Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат
-Какво хубаво семейство! - обръщаха се съседите след тях.
Винаги двама - както в една стара песен, винаги хванати за ръка, или прегърнати. Усмихнати и чуруликащи като тийнейджъри. Пълна семейна идилия. И всичко беше прекрасно, докато не се скриеха зад панелните стени, изпращайки с носталгия (поне тя) последните остатъци на залеза, защото идваха черните вечери. Не толкова чести, но все пак ги имаше.
Ах, а какви бяха вечерите в миналото... Дълги... Понякога изпълнени с мълчание, но за какво им бяха думите тогава, след като сърцата и очите им говореха. А ръцете им танцуваха в тишината най-красивия танц - танцът на любовта.
Кога се настани помежду им, така и никой не разбра. Тя - ревността.
Здраво стиснала в ръка чаша, пълна с отровната доза алкохол, от която той все по-често се нуждаеше. До такава степен го беше обсебило лудото чувство на собственост, че тя загуби всички свои приятели и познати. Да я има единствено и само за себе си, това беше приоритетът му. Нямаха и семейни приятели. Никой друг не можеше да заслужи нейната усмивка или разговор. Те му принадлежаха. Оставаше и едно много малко лично пространство, в което тя търсеше остатъка от изгубената си същност - работата ù. И така откри виртуалния свят, където можеше да си всеки и всичко, но и да срещнеш сродна душа. Но тя не търсеше определения човек, имаше го, макар и доста променен, но неин. Имаше и малката надежда, че нещата ще станат отново такива, каквито бяха. В този нов свят тя срещаше хора, с които просто искаше да общува. Нещо толкова силно липсващо ù в последно време. Но това се оказа поредният трън в очите му. Така започнаха и ония, другите вечери - с първия шамар, първия юмрук, първите грозни картини. И безброй многото сутрини, в които извиненията валяха като порой. Нощният мъж го нямаше, защото духът от бутилката си беше отишъл. Той беше пак онзи милият, любящ съпруг, когото нищо неподозиращите околни познаваха. А тя прощаваше за пореден път, защото обичаше, скрила дълбоко в себе си не толкова физическата болка, колкото болката на душата. Със изгрева на слънцето се раждаше новият ден, нова надежда за промяна. Това, което другите виждаха, беше усмихнатата млада жена, но едва ли забелязваха безцветните следи от сълзи и умората в бавно потъмняващите ù очи. А, любовта ли? Любовта им се луташе между нощта и деня и търсеше стария уютен дом.
П.П. Бих се зарадвала повече на критика, защото това е
моят първи крехък опит в прозата, благодаря предварително
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Жанет Велкова Все права защищены
