Нещата

- Мамо, мамо пак ги видях... Мисля, че скоро ще разбера за какво си говорят... Толкова съм щастлив, мамичко!!!

- Радвам се за теб, миличко... - отвърна доста угрижено Петя. Разбира се, ни най-малко не се радваше на странностите на сина си. Нещо повече - в душата и се зараждаше съмнение за психическото здраве на детето. Отначало гордостта и не и позволи дори да си помисли за това, но сега нещата стояха различно. Тази странна мания продължаваше вече повече от месец...

Три седмици по-късно Петя беше сигурна, че нещо с него не е наред. Водена от това чувство, тя се озова в кабинета на д-р Боянов.

- Седнете, госпожо, и запазете пълно мълчание. Аз ще си поговоря с малкия... Така... Виждам че се справяш в училище, дори играеш във футболния отбор. Навремето и аз обичах да спортувам...

  Половин час по-късно известният доктор заключи, че детето се развива напълно нормално, както физически, така и психически, и че странностите му се дължат просто на богато въображение. Петя не беше съгласна. Започна да спори с психолога, но не постигна нищо. "Емил е категорично здрав, уверявам ви, че няма за какво да се безпокоите..."

  Но тя продължи да се безпокои. Седмица след прегледа получи писмо от учителката по литература, съдържащо похвала за хубавия разказ на Емил. Бил написан с богато въображение... Петя реши да го прочете. Отново ставаше дума за тези... гадини. Нещата се влошаваха с всеки изминал ден... Явно Емил беше започнал да разправя наляво и надясно щуротиите си. Сигурно скоро всички щяха да видят това, което тя отдавна знаеше, това, което д-р Боянов отрече - детето и не беше с всичкия си.

***

- Емо, я разкажи някоя история за Нещата...

- Да, разкажи някоя от онези забавни историйки!

Децата бяха седнали на една пейка в парка, точно до фонтана. Всички гледаха Емил и очакваха неговият отговор.

- Добре, добре, ще ви разкажа... Знаете ли как живеят водните Неща? Те подскачат, пеят, въртят се и така образуват танца на водата. Понякога се питам дали и ние не сме част от подобен танц... Както и да е, водните Неща още от малки се учат да танцуват. Техните движения са едни от най-красивите, които можете да си представите. Дори и Никито не може да се сравнява с тях...

Няколко пейки по-встрани Петя и учителката на Емил бяха потънали в задълбочен спор.

- Не можете да отпишете детето от училище! В тази възраст децата създават своите бъдещи приятелства и връзки, а Емил е едно от най-умните деца, с най-богато въображение. Всички други с радост слушат увлекателните му разкази...

- Ха! Увлекателни разкази, друг път. Плод на ненормалността на момчето ми. Няма да ви позволя да го използвате за залъгалка, само защото увреденият му мозък не му позволява да се държи нормално...

- Но, госпожо, уверявам ви, че той е напълно нормално дете... Бих казала че притежава дори известна доза гениалност. И се справя с общуването с лекота. Пък и, замислете се, какви доказателства имате за тази, така наречена, ненормалност?

- Не са ми нужни доказателства, аз съм му майка и сама мога да преценя! За Бога, само аз ли виждам очевидното! Тази гениалност не е нищо друго, освен психично заболяване! Ще го отпиша от училище и ще обиколя всички доктори, ще видите, че съм права и тогава ще ми благодарите, че съм го изолирала от връстниците му...

  Петя се изправи, зачервена от ярост. Как може тази глупава учителка да е толкова сляпа? Къде е учила, че да не може да разпознае здраво от болно дете? Майката се беше примирила с мисълта, че детето и има проблем, преди още да е получила доказателства за това. За нея болестта съществуваше, каквото и да и казваха 4-та специалисти, които беше посетила досега. Сега беше чула за един невероятно добър в областта си доктор, който можел да и помогне. Тъкмо днес тя имаше час при него.

- Емо, идвай бързо тук, че ще закъснеем за срещата с човека...

- Добре, мамичко - отговори детето. А на приятелите си подшушна - Напоследък все ме води да се запознавам с разни чичковци...

