Продължение:

Не можех да повярвам кого виждат очите ми! Можех да се обзаложа, че това е човекът, който никога не би ме потърсил, както и аз него. След като завършихме гимназията, пътищата ни се разделиха и не го бях виждала от години. Познавахме се от деца, бяхме в една и съща детска градина и учехме от първи до дванадесети клас заедно. Винаги се конкурирахме. Мразех, когато майка ми или баба ми след всяка контролна започваше с въпроса: "Колко изкара Джъстин?", а когато той имаше по-висока оценка от мен, да последва отговор от сорта на: "Браво! Трябва да взимаш пример от него." Това бяха едни от най-омразните фрази през ученическите ми години. А когато аз имах по-висока оценка от него, следваше нещо от рода на: "Сигурно не му е било ден, щом е изкарал по-малко от 6."
Когато завършихме 12 клас не знам дали се радвах за това, че завършвам или заради това, че повече няма да видя отвратителната физиономия на Джъстин! Той искаше да се занимава с политика, а аз нямах никакво намерение да се захващам с това. Моден редактор е моето призвание, а за Джъстин това е някакво "смешно подобие на професия" (както обичаше да се изказва той по адрес на моята мечта). По-нагло, грубо, отвратително и самовлюбено същество от него няма и никога няма да има! Споменах ли, че е ужасен?!
Та както казвах, никога не съм очаквала, че ще го видя повече и бях щастлива от този факт. Само че за мой късмет Джъстин седеше пред вратата на квартирата ми и ми се хилеше нагло!

- Виждам, че си сбъднала мечтата си и си се захванала с това смешно подобие на професия - моден редактор... - с насмешка каза той.
- Какво търсиш тук? Как ме намери? - с досада попитах аз.
- И аз се радвам да те видя - направи се на дружелюбен Джъстин и смени темата, без да отговори на въпросите, които му бях задала.
- Сериозно те питам! Как разбра, че съм тук? - попитах отново аз.
- На вратата ли ще ме държиш? Няма ли да ме поканиш вътре? - попита досадникът.
- Заповядай!