1
Беше ден като всеки друг. Излежавах се в огромното легло и нямах намерение да се изправям скоро. Исках да остана на топло под завивките през целия ден. Бях заключила вратата и прилежно бях прибрала ключа в чантата си. Телефона беше изключен и нямаше кой да ме безпокои. Макар че не исках и не можех да живея сама сега бях доволна от това. Нямаше кой да ме буди рано сутрин, а това за мен бе сбъдната мечта.

След два или три часа прекарани в излежаване най-сетне събрах сили да се изправя на крака. И като изключим това, че се клатушках като пребита вътрешно се чувствах свежа и бодра.

Предимството на това да живееш сам, освен че можеш да се разхождаш по бельо цял ден беше, че можеш да оставиш вратата на банята отворена и да се наслаждаваш на сутрешния си душ слушайки любимата си песен. Аз в случая възнамерявах да направя точно това. Водата беше гореща, аз още повече! Настроението ми се приповдигна и дори започнах да припявам. Прекарах пръсти през косата си, за да отмия шампоана, а мислите, които минаваха в този момент през главата ми бяха повече от мръсни. Докато отмивах пяната от тялото си и със затворени очи слушах как водатая се стича по мен и капките се разбиваха в земята си мечтаех за компания под душа. За жалост обаче нямаше изгледи това да се случи, освен ако не станеше чудо. Прекарах още около час под душа и когато парата беше замъглила почти цялото ми жилище усетих, че е време да спра. Излязох от банята и започнах да си търся хавлията. Къде по дяволите я бях оставила. Трябваше да се подсуша и облека, а нямаше изгледи да открия проклетата хавлия. Някой позвъни на вратата във възможно най-неподходящия момент. Грабнах първото попаднало ми под ръка, а в случая старата ми раздърпана тениска с щампа на марихуана, изрових ключовете си от чантата и изтичах да отворя. Някакъв куриер стоеше пред мен с голям пакет в ръце. И като изключим странния поглед, с който ме зяпаше си беше доста секси. Колко пъти си бях фантазирала за нещо подобно, а сега се беше превърнало в реалност. От тази мисъл на лицето ми се появи неволна усмивка. Усетих се и бързо я прикрих, но той вече я бе забелязал.

- Какво има? Какво ви е толкова забавно?

- Нее, нищо. Извинете ме.....

Засрамих се от поведението си, но въпреки това продължих да го гледам и да се усмихвам все така замечтано.

- Имам пратка за вас от някакъв оръжеен магазин.

- Оооо да, очаквах я. Радостна грабнах пакета от ръцете му и се обърнах, за да го оставя на земята. За съжаление обаче бях забравила че единственото, с което бях облечена беше тениската, която бе малко над коляното ми. Усетих се прекалено късно, но все пак избързах да се изправя и да се обърна с лице към него.

- Уоу, това не се вижда всеки ден.

- Моля! - възкликнах обидено.

-Не ме разбирай погрешно, казах го в добрия смисъл.

- Оу, минахме на ти, може би искаш сега да те поканя и на кафе?

- Не, не! Погрешно ме разбрахте госпожице. За пръв път ми се случва някое момиче да направи подобно нещо пред мен и то да не е умишлено.

- Ахам, ясно. Значи правилно съм заключила, че повечето момичета в днешно време са лесни.

- Абсолютно сте права! Умна и красива, каква комбинация.

- Мммм, комплименти ли ще си правим сега.

- Може би. - усмихна се той закачливо и прехапа сочните си устни.

Останах без думи можех само да го гледам и да си мечтая какво бих му причинила.

