се  и фонтан от белезникава слуз  бликна от устата й разливайки се по завивките и възглавницата.  Д-р Ножарова  скочи, натисна паник бутона, включи светлините и хвърли бърз поглед към монитора. Сърдечната дейност беше нормална, кръвното налягане  се беше нормализирало, пулсът също. Дежурната сестра дотича, след нея и санитарка. Лицето на Нели беше променило цвета си.  Затворила очи изглеждаше като заспала. Дишането й беше нормално, хрипове не се чуваха.  Изчистиха леглото, смениха завивките  и постелното бельо,  облекоха  нова  нощница на болната  и отново включиха капковата система с  физиологичния разтвор. Нощта мина спокойно, друга криза не последва.

Часовникът на Борис показваше 7 и 30  когато той влезе в клиниката. Д-р Ножарова го чакаше пред кабинета му. Разказа му за настъпилата криза през нощта и последвалото успокояване на болната.  Предаде му последните показания на апаратурата  и помоли да бъде освободена за няколко часа.

Колата  наближаваше центъра. При Университета, Нели зави на ляво и тръгна към  болницата за бърза медицинска помощ “Пирогов”. Тук наблизо беше улица Ами Буе, където Борис живееше с майка си. Емилия го очакваше  и се притесняваше. Бяха закъсняли заради инцидента. Бяха се отървали леко. 

Борис настояваше да се качат, но Нели и Жоро отказаха. Бяха канени на вечеря у неговите родители. 

Когато колата потегли, Борис изгледа  отдалечаващият се автомобил докато той се загуби зад един завой. Една негова мечта си отиваше, преди да може да я сподели с първото си другарче в живота. Застанал  сам на тротоара, Борис събра сили , грабна куфарите и след няколко минути беше в прегръдките на мама Еми. Тя беше жената която никога нямаше да му изневери, никога нямаше да го разочарова. 

След като изслуша коментара на д-р Ножарова, относно кризата на Нели, Борис позвъни на професор Домусчиев и му разказа за случилото се. В предварителните прогнози, такава реакция от лечението не бяха допускали. Според професора това беше добър знак, организма реагираше, вероятно имунната система на пациентката се активизираше в борба с голямото натоварване. Лечението трябваше да продължи според  предвидената програма.

През следващите две седмици, Нели преживя още две такива кризи. След всеяка криза показателите от лабораторните изследвания се подобряваха. Хемоглобина бавно се повишаваше и вече не се налагаше  да се прелива кръв на болната.  Нели понасяше много по-леко облъчванията и химиотерапията. 

На 48-ият ден, Нели отново получи криза. Този път изхвърли слуз примесена с кръв. Тази криза беше най-тежката и най-продължителната от всичките  четири, които беше получила откакто я бяха подложили на интензивна комбинирана терапия.  Беше изпаднала в състояние на полукома. Хранеха я венозно и лекарствата също вкарваха по кръвен път. На третия ден след  кризата, рано сутринта пациентката отвори очи, видя Борис до себе си и се усмихна. “Гладна съм”,- тихичко промълви Нели. 

Борис преживя тежко сгодяването на приятелката си. Още от дете, към нея изпитваше чувства каквито не беше изпитвал към никое друго момиче. Никога не бяха говорили за чувствата които изпитват един към друг, даже не бяха намеквали за съвместно бъдеще. Нима беше необходимо? И двамата считаха, че отдавна съдбата  беше предопределила  бъдещето им. Нима имаше нужда да говорят на тази тема. И изведнъж този годеж.  Нели се отнасяше към него по-ласкаво отколкото към годеника си. Поне на Борис така му се струваше. Дали пък не се лъжеше и виждаше и чувстваше онова което му се искаше. 

            Лятото мина в пътувания по Черноморието, ресторанти, барове и дискотеки. Нели беше щастлива с двамата си кавалери, и не допускаше да има други дами в тяхната компания. А когато Жоро отсъстваше за няколко дни, заради служебни задължения, Нели  се веселеше в компанията на Борис, сякаш той беше годеникът. В такива случаи, тя  даже не говореше за него.  

