Срещнахме се преди време. Странно дори до днес не сме сигурни преди,точно колко. Бяхме в Америка. Мястото на неограничените възможности. Той си беше шматка още от тогава. Труден и интересен. Ако всички казват бяло, той щеше да ти каже зелено. Нещо странно имаше в него и различно. Забъркваше се в нещо и знаеше,че го прави, но все пак не се отказваше. Хиляди глупости ми се въртяха в акъла. Какво иска, защо го иска, всичко от днес до утре ли е ?... Оставах без определена и ясна представа за човека, с който излизах... Мълчеше много, но всъщност казваше достатъчно. Хем загрижен, хем му беше все тая. Интересен тип със скрито минало. Не говореше за себе си и обичаше да слуша, мойте глупости. Спокоен и понякога, не чак толкова. Като му кажеш спри до тук, натиска с пълна газ. Като се надъхаш, те спъва рязко. Личеше му, пазеше се от нещо, което може би му беше не понятно или по-скоро изпитано... Минаха няколко много бързи дни, в който не разбрах и капчица за самия него и все пак го допуснах да ми влезе "под кожата". Странно дори за мен самата, вярвах на някой който не познавах. Не знаех,нито точно на колко е години, нито второто или третото му име. Чувах единствено, че ме нарича Усмивке... И защо точно така, като се сетя, през какво минавах не бих казала,че съм цъфтята от щастие. Може би с него съм била винаги усмихната, както е и сега. Мина време и се прибрах в България. Купих си колата,заради която бях отишла, работех на любимото.ми място. Бях си в родния град и още с кацането на самолета знаех, че това е то, до тук със странния усмихнат сладур, който бях срещнала на 8 000 км от мен. Макар, че ако си призная мислех, какво става там дали е добре, всичко наред ли е и в интерес на истината, дори и ревнувах при мисълта, че е с момичета, който очевидно му пускаха погледи, дори когато седеше с усмивка срещу мен. Той обаче, започна да звъни, да пише и не го правеше от скука, а напираше всеки ден. Забърках се над милион пъти. Той ми беше казал, че не му се прибира в България. Тогава, защо го правеше, искаше да се побъркам по него ли. Почти си беше и успял. Дразнеше ме и ме ядосваше и на толкова много км. от мен. Една вечер не издържах исках да спре, исках да приключи всичката тази игра. Та той си играеше с мен и точно тогава, той ми заяви, че си идва. Да, не идваше в града, в който живеех, но нямаше да ми бъде на по далечно разстояние от 3 часа път с кола. Бях много щастлива, като казвам много си представете, че усмивката ми не падаше от лицето. Все едно малко момиченце вижда за първи път падаща звезда и бърза да си пожелава всякакви желания. В деня, в който бяхме в едно часово време и почти на 2 часа път, гласа ми трепеше все едно е застанал срещу мен, но все пак страха, от неизвестното и непознатото ме държеше малко по отдръпнато и в напрежение. Ами да той е България, но все пак дали ще го видя, иска ли да се видим,като се видим същото ли ще... ?? Бях доста объркана и в същото време, много ентусиазирана, че да той не е поредната грешка в живота ми. Нямаше и 48 часа и той беше при мен. Личеше му, липсвало му е нещо, нещото свързано с мен. Гледаше ме все едно се виждаме за първи път, качи се в колата не чак толкова спокоен, но все пак момиче шофираше. Хвана ме за ръката и не бях сигурна, сега