Неволно плъзнах ръка по бедрото си и хванах тениската си повдигайки я леко на горе. Палавият куриер закова погледа си в ръката ми, а аз продължих да го дразня като я премествах все по-на горе. Усещах настървението му, но нямах намерение да му позволя да направи каквото и да било. Исках да го помъча още малко. Очите му обхождаха цялото ми тяло спирайки се на ключовите места и желанието му растеше все повече и повече. В момент на слабост протегнах ръка и поставих палеца си върху устните му. Бавно плъзнах ръката си на долу и малко преди дланта ми да се озове върху колана му отдръпнах ръка. Той на свой ред докосна моите устни с пръст, а аз, за да го подразня още повече го близнах леко с език и след това го поех в уста. Момчето ме погледна още по-настървено и изведнъж ми се нахвърли. Хвана ме с две ръце за кръста и ме притисна към най-близката стена. Това ми дойде в повече! Беше нещо ново за мен и не бях готова за нещо подобно все още. Отблъснах го от себе си и докато го избутвах през вратата неволно скъсах две копчета от ризата му.

- Но какво има нещо грешно ли направих?

- Не, вината не е в теб аз не съм готова за нещо подобно.

- Защо? Да не би да не ти харесвам.

- Ооо напротив харесваш ми и то много, но аз съм традиционалистка и не мога да спя с някого още на първата среща.

- Е браво, това вече ми харесва! Де да имаше повече момичета като теб. Ще ми дадеш ли номера си искам някой път да излезем?

- Не, не, не бива рано ми е още за сериозна връзка. Преди няколко месеца приключих една и не знам дали ще мога да опитам отново толкова скоро.

- Е ти си знаеш все пак ето ти моя, ако решиш ми се обади. - намигна ми и ми подаде визитката си.

Дълго време стоях, вперила поглед в малкото картонче в ръцете ми. Разсъждавах на дълго и на широко за всяко мое дейстивие, давайки си сметка, колко лековато съм изглеждала. Глупачка! Как можах да му се предложа така, след като минути по-рано му обяснявах, колко лесни са останалите жени. Мамка му! В очите му сигурно изглеждах точно такава - лека! Продължавах да гледам към визитката, ръцете ми трепереха. Обикновенно самоконтролът ми е на ниво, какво беше различното днес? Може би фактът, че не бях ставала толкова интимна със същество от мъжки пол повече от 8 месеца? Или пък се дължеше на това, което минаваше през главата ми под душа? Никога няма да разбера, но едно нещо поне се избистри и стана кристално ясно на фона на обърканото ми съзнание, а именно - исках да го видя пак.

Около час стоях до телефона и размишлявах, докато докато изведнъж ми просветна - та той е куриер, как можах да го пропусна! Трябваше само да направя нова поръчка от саита и само след ден щях отново да мога да говоря с него очи в очи. Но щях ли да събера смелост след глупостите, които бях казала и направила преди една няколко часа? На кого му пука ще действам на момента пък да става каквото е рекъл Бог! Захвърлих визитката на дивана и се втурнах към спалнята, за да взема лаптопа си. Бях по-концентрирана и от рибар на регионално състезание по спортен риболов.

Само след няколко секунди отново бях на дивана, все още облечена като клошарка, но поне си бях обула бикини. "След дъжд, качулка" едно тъничко гласче прозвуча, сякаш приглушено от някакъв силен шум. Странен начин на подсъзнанието ми да ме подсети, колко курвенси съм постъпила. Неее, не бива и през ум да ви минава, че е било умишлено, но просто аз съм си такава, импулсивна, невъздържана, луда дори. И винаги съм била такава, обичах да дразня гората, да ги предизвиквам и да наблюдавам реакциите им, но без да стигам до крайности. Странно е колко много неща можеш да научиш за един човек само като му кажеш нещо, което би го подразнило. Спрях да мисля за миналото и се зарових в саитовете за пазаружане, бях решена да направя това, което интуицията ми подсказваше.

2

Не знам от колко време седяхме на пейката, но имах чувството че е от цяла вечност. Беше една от онези ясни и прохладни летни нощи, небето беше осеяно със звезди, а лекият и топъл ветрец рошеше косата ми. Мислех си дали и този път, изпитаната ми схема (използвана само 3-4 пъти преди това) да проверявам и изпитвам човешката личност ще даде резултат. Все пак скоро бях открила това, бях едва на 14, не можех да съм сигурна, че въобще ще проработи отново. Момчето до мен, бе също толкова объркано, в кафевите му очи се виждаше някакъв неясен страх и със сигурност неприкрит интерес. Той ме изучаваше все едно бях пътна карта, стрелкаве погледа си навсякъде, към всяка една част от тялото ми. Кестенявата му коса се полюшваше от вятъра, също както моята. Най-сетне се реши да проговори:

- Знаеш ли - попита той плахо, сякъш бяхме в съда, а не на пейка насред парка - аз наистина те искам.

