Неразгаданият код

/ по истински случай/

       Беше отдавна. Преди повече от десет години.

       Една зимна нощ, докато си спях спокойно в легло си, ме събуди силен мъжки глас:

       - Оум наси, ел ена, ног оум наси, ел ена на!

      Думите звучаха силно, отчетливо и категорично в главата ми.  Стреснах се, без да осъзнавам какво се случва. Гласът ги изрече веднъж, после повтори, но след като усети, че не реагирам ми заповяда:

       - Стани и запиши, каквото ти казах!

       Отворих очи и машинално се подчиних. В тъмното напипах тефтерчето, което стоеше винаги на нощното ми шкафче, в случай че музата ме посети през нощта. Записах с разкривени букви чутото и отново заспах.

   На сутринта, едва след като мярнах тефтера до възглавницата, си припомних случилото се. Прочетох написаното няколко пъти, но нищо не разбрах. Беше на някакъв непонятен език. Не съм полиглот, но тези думи звучаха абсолютно неразбираемо. Любопитството ми се пробуди и реших все пак да стигна до смисъла.  Поразрових се из „чичко Гугъл“, като написах изречението с надеждата, да ми подскаже нещо. Екранът на монитора обаче замига глупаво, без да открие нищо. Казах си, че явно не е дошъл момента и реших да забравя случилото се. Да, но то често излизаше в съзнанието ми и ме караше да си повтарям думите.

    Не мина много време и у дома започнаха да се случват неприятни неща. Първо, някой сряза спирачките на колата на малкия ми син Тихомир. Последваха разследвания, разправии, но нищо не се се разбра. После... започнахме да получаваме странни „служебни бележки“ в пощенската кутия, с които я Прокуратура, я Общинска администрация ни призоваваха да се явим в определен ден и час за среща. Всички се оказаха фалшиви. Един ден заварих входната врата на апартамента разбита. Цялата покъщнина у дома бе обърнато с краката нагоре. Шкафовете разхвърляни. Наследствената ни икона счупена, като някой яростно бе скачал върху нея. Впоследствие се оказа, че единствено бе откраднат законния пистолет на съпруга ми /биш офицер от БА/, заедно с изкъртения от стената сейф. И отново следователи, полиция, разпити.... Докато не се стигна и до най-големия кошмар през юли 2013 г. – жестокото убийство на Тихомир от негов бивш съученик. Тази трагедия преобърна живота на цялото ни семейство. Един млад човек, моята рожба, стана жертва на злото, на безмислената завист, на дяволската агресия, която все по-често се наблюдава в съвременното ни общество.   От тогава съм с половин душа, другата си тръгна с него. Добре, че Бог ме е дарил с по-голяма, та все още мога да дишам и усмихвам.

    Около четиридесет дена след убийството, незнайно защо, се сетих за странните думи от съня. Повторих ги няколко пъти - „Оум наси, ел ена, ног оум наси, ел ена на!“ и реших, че искам да стигна до посланието им. Отново се разрових в интернет – статии, речници, клипове, но пак нищо. Потърсих помощ от познати завършили Класическата гимназия за древни езици, с надеждата да познаят поне произхода им. Започнаха предположения – древноегипетски, келтски, шумерски, а може и двевногръцки, но никой не се ангажира с категоричен отговор.

    В този период след четиридесетте дни от смъртта на Тихчо, често посещавах Милка от с. Карайсен, жената с голямото сърце, контактьорът, който може да се свързва с тръгналите си от този свят души. Благодарение на нея оцелях. Повярвах, че животът не свършва тук и сега. Тя ми помогна да усещам детето си и така приех нетърпимата болка за приятел. Чрез нея повярвах, че мога не само да пиша, но и да рисувам. И то толкова много си повярвах, че сега ми е трудно да се спра.

    Та, при всяко тръгване към Карайсен, аз старателно записвах въпросите си на листче, за да не пропусна нещо от вълнение. Но незнайно защо, този за смисъла на думите от съня, все ми убягваше. Сякаш някой ги изтриваше с гума от съзнанието ми. Едва на връщане в колата се сещах, че пак съм ги забравила и се ядосвах на себе си. И така почти три години. Но при едно от последните ми ходения, след многократно себенапомняне аз я попитах. Щом чу въпроса, красивото лице на Милка се напрегна, замисли се, но после ми отговори:

   - Не ми се дава, да ти кажа, какво значат думите. Било е предупреждение за нещо жестоко. С тях са ти дали и силата да преминеш през това. Повтаряйки ги като мантра, към теб се е насочвал силен енергиен поток, който е подготвял душата за предстоящото изпитание.

    - А можело ли е, да разбера това предупреждение и да променя съдбата? – попитах я и сълзите ми потекоха.

 - Не, Таничка! Било е неизбежно! Писано е било да се случи. Между убиеца и сина ти е имало кармично споразумение. А думите... те са били, за да помогнат само на теб.

   -  А ще разбера ли някога смисъла им? - промълвих.

  - Може би, един ден – каза тя – но кога и защо, нямам право да споделя. Пък и защо ти е нужно, те са изпълнили мисията си.

     Слушах я, но вътрешно се разбунтувах.

     Изминаха много години  от онази стрнна нощ, а аз  още не спирам да търся смисъла.

   „Не е честно! Не е справедливо! По-добре аз да си бях тръгнала от този свят. Какво значат тези пусти думи? Кой ми ги каза и защо нежелае да открия смисъла им?“ - все по-често си си повтарям аз.

     "А може би още не съм готова. Може би, след като премина през всички изпитания и науча уроците в този си живот, те ще ми се разкрият. Може би, след като простя, ще усетя истината им. Може би, са словесен код изпратен ми, за да оцелея и трансформирам огромната болка в любов."

    Може би... Може би...

    А толкова ми се иска да резбера тайния код, скрил се зад:

   „Оум наси, ел ена, ног оум наси, ел ена на!“