Юли отмина бързо и  на 15-ти август Борис  трябваше да лети обратно за Лондон. Занятията в университета започваха на 20-ти.  По традиция Нели го изпрати до  аерогарата, прегърна го и целуна за довиждане и дълго му маха докато той изкачваше ескалатора на Терминал 2, където изпращачите нямаха достъп.

  Борис погледна назад едва когато беше на горната площадка. Нели продължаваше да стои долу и да маха за довиждане. Но сега ръката й се движеше едва едва. Борис се спря за секунда, понечи да й махне, но размисли, обърна се и продължи към пункта за проверка. Трябваше да я забрави, Нели беше годеница на друг. Тя сама беше напоравила избора си, не му даде никакъв шанс. Защо го беше направила? Тази мисъл го измъчваше и не му даваше мира, от момента когато тя разкри своята “изненада”. Какво  се беше случило? Той ли беше сбъркал някъде или беше каприз на разглезена и лекомислена жена? Последното никак не се връзваше с характера на Нели. Познаваше я много добре. Тогава? Въпросът висеше във въздуха.

Самолетът на  British Airways, Ербус 380А, наближаваше град Хавър, преди да полети на Ламанша. Изведнъж огромната машина  резко започна да губи височина. Няколко стюардеси бързо се отправиха към кабината на пилотите. Сред пътниците настъпи паника. Високоговорителите изпращяха и се чу гласът на командира.

“По технически причини самолетът ще направи аварийно кацане на международното летище на френския град Хавър. Умоляват се пътниците да запазят спокойствие  и закопчаят предпазните  колани”.

Въпреки успокоителните думи на командира, паниката в самолета не намаля. Мнозина викаха стюардесите за да искат допълнителни обяснение, но никой  от екипажа не се появяваше в салона, въпреки множеството лампички мигащи над главите на пътниците. Самолетът продължаваше  да губи височина с ненормална скорост и вибрациите бяха чувствително по-силни. С всяка изминала минута, паниката в самолета растеше и в един момент стана неудържима. Няколко пътници, главно млади мъже, тръгнаха към пилотската кабина, други, със заповеднически тон, им казваха да седнат на местата си. Напрежението нарастваше и излизаше извън контрол.

Изведнъж пред завесата която отделяше салона на Бизнес класа и “икономична класа” застана едър мъж на видима възраст около 40-45 години. Тъмно рус перчем се подаваше изпод козирката на униформената му фуражка. Лице скулесто, брадичка с трапчинка  и широки рамене на спортист. “Джек Стюарт” представи се той. Командир на самолета. Говореше бавно с ирландски акцент. Тези които знаеха английки бяха помолени да преведат на  съседите си това което той трябваше да им каже.

-При излитането си от София,  се получи авария с колесника на машината. За щастие, това стана когато самолета се беше отлепил от пистата, иначе излитането нямаше да се осъществи и пораженията можеха да бъдат огромни. След консултация с нашите технически експерти, поискахме аварийно кацане въс Франффурт или Париж, но и двете летища ни отказаха поради претоварен график. Знаете, през лятото има много извънредни чартърни полети за туристи и летовници. При това положение решихме да стигнем до Хитроу в Лондон. Но вибрациите на машината надхвърлиха допустимите модулации и не можем да рискуваме. Получихме разрешение за аварийно кацане в Хавър, което ще извършим след около 15 минути. Ще кацнем без помощта на колесник, по корем. Моля да запазите спокойствие и никакво движение до окончателното спиране на двигателите. Колегите от международното  летище в Хавър се подготвят за нашето извънредно кацане.  Бъдете така добри да не задавате въпроси и да не безпокоите излишно  членовете на екипажа. Ние правим всичко възможно за вашата безопасност. Благодаря ви.- и капитан Джек Стюард  се скри зад завесата.

           Въпреки успокоителните думи на командира, напрежението в салона, на това чудовище на аеронавтиката,  нарастна още повече. Щяха да кацнат на корем, без помощта на колесник.  Това беше много опасно. Някои плачеха, други се молеха, трети седяха на седалките като парализирани, бледи и онемяли, сякаш беше настъпил края на света.