Кимнах леко, едва забележимо. Не исках да прецакам плана си като изсъся някоя глупост.

- Знам, че съм с 2 години по-голям, ама се надявам да не е проблем за теб.

Ново кимване, този път отрицателно.

Опеделено планът с мълчанието действаше, конторлирах ситуацията, но със сигруност не очаквах това, което последва. Само за секунада бях свела глава към коленете си, когато той ме сграбчи и ме повдигна от пейката, след което ме метна на коленете си. Бяха ми необходими поне 20-30 секунди за да се окопитя, но през това време пой вече бе поел контрол над ситуацията. Устните му бяа бърху моите, сетне се придвижиха към вията ми, после обратно. Реших да си върна конторла и да пристъпя към "теста", затова го отвлъснах и нежно прошепнах:

- Не сега още не съм готова за толкова сериозни неща, мисля че и ти.

- Но - простена той - нали каза че не е проблем?

- Да, не е, но не му е и веремето точно сега. - с едно бързо движение се смъкнах от коленете му и седнах отново на пейката.

- Ти май си играеш с мен, така ли е - агресията в гласа му пролича много ясно?

- Не си играя с никого, просто не искам да бързаме.

- Да бе, бързали сме, и кое му е бързото? - ставаше все по-агресиван.

- Казвам, че ние едва се познаваме, излизали сме само 3 пъти, рано е. - тонът ми бе твърд и сигурен, сякъш прикриващ жътрешните ми страхове.

На лицето му се появи ехида и леко психарска усмивка, никога няма да я забравя! И до ден днешен видя ли я на нечие лице побяхвам с 200.

- Ти до кога възнамеряваш да ми бягаш? - почти съскаше докато го казваше.

Той се нахвърли отгоре ми и стовари двете си ръце в страни, така че да няма как да избягам.

Късметът ми обаче се усмихна вироко тогава, защото преди да успее да направи каквото и да било бе осветен от фаровете на преминаваща по улицата кола. Инстинктът му го накара да вдигне ръка, за да предпази очите си и това ми позволи да се промъкна под него и да изтичам в страни. Когато колата отмина, той погледна надолу, очаквайки да ме види, но уви. Моментално изправи поглед и го закова в мен. Гледа ме само няколко секунди после тихо каза:

- Ще съжаляваш задето ме отхвърли.

Не отговорих на заплахата му, дори не кимнах, а само се обърнах и си тръгнах молейки се да не ме последва. През целия път до вкъщи мислех над случилото се и то доста задълбочено. Осъзнах че стратегията ми определено дава резултат.

3

Мислите за онова момче на пейката преди 8 години бяха обсебили съзнанието ми. Бях видяла всичко толкова ясно, толкова отчетливо, сякаш някой го прожектраше директно в ума ми. Замислих се колко пъти от тогава бях правила това. Оооо, твърде много, за да ги изброя всички. Много от хората квалифицираха поведението ми, като курвенско и казваха какво ли не по мой адрес. Била съм лека, търсела съм си белята, това не било честно, дори веднъж ме нарекоха гадна курва право в лицето. Явно "джентълмена" не можа да понесе, че го отхвърлих, след като ме плесна по задника, като пълен селяк. Мъжете са странно племе - идват при теб ухажват те и ти се умилкват, като гледни улични кучета, ти им мяташ лакомство веднъж, после втори път, без да прекаляваш и наблюдаваш реакциите им, когато изведнъж спреш да мяташ лакомства. Има два варианта: или ще подвият опащка и ще чакат мирно за още (а в някой случай дори ще си тръгнат), или ще се нахвърлят отгоре ти, като освирепели. Точно този феномен търсех аз през всички тези години, в които прилагах моя своеобразен тест. Търсех послушанието! Там където се проявеше агресията аз нямах място. Такива мъже не бяха за мен, те бяха твърде груби, напористи и изискващи. Този тип мъже щяха да искат да ме контролират, а аз не исках, в никакъв случай. Колкото до послушните и предпазливи момченца, те винаги бяха по добрият избор. От такива можеш да получиш както уважение и разбиране, така и нужната на всяка жена страст и нежност.

