5 янв. 2021 г., 02:20 2021-01-05T02:34:09+02:00

Невидим двубой

Проза » Другие

621 6 4

4 мин за четене

Музиката го отегчаваше до смърт. Едно нескончаемо повторение в ушите му. Сладникави мотиви, от които му се повдигаше. Захарни сополи. Какво ти велико изкуство?! Смехотворни твърдения. Можеше да прости на един Рахманинов, че е написал своята прелюдия в Шарп минор:

https://www.youtube.com/watch?v=UP5lnd0uSOg

или на Цезар Франк за неговата Героична пиеса за орган:

https://www.youtube.com/watch?v=y-Yf93HAARo

но трудно приемаше блудкавата Лунна соната на Бетховен. Тя извикваше у него желанието незабавно да слуша Вагнер:

https://www.youtube.com/watch?v=SRmCEGHt-Qk

Шлагерното мнение, че музиката била най-великото от всички изкуства, го караше да презира целия човешки род за невероятната му духовна нищета. При наличието на Поезията, какво беше жалката музика...? Само едно дрънчене на празни тенекиени кутии, подмятани от вятър, по паважа на времето. Искаше му се едно-единствено нещо - да намери онази върховна форма в поезията, която извиква мистична екзалтация на духа и да я използва като катапулт за окончателно напускане на тялото си. Нима словото не е течен огън?:

Преди прераждането на душите

Заслушан във растенето на гъбите,
възсядаш неусетно знака Омега.
Подковата му служи и за бесене
или е порта на превала на живота ти.
Разбираш - течен огън крие словото.
Не може да го гълташ през устата.
Избълвай го навън, за да се стоплиш
и с него да запалиш тишината...
Вулканите нима не правят същото -
обърнато небе е под краката ти,
звездите са разхвърляните кратери,
в обратно време гробът е утробата.
Мечтите са дъна на пропасти,
които зеят горе над главите.
Молитвите - предсмъртните стенания
преди прераждането на душите!

Търсеше тази поезия, която те кара да осъзнаеш, че си вечно сам в дебрите на вечността:

Сам!
Къде?
Сам!
Защо?
Назад мъртво!
Напред тъмно!
Тук страшно!
Наравно с другите?
Ужасно...!

и не се нуждаеш от никого, дори и от самия себе си, защото си сам сред Юди:

Поетът - сам сред Юди

Поетът е роден за Самота

в окото на огромен кървав залез.

Кърви вселената, превърната в сълза.

Прокобата на времето го дави.

И без приятели се чувства най-добре. -

Единствен в натежалото предчувствие.

Предаден на съда на ветрове -

студени и лишени от съчувствие.

Поетът - жива пепел в огън прокълнАт.

Очите му са факли от несбъднат пламък.

По-гонен и от скитник непознат,

живее той в словесния си замък.

И моли милост от минаващите миговЕ,

към бъдещето вечно устремени -

случайни минувачи без лице,

стихът му пресен те дано да вземат.

Поетът е роден от Самота -

Любима вярна до последна ласка.

Душата му е феникс в пепелта. -

Възкръсва и с криле му ръкопляска.

Щеше ли да я намери или това беше само върховен нагон на неговия аз да се завърне в своята прародина след една космическа одисея на духа, окован с оковите на пространството и времето...?:

Завръщането

Нощта неистово заставя ме да пиша.
Да пиша с магмата на демоничната душа.
Магьосник черен вместо мене диша.
Изгаря устните ми с плътен огнен шал...

Душа се, искам да крещя, ала не мога
и само треморно редя на листа бял слова.
Расте в сърцето земетръсната тревога,
набъбват думи-гъби в есенната кал.

Огъвам този свят докрай в една подкова,
държа го в шепите си мъничък - безлик.
Духът-небитие расте - вселените оборва,
надал самотен, метагалактичен вик.

По плочи от галактики пристъпвам
към бездната между живота и смъртта.
Изпразнен от желания изтръпвам,
катеря соло Хребета на вечността.

Под мен тъмнее всичко мимолетно,
премигват оглушели светлини.
Над мен просветва призрачно неземното
и гаснат метеорно земни истини.

Достигам кръг от строги катедрали
по периметър на Великия квадрат,
където мислите са разширяващи се зали
в свещената мъгла - невидим свят.

Назад е невъзможно всяко връщане.
Усещам, губя вече този земен лик.
И всъщност пътят ми е дългото завръщане,
зад хоризонта кратък, към родилен вик!

Каквото и да се случеше оттук нататък, жребият беше хвърлен, за да застане рано или късно, лице в лице със своята Фарсала!

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

angel-ina (Ангелина Стойчева)

Младене! Благодаря ти, че ми достави това огромно удоволствие да присъствам на Космически спектакъл! Лирическият ти герой който вижда в музиката “ Само едно дрънчене на празни тенекиени кутии, подмятани от вятър, по паважа на времето” е постигнал целта си ” да намери онази върховна форма в поезията, която извиква мистична екзалтация на духа и да я използва като катапулт за окончателно напускане на тялото си. “ В стремежа си да си отговори на въпроса :” Нима словото не е течен огън?” той (лирическият герой или ти?) дава отговора в “огъвам този свят докрай в една подкова,” което не би било възможно, ако словот Ти не е течен огън ... Поглеждането на вселената “обратно” е присъщо само на “магьосник”, който “по плочи от галактики пристъпва”. А това си ТИ и твоята космическа поезия. Благодаря за спектакъла!!!
Мога да кажа само...че свеждам глава!

2021-02-01T01:28:54+02:00
Lilia_Anna (Boyana)

Все пак е необходимо да разграничим тъмната от светлата мистичност. И двете тайнствени, загадъчни, труднодосегаеми, но едната плашеща, примамващо коварна до самоубийственост, другата възраждаща, обожествяваща, притегляща изначално. Словото надмогва всяко човешко изкуство, но то не би имало тази особена мощ, ако не изхождаше от Словото, което съзижда и поддържа вселената. Само по себе си изкуството не носи смисъла, то е инструмент за сетивата и ума. Естествено, в човешки ръце всяко сечиво, каквото е и словото може да се демонизира, отдавайки се на силната власт на всмукващата тъмна бездна, която всъщност е несродствена с истинските човешки бленувания и копнежи, и човеконенавистна по природа.

2021-01-05T13:48:10+02:00
RumyanaShtereva (Румяна Щерева)

Тук ти ли си, или си Вагнер ти! Поздравления.

2021-01-05T09:19:25+02:00
limeruna (Йоана)

Да търсим неповторимото или възвисяващото? Нужно ли е да бъде едно нещо неповторимо, за да е възвисяващо? Много интересен въпрос. Но, докато чакаме да се прелеем във Вечността - защото това не може да е постоянно случване, дори да е постижимо още тук, на Земята, какво пречи да се възвисяваме и по един съвсем обикновен, чисто земен начин? Свързани сме с Вечността с невидими връзки, които понякога се оказват най-неочаквани неща. За един това може да е музиката, която отричаш, за друг може да е тази, която харесваш - особено характерна, неповторима, смело заявяваща присъствието си, за трети може да е поезията, за четвърти - любовта, за пети - нещо съвсем друго, за шести - много неща, не само едно, понякога дори противоречащи си. Вдъхнови ли се човек, усети ли връзката си с всичко, за което знае и не знае, значи всичко е наред. Свързаността със всичко и земната ни форма не е нужно да си противоречат. А понякога е удоволствие не преливането, а просто усещането на връзките с Вечността.

2021-01-05T07:42:22+02:00