Срещата

                                                              "Слънцето понякога изгрява на залез..."
                                                               Ева Бахран, из "Момичето с цигулката"
    
    
    Художникът се стягаше за път. Децата му го бяха поканили да празнува Великденските празници с тях и с внуците. Наскоро се беше пенсионирал от учителската професия. Не подготвяше вече и ученици за средни и висши художествени училища. "40 години се занимавам с деца. Толкова много от тях вдъхнових да тръгнат по този труден път. За добро или за лошо." - мислеше си творецът. През годините беше успял да пообиколи доста музеи и галерии в страната и чужбина. Беше видял свят, както се казва. Това му беше помогнало да оцени колко важно е да знае човек чужди езици. Навремето беше добър ученик, завърши с почти отлична диплома основно образование. Родителите му много държаха да влезе в езикова гимназия. Но той си беше луда глава още от тогава. Успя да се пребори да учи в художествено средно училище. После във висше художествено. Все пак, за да е и "вълка сит, и агнето - цяло" понаучи някой и друг език през годините. Не перфектно, но прилично. "Като парче картоф или морков в лингвистична супа!" - обичаше да се шегува със себе си. 
  Беше решил отново малко да попътува, покрай това празнуване на Великден в чужбина. Да си направи подарък за пенсионирането. Не знаеше, какво са му подготвили децата и внуците, затова реши да се "изненада" сам. Изготви си маршрут кои места да посети на отиване и кои - на връщане. Купи си билети, направи си резервации. "Парите са за това! То е ясно, че човек си тръгва с празни ръце от живота. Искам поне с пълни очи и сърце да си отида един ден от този свят!..." - си мислеше той.
  
  ***
  
  Засега нещата вървяха повече от отлично и по план. Беше посетил всичко набелязано на отиване. Празниците с челядта минаха перфектно! "Да ти се напълни душата!" - както обичаше да казва художникът в такива случаи. Навръщане също посети доста места. Последната му спирка преди да се прибере у дома беше в средновековно туристическо градче. Уютно, с вити улички, стари къщи, кокетни заведения и магазинчета. Беше запланувал да остане няколко дни. Щеше да посети и замъка - музей, който се намираше на хълм в околностите. В района се отглеждаха лозя и лавандула. Произвеждаха се вина и парфюми. Имаше и няколко галерии, в които беше решил да се отбие. В една от тях се заговориха със собственичката - също художничка. "Достойна конкуренция!" - помисли си възрастният човек като оглеждаше с уважение картините й по стените. Продаваха се и много други неща - плетива, дрехи, сувенири, бижута - уникати, книги. "Страшен битпазар!" - си помисли човекът. Но на глас й направи комплимент - "Много интересно място!" Когато влезе в магазина, жената шиеше на машина. Определи я някъде между 50 и 60 годишна. От онези ведри, лъчезарни, широко скроени жени, които нямат възраст. Защото душите им са вечно млади! Тя също знаеше езици, освен това и двамата идваха от славянски държави, така че общуването не беше проблем. Той също умееше да шие на машина - майка му го беше научила навремето. Без малко да й каже: "Ако искаш мога да ти ударя някой тигел!..." Но се въздържа - реши, че не се познават още толкова добре, за да си правят подобни двусмислени шеги. Имаха много общи неща и теми за разговор. Оказаха се сродни души. Той също й показа някои от картините си, които беше снимал с телефона си. Тя беше издала няколко книги с проза, които също се продаваха в магазина. Той беше писал стихове през годините. Имаше издадени стихосбирки. Но засега само на родния си език. Беше го поканила да седне на диванчето и да се подкрепи с плодове от фруктиерата на масичката пред камината. В китайската ваза по средата имаше няколко стръка люляк, които разпръскваха аромат в цялото помещение. 
  Бяха намерили общ език и им беше много приятно да са заедно. "Краставите магаренца се надушиха!" - помисли си художникът, а на глас каза: "Много е приятно тук!" Сподели също, че живее и работи на такова място - с камина и подобна атмосфера. Нямаше други клиенти - времето беше дъждовно, а и празниците бяха минали. Пиха чай и кафе и си говориха дълго. От тема в тема, както се случва, когато си имаш приказка с някого. И двамата бяха много интелигентни и с богата обща култура. Такива хора обикновено намират за какво да си говорят, дори и да се занимават с различни неща. А какво остава, когато имат и общи интереси. "Като игра на тенис - удряш топката, връщат ти я, удряш - връщат ти я...Както се казваше в края на един филм - класика -"Може би това е началото на едно страхотно приятелство?!""- мислеше си жената. Беше се сблъсквала със всякакви клиенти през годините. С някои от тях разговорът вървеше, с други - не. Имаше любезни, добронамерени, груби, надменни, присмиващи се, всякакви. "Станала съм половин психолог!" - се шегуваше със себе си художничката. Но когато се получи "химията" с някого, няма никакво значение мъж ли е, жена ли е, дете ли е, животно ли е. Беше имала много мъже - приятели през живота си. И някои от тези чисто платонични връзки й бяха носили много по-голямо удовлетворение от други - любовни. "Най-добрият вариант е любимият да ти е и приятел, но рядко се случва." - мислеше си понякога с огорчение жената. Изключително много се дразнеше на изказванията на някои първосигнални хора, че " нямало огън без дим". Т. е., че когато мъж и жена били близки, значи имало обезателно и нещо повече. Дрън-дрън! 
  По стените наред с всичко останало висеше и едно килимче от разноцветни парцалчета. Собственичката на магазина го беше тъкала. Както и няколко гоблена. В красиви, масивни рамки. Не бяха нейни. Оставила й ги беше възрастна дама от градчето на консигнация. "Всичко, създадено с душа и сърце е изкуство! - вметна жената." Нещо, с което мъжът начаса се съгласи. Между тях и "Тайната вечеря". "Знаеш ли, има легенда, че за образите на Христос и Юда на Леонардо е позирал един и същи човек? - попита жената. - За Христос - когато е бил млад, богат, уважаван. А за Юда - след няколко години, когато се е пропил, прахосал всичко и се разболял?""Да, споменаваше се в една от книгите на Паулу Куелю - за доброто и злото във всеки от нас." - отговори мъжът. Поговориха си за писателя - че е много любим автор и на двамата, за мъдростта в произведенията му, че е започнал да пише книги на почти 40 годишна възраст. И са само няколко засега, не са и много обемни като страници. Но пък издавани и преиздавани по цял свят в милионен тираж. "А знаеш ли защо е любим автор на манекенките?" - попита мъжът. "Да - отговори жената - защото само това име на писател са чували!..." Посмяха се на гърба на манекенките, с надеждата да не са налучкали истината...
  Жената на художника навремето също шиеше гоблени. Занимание, на което той гледаше с насмешка. Затова и тя като ги рамкираше, ги носеше на работното си място да си украсява канцеларията. Имаше и доста подарени на колежки и приятелки. У дома им нямаше място за тях - там по стените висяха неговите картини. В ателието му - също - недовършените. След като почина, колежките й му се обадиха да отиде да ги прибере. Чак тогава се вгледа по-внимателно в тях и започна да я разбира, какво имаше предвид с твърдението, че те също са изкуство. Децата му си поделиха някои за спомен от майка им, той също си запази няколко - реплики на световноизвестни картини. "Като репродукции са - беше си казал тогава художникът - Изкуство, създадено с игла и конец!..."