Внезапният телефонен звън ме измъкна от размислите и честно казано леко ме стресна. Пресегнах се тутакси и го вдигнах още преди да прозвучи третия сигнал. Дори не погледнах дисплея, за да видя кой ме търси.

- Ало – прошепнах почти предпазливо.

- Какво става бе жена да не ме чакаш да ти звънна? – прозвуча познат глас в слушалката.

- Не ми се прави на остроумна, Сам, защо ми звъниш... - замълчах за момент и погледнах часовника си – Не е ли малко рано.

- Рано за какво, един след обед е?

- Именно – промърморих ядосано – би трябвало да си на работа.

- Денис, днес е събота. - тя се засмя шеговито – Май пак си стояла до късно на компютъра и си играла игри права ли съм?

Типично в мой стил. Отново не бях в крак със случващото се. Плеснах се по челото за наказание.

- Моля те, не ми чети конско и ти сега, тази сутрин определено не съм много във форма.

- Защо, какво се е случило? - запита тя с нескрита изненада.

- Не, нищо, аз просто... – за миг се зачудих, защо въобще отдавам толкова голямо значение на случилото се – просто получих един пакет.

- Какъв пакет? - учудването в гласа и неимоверно нарасна.

- Сутринта, дойде един куриер и ми донесе пратката от онзи сайт, който разглеждахме миналата седмица, докато бяхме в парка.

Тя замълча, а аз се замислих над това, как прозвуча казаното от мен.

- Нещо ми подсказва, че – започна тя плахо – проблемът съвсем не е свързан с пратката. По скоро с този в чиито ръце е била тя.

Почти можех да си представя усмивката, която грееше на лицето й в този момент. Странна смесица от задоволство и похот. Типично в стила на Саманта.

- Може би си права – продължих аз аз плахо, сякаш това, което се канех да изрека ме ужасява – аз май направих една голяма глупост.

- Нека позная, преспала си с него. Денииис, ах ти палавнице.

Тази нейна реакция явно ме подразни, а тонът ми го показа очевидно.

- О, Сам, за бога, престани. Познаваш ме от толкова години, нима не знаеш, че не спя с мъже още на първата среща?

- Денис, мила, аз просто се пошегувах. - явно думите ми наистина я бяха стреснали, сега тонът и бе значително по мек и спокоен.

- Моля те, не ми е до шеги точно сега.

- Добре, извинявай, но наистина искам да знам какво толкова си направила, че да го поставиш в графа глупости.

Не и отговорих веднага, просто въздъхнах тежко и се загледах в черният екран на 32” плазмен телевизор. След няколко секунди на неловко мълчание най сетне се престраших да и разкажа цялата история. Започнах от самото начало, сякаш това щеше да направи същинската част от историята да изглежда по незначителна. Огромна самозаблуда, но даде ефект мигновено.

Разказах и как се събудих и с часове се излежавах, търкаляйки се из голямата спалня, после дойде ред и на подробния разказ за времето прекарано под душа. Тя определено ме слушаше с голям интерес и очакваше кулминацията на тази обикновена но така завладяваща история. Сам обичаше да слуша историите ми. Това и доставяше някакво извратено и странно удоволствие. А може би само в моите очи беше така, кой знае? В крайна сметка и описах подробно създалата се ситуация и облеклото, което бях избрала, за да отворя проклетата врата. И точно когато и обяснявах как съм поела пратката от ръцете му тя ме прекъсна с неочакван въпрос.

- Я задръж малко, опиши ми го.

- Казах ти вече, секси, среден на ръст, чаровен.

- Това не е описание – пренебрежително отвърна тя – опиши ми го както обикновено го правиш, знам че можеш.

