Тъмно беше. Не зная дали заради предстоящата работа или от времето ми бе трудно да заспя. Отворих прозореца. Нощната хлад нахлу в стаята. Заслушах се. Стори ми се, че долавям тихо хлипане, което идваше от съседната къща, къщата на госпожа Тия Миа, скромна дама на средна възраст. Навярно на времето госпожа Тия е била хубава жена – не от онези с перфектни пропорции, но безспорно с осанка, която личеше и днес.

Тихо. Дори ветрец нямаше в тази лятна нощ. Магическата красота на тишината отново бе нарушена. Въздишка спотаена, пазена в гърдите и точно в този момент решила да се покаже в нощта, като си мислеше, че няма други свидетели . Обзе ме любопитство... Не по- скоро, някаква съпричастност и емпатия, но си дадох сметка, че ако сега в тези часове отида и потропам на вратата и навярно, ще повика полиция. Нямаше да се спи тази нощ, по- будна не се бях чувствала никога. Реших да се кача на покрива и да проверя, какво става в съседната къща.

И ето ме отгоре на моята къщурка. През летните нощи, като тази стигах до петнадесет хиляди и повече преброени звезди. Само че, планът тази нощ бе друг. Трябваше да разбера дали е добре госпожа Тия, трябваше да съм много внимателна за да не вдигам шум, като бутна някоя керемида. Стъпвах бавно и внимателно. Прозорецът на спалнята на госпожата бе осветен от нощната лампа отвън. В стаята имаше малка масичка, Тия бе облегнала глава на нея, пушеше цигара и въздишаше. Какво ли я бе разстроило така? Загледах се по- внимателно и тогава видях, че прелиства някакви стари листове, навярно писма.

Така от високото на моята къща забелязах, че от изток слънцето започва да се показва. Време беше за работа.

Малката поща в нашият квартал. На пръв поглед работа като всяка друга. Но...тук по някакъв собствен начин се решаваха човешките съдби. Няма как да ти е скучно на такова място. Идваха най-различни хора, някои с вълнение, други с апатия, а аз бях преносителят на посланието.

В пощата имахме една стая в която никога не бях влизала. Държаха я заключена с катинар и голяма брава. Когато попитах, какво има вътре, жената с която работех отговори, че държат стари непотърсени писма. Но ето, че един ден, когато бях останала сама в пощата, забелязах, че катинарът на стаята е отключен. Приближих се и натиснах бравата. Вратата изскърца и бавно започна да се отваря. Надникнах. Дълъг, почти безкраен коридор, от двете му страни до стените имаше стелажи, а на тях бяха наредени милиони забравени писма. Влязох вътре с вълнение, сякаш бях открила кутията на Пандора. На всеки стелаж имаше табелка с номер на улицата за където е предназначено писмото. Улиците започваха от крайните квартали и колкото по-навътре навлизах, толкова повече се приближавах към центъра и нашата улица...,а ето я и нея. С интерес започнах да разглеждам писмата. Имаше две глоби за превишена скорост за господин Бързаков от съседната къща, някакво писмо от данъчните за богаташите две къщи по-надолу от мен. А това...погледът ми спря на малко писмо с пожълтял плик, което навярно бе стояло тук повече от десет години. Данните на подателя бяха избелели, но името на получателя все още личеше- „За госпожица Тия Миа“ пишеше там. Лепилото с което бе залепено, отдавна бе изсъхнало и писмото бе отворено.

- Хей, какво правиш там !?- извика някой

Стреснато се обърнах. Пощальонът стоеше на вратата и ме гледаше.

- Вратата бе отворена- казах- виж това писмо е за съседката! Ако искаш мога да и го занеса.

- Ха! Ами вземи го! Едва ли, ще я заинтересува след толкова години.

Прибрах се у дома. В момента в който поставих чантата си на стола, явно не преценила добре опората, съдържанието и се изсипа на земята. Тогава видях, че писмото за госпожа Тия е излязло от плика и отворено лежеше долу. Не бе хубаво да чета чужда кореспонденция, но любопитството надделя в мен.

„ Скъпа моя Тия, пиша ти от болницата в която бях настанен. За съжаление, бях тежко ранен в ръцете и сега диктувам това писмо на мой приятел, който е тук с мен. Не зная дали ще мога да ти пиша отново, той заминава след няколко часа, а тук никой не разбира нашият език. Искам само да ти кажа, че съжалявам, че се разделихме толкова бързо! Ако не бе тази война, мила моя Тия, за нищо на Света не бих те оставил. Надявам се, че ти си добре, надявам се също, че ще имаме възможността отново да сме заедно! Моля те, пиши ми когато имаш възможност! Обичам те! Завинаги твой Н.Ц.“

 Вече бях поела отговорността да предам писмото на госпожата, но усещах как в мен назрява ужасът, че мога отново да я разстроя. Това означаваше, още безсънни нощи и за мен и за нея. Дълго мислих, какво решение да взема. Мислено прелиствах сценариите на развитие на ситуацията спрямо моите действия и стигнах до извода, че връщане назад няма, навярно в близките няколко месеца, ще броя звезди всяка нощ.

Потропах на вратата. Тишина. Сигурно не е вкъщи. Съблазнителна бе мисълта да кажа, че не съм я намерила и да върна писмото обратно в пощата, но точно в този момент чух от другата страна:

- Кой е? – попита госпожата

- ААА, Ами аз съм, съседката, живея в съседната къща!

Вратата се отвори. Госпожа Тия стоеше на прага и ме гледаше с недоумение.

- Кажи, какво има!?- изрече сухо тя

- Това е за Вас- казах и ѝ подадох писмото

Тя взе писмото от ръцете ми, видя, че е отворено ,погледна ме, но не каза нищо. Реших, че обясненията са излишни. Отвори писмото и зачете. Забелязах как ръцете и леко започнаха да треперят, забелязах как съвсем леко въздъхна почти недоловимо.

- Благодаря, че го донесе- каза жената и затвори вратата под носа ми.

Чух как се отдалечава от входната врата.

Изминаха няколко нощи в които спах непробудно. Една сутрин докато си правех кафе в кухнята, забелязах през прозореца, как някой преминава през улицата. Госпожа Тия, прибираше се отнякъде. Стори ми се различна, но бе далеч и не успях да разбера защо.

И ето, че отново не мога да заспя, когато страдаш от безсъние ставаш нощен фантазьор, а нощният фантазьор е много по различен и опасен от дневният. Покривът ме зовеше. Почти чувах, как звездите се подреждат за да бъдат изброени. Качих се горе и се огледах. Времето на сутринта щеше да е ясно. Звездите грееха на небосклона. Погледнах към къщата на госпожа Тия. Малката стая осветена от уличната лампа. На масичката сега стоеше билетче с цветя, една жена лежеше в леглото, гърдите ѝ бавно се повдигаха. Безспорно това бе госпожица Тия Миа. Една млада жена спеше в леглото там. А казват, че няма машина на времето... Навярно се бе почувствала обичана отново. Какво бе станало с нейният любим? Ще я попитам след време ,ако се осмеля. Погледнах я отново. Приспа ми се. Облегнах се на покрива и си полегнах. Петнадесет хиляди триста и пет, петнадесет хиляди триста и шест, петнадесет хиляди... Голямата мечка ми се усмихваше.