  А запознанството само по себе си не беше нищо особено - влязоха в една тъмна и мръсна стаичка, поговориха с човека, след това той отвори една голяма книга и започна да чете на неразбираем език, каза им да минат пак след седмица и ги изпрати с усмивка. Емил не виждаше защо това би могло да разтревожи някой. Виж, това че няма Неща в стаята, си беше вече странно... Но детето не намери време да мисли за това, защото мозъкът му беше зает с приемането на новата ситуация. Беше спрял да ходи на училище, не говореше с приятелите си, а майка му се държеше с него като с извънземно. Всеки път, щом той споменеше Нещата, тя потръпваше... Защо се плашеше от тях? Нещата бяха толкова симпатични...

     Година след това Емил вече беше разбрал, че е забранено да се споменава всичко, свързано с Нещата. Откакто бе спрял да ги споменава, посещенията при чичкото оредяха, а майка му изглеждаше щастлива. Дори веднъж му разреши да говори с Никито по телефона... Първият му разговор с приятел от година насам... Постепенно майка му започна да му разрешава повече неща. Той приемаше това като награда за мълчанието си относно Нещата. Не ги споменаваше пред никого, от страх да не го откъснат отново от връстниците. А междувременно бе забелязал че съвсем не всички от тях се държаха добре с него. Беше загубил лидерската си позиция сред тях и сега те постоянно му се подиграваха, наричаха го как ли не, а когато тръгна на училище, само Никито се съгласи да седне до него. Това много огорчи Емил, но той с надежда си каза, че всичко ще се оправи.

   Но нищо не се оправи... 8 години по-късно, вече завършил гимназия, Емил имаше само един приятел - Никито. Сега вече момчето, или мъжът, можеше да си обясни защо това е така. Всичко беше заради страха на майка му от Нещата. Заради този страх тя беше взела погрешно решение и беше превърнала Емил в аутсайдер. Той никога нямаше да и прости това. Утре заминаваше далеч от дома и никога повече нямаше да се върне тук. Но преди това щеше да и остави разказите си... Осем години той беше писал за Нещата. Тайно, вечер под завивките, той записваше всички онези истории за света на Нещата, които виждаше денем. Постепенно обаче започна все по-малко да вярва в тяхното съществуване и не виждаше много от техния живот. Затова и през последните 2 години бе записал само 1-2 истории. Днес вече дори не вярваше в тях... Знаеше, че са били плод на детското му въображение... Сигурно майка му не е успяла да приеме богатото му въображение и затова го е откъснала от връстниците му, обричайки го да изживее един 8-годишен кошмар.

  Емил стана административен служител. Служба, за която не се изискваше никакво въображение. Вече отдавна не разказваше истории. Всички виждаха, че нещо му тежи. Носеше се слух, че го мъчат угризения, задето е изоставил майка си. Нямаше кой да ги потвърди, понеже Емил вече нямаше истински приятели...

  На сутринта след завършването на детето си, Петя стоеше пред вратата, обляна в сълзи. Беше го отгледала съвсем сама, без чужда помощ. Беше се опитала да го предпази от тези... гадини. Но четейки разказите му, тя осъзнаваше, че това не са били гадини... Наистина е било въображение... Допуснала беше фатална грешка... Истината я сломи... Беше провалила живота на единственото си дете... И сега то дори нямаше да я посещава... Не можеше да понесе това. Заслужаваше да умре... Но когато увисна на примката и дъхът и секна, тя видя хора около себе си. Те я спасиха. По-късно Петя се озова в психиатрична болница. По цял ден тя мислеше за това, което е причинила на детето си. Не говореше. А и не беше необходимо. Усещаше, че наистина полудява. И не се бореше с това. Заслужаваше си го...

- Горката жена, по-добре да я бяха оставили да се обеси.

- Да, кой би и пожелал такова съществуване. По цял ден повтаря едно и също " Ще поискам прошка... Той ще разбере... Все пак съм му майка и го обичам... Ще ми прости, само го доведете тук" Безумие...

  А от другата страна на реалността Нещата обсъждаха продължението на историята. Може би ще оставят нещата така? А в такъв случай дали Емил ще се осмели да прости на майка си? Защото само прошката би я извадила от състоянието и...

  Или ще подбутнат обстоятелствата и ще доведат нещата до щастлив край? Дали да съберат отново майка и син във връзка, по-силна от всякога?

  Кой знае... И все пак, както Емил написа в една от историите си "Който е чул песента на Нещата и е видял танца им веднъж, трябва да очаква да го чуе втори път, и това ще бъде мигът, в който всичко ще се оправи. Щом Нещата веднъж се появят в живота ти те те обричат на болка и после ти даряват неизмерно щастие... И така всичко се върти... Защото такива са правилата на Нещата." Дали би искал Нещата да са част от твоя живот?