- Добре де, затвори очи. Готова ли си?

- Напълно!

- Първото нещо, което видях бяха очите му, почти като твоите, но някак по тъжни и дълбоки. В ирисите му се бореха за надмощие кафяви, зелени и сини тонове, а блясъкът на погледа му бе по ярък от морски фар. Косата му бе много къса, почти не личеше цвета и, но съдейки по гъстите му вежди бих казала, че е тъмно кестенява. Лицето му излъчваше някакъв необясним чар, въпреки че не отговаряше на всеобщо приетите норми за красота. Нямаше огромна челюст или силно изразени скули, а носът му беше голям, но някак си идеално си пасваше с останалата част от лицето му. Леко наболата му брада му придаваше зрял вид и сила, компенсирайки ръста му от около 1, 85 m. Беше със стегнато тяло и изчистени мускулести ръце, нищо прекалено.

Сам мълчеше и очевидно очакваше да продължа, но нямах какво да добавя. След десетина секунди тя се изтръгна от фантазията си и развълнувано попита:

- Само това ли е, има ли нещо друго?

- Не разбира се, само това е, ти какво очакваш, да ти опиша Брад Пит ли.

- Не, напълно твой тип мъж, но определено не и мой.

- И от кога аз си имам „моят тип мъж“ - подхвърлих саркастично.

- Хайде сега, имаш си и още как – Сам го каза с такъв тон, че ако някой я бе чул щеше да си помисли, че съм излизала с клонинги – не отричай очевидното.

- И ако не е фирмена тайна, какъв е „моят тип“?

- Ами – поде тя уверено – странни. Просто странни.

- Много си изчерпателна, Саманта, изненадваш ме.

- Стига сарказъм, продължавай с историята.

Примирих се, това определено беше заповед, а нейните заповеди не се оспорваха, никога.

Продължих описвайки с големи детайли това, което се случи после, но противно на очакванията ми тя дори за миг не ме прекъсна, само се подсмиваше. След като приключих със завладяващата история тя мълча дълго, много по-дълго от обикновено. Реших да помълча с нея, може би и трябваше малко тишина, та да осмисли чутото.

Мълчанието продължи не повече от 40 секунди, а на мен ми се струваше като 40 минути. Най-сетне тя проговори.

- Уау.

„Чудесна реакция няма що.“ помислих си, но продължавах да мълча.

- Имам чувството, че това не са били просто последствията от необуздана страст, която се проявява обикновено при въздържание. - Сам определено ме разбираше. - Сигурно около вас двамата е било по горещо и от Ад.

Този път топката на мълчанието бе в моето поле.

- Какво ше пиеш? - прошепнах аз след минута мълчание.

- Слагай чайника, идвам след час!

4

Саманта беше най-добрата ми и може би единствена истинска приятелка откакто и двете бяхме една на по 12 години. Имаше нежно овално лице и меки черти, като на пеленаче, едно 24-годишно пеленаче. Косата и бе права и тънка, а цветът и се променяше сякаш бе хамелеон. На ярката слънчева светлина бе почти руса, а обикновената крушка и придаваше цвят на тъмен карамел. Понякога дори изглеждаше като на кичури. Това обаче съвсем не бе проблем, защото идеално се връзваше с пъстрите и очи. Носът и бузите и бяха обсипани с лунички, а над горната и устна се мъдреше една мъничка бенка, придаваща и аристократичен чар. Тънките и устни имаха почти идеална форма, все едно рисувани от професионален художник. Тази жена бе пълна моя противоположност.

Като се замисля май по-скоро аз бях нейната противоположност. Скучни кафяви очи и безлична, черна и къдрава коса, из която проблясваха бели косъмчета. Плътни устни, които по мое мнение никак не подхождаха на овала на лицето ми. Нямах лунички, нито нежна кожа, но поне също имах бенка. За разлика от нейната обаче, моята съвсем не стоеше така аристократично под лявата ми вежда. Ооо да, веждите ми, единственото нещо, което харесвах в себе си и Сам също обожаваше. Бяха с идеален ъгъл, все едно професионален козметик бе се занимавал с тях повече от час.

В крайна сметка въпреки разликите във външния ни вид двете с нея имахме почти еднакви характери. Понякога дори имах чувството, че съзнанията ни работеха в синхрон. Все едно можехме да знаем какво мисли другата в даден момент и да направим точно онова, от което имаше нужда.

***

Бяха минали само 35 минути, когато звукът на звънеца проехтя в гробната тишина, настанала в апартамента ми. Саманта определено бе много по-бърза отколкото очаквах. Положителното в случая бе моята предвидливост. Очаквах тя да подрани и се бях подготвила.

Ароматът на чая от мента, лайка и мащерка, който бях сипала в две огромни чеши от дебел порцелан, бе се разнасяше из цялата кухня. Спрямо размера на чашите, чинийката с какаови бисквитки на плота изглеждаше миниатюрна.

***

Когато отворих вратата едва не залитнах назад от изненада. Пред очите ми стоеше палавият куриер. В ръцете му се мъдреше мъничък пакет, обвит в безлична кафява хартия. Той ми отправи най-невинния поглед, на който бе способен и нервно се прокашля.

- Здравейте отново, господине, какво мога да направя за вас?

- Госпожице - той погледна към пакета – Лайтнън, имам пратка за вас, отново.

- Виждам, че вече знаете името ми, аз ще мога ли да науча вашето? - стараех се да звуча възможно най-незаинтересована от тази информация, но ми беше дяволски трудно.

Той замълча и потупа с пръст табелката на гърдите си.

С мъка се приведох напред, присвих очи и се опитах да прочета името му. Човекът правил тези баджове явно мразеше всички хора на този шибан свят и искаше те да ослепеят, опитвайки се да прочетат името на куриера, донесъл пратката им. Останах така за няколко секунди, след това се върнах в изходната си позиция и се усмихнах закачливо.

- Приятно ми е да се запознаем, господин Милър.

- На мен ми е още по-приятно, госпожице Лайтнън. - протегна ръка и и пое моята, стисна силно и я задържа.

- Странно как не решихте да направите това още при първата ни среща днес. - с мъка издърпах ръката си от неговата.

- Ами, всъщност, нямам навика да се запознавал лично с всички свои клиенти.

- Хмм. - наклоних замислено глава встрани – Интересно, с колко от вашите клиентки се запознавате.

- Всъщност, вие сте първата!

Не отговорих нищо, а дори и да исках, нямаше как. Саманта едва не се блъсна в събеседника ми само няколко секунди, след като той бе замълчал. Премигнах няколко пъти преди да реагирам на случилото се. Сам изгледа мен, после куриера. Повтори с мен, след което се плъзна покрай двама ни и застана зад гърба ми. Наведе се едва забележимо и прошепна в ухото ми:

- Това ли е куриерът? Ще ни запознаеш ли?

- Винаги знаеш кога да се появиш, а? - Хвърлих кос поглед на изненаданото лице на господин Милър. - Запознай се с най-напористият куриер от „Джъстин Експрес“.

- Здравейте, аз съм личната охрана да госпожица Лайтнън, Саманта Симънс. - тя протегна уверено ръка.

- Приятно ми е, Винсънт Милър. - ръкостискането му беше кратко, може би се срамуваше.

- След като вече приключихме с официалностите, ще ми каже ли господина каква точно е тази пратка?

- Амм, да, разбира се. Изпратена е анонимно, може би от ваш таен обожател?

- По-скоро луд убиец. - намеси се Саманта.

- От който и да е ще подпиша.

- Ето тук моля. - каза той, подавайки ми бланката. След това ли подаде пакета.

Подписах се набързо и подех съвсем неангажиращо:

- Та така г-н Милър, ще влезете ли за чаша чай, след като вече си станахме така близки.

- Благодаря, госпожице Лайтнън, но съм на работа и не мога да си позволявам такива волности.

- Е, бях длъжна да попитам. Приятен ден и до нови срещи, сигурна съм че ще е скоро. - подхвърлих му съвсем безгрижно, след това затворих вратата.