какво влюбена или просто го исках. Вече беше тук, именно където го и чаках, не знаех, защо... Прибирайки се в общежитието, в което живеех се надявах да не плача и силно стисках зъби този път да не се издъня и после да съжалявам. Познавам се добре, винаги стъпвам на сигурно, а този път не знаех нищо. Единствено ми беше любимо просто да ме стиска силно и стабилно да усещам, че до мен имам някой, който държи на думата си и може би и на мен. Всяко пюлкане на телефона за мен беше като " ейй той мисли за мен", всяко "добро утро" - сънувал ме е. " Лека нощ" почти заспал или в повечето случай не почти, а чисто си спи ми беше като той е щастлив. Виждахме се от седмица на седмица, правехме се, че нищо няма между нас. Всички виждаха плаващите лодки в погледите ни, но никой не смееше да продума. Една сутринт разбрах, не по собствено желание разбира се, че той много ме е излъгал. Това му беше за първи път. Остави ме без правото да знам, че след няколко месеца той отиваше, там където започна всичко между нас, а аз оставах тук. Щеше да е сам нали, имаше време също , но аз веднага нагласих историята, повтаряща се със същия край. Трудно забравих и не преглътнах лесно нещо, което до вчера не знаех, а и научих сама. Лъжливото отношение, докара много силно не доверие в момчето, което създаваше спокойствие в мен. За първи път стиснах зъби и се настройх да не бъда толкова припряна и рязка. Все пак всеки имаше право на избор, а и не можех да кажа, че той има същите пеперуди в корема като мен. Няколко дни след това, беше и студентския празник аз изчезнах от градя, в който живея, а той точно тук дойде. Вечерта, разочарована и малко объркана бях решила, че вече ще питам, какво става, защо мълчи, има ли всъщност смисъл всичко, което се случваше между нас. Бях разбрала хиляди неща, естествено не от него. Всеки мой въпрос свързан с него беше няма значение и любимата ми дума "не знам". Всеки път се чудех , защо съм му на човек, който не иска да споделя. Та вкарай на сметка нали на това се гради една връзка. Не издържах и изстрелях всичко, което бях научила и всички въпроси, който ме чоплеха постоянно. Беше ме доста страх от отговора му, обаче повече ме беше страх от неизвестното. Исках да знам, мога ли да разчитам на човека до мен и въобще той с мен ли е, до мен ли е ?... Не ми отговори с ясна представа, но разбрах, че не съм му безразлична. Усетих, че държи на мен и няма да ме пусне да си тръгна просто ейтака. Тогава нахлуха другите тъпи въпроси. Защо тогава иска да изчезне той? Какво щеше да се случи след като замине? Този път реших да не мисля изобщо. Исках само да науча повече и повече за него самия. Минаха коледните празници, минаха още няколко дни, но аз започнах да усещам, че не просто съм влюбена, Ами май вече беше станал част от мен. Не бях го виждала доста време, липсваше ми, а не беше далеч. Спомням си, че в онзи момент нещо се беше случило и нямаше как да се видим, но за сметка на това дори не питах, какво е станало той не искаше да знам, а аз не нахалствах. Чувахме се всяка вечер, говорихме си всякакви неща, за преди, за сега, за утре... Не исках да си лягам, а да слушам, просто да си говорим, изобщо не ми пукаше за какво. На новогодишната нощ, когато ми се обади единствено си спомням, колко много исках да го прегърна, да му се хвърля на врата и да му кажа, че го обичам. Нямах тази възможност, но след няколко чашки и нямах и задръжки. Грабнах телефона и написах направо "обичам те ". На сутринта с отварянето на очите и спомените от глупава ми постъпка определно не ми позволяваха да видя, има ли отговор. Сълно се надявах, да ми е отговорил и не ме беше страх, какво е написал. Когато видях , че отговора е "и аз те обичам усмике", цъфнах като кокиче в снега. Вече нямаше, какво да ме спира реших, че трябва да го видя незабавно и спешно. Качих се на колата и се прибрах в родния си град. Вечерта минути преди да тръгна, той ми се обади и каза, че идва към мен. Щеше да е супер забавно, ако се бяхме разминали на магистралата. Седях седнала на леглото и чаках телефона да изпищи, че той е тук, Звънна и не помня, колко бързо стигнах до мястото, на което се чакахме. Когато го видях, съвсем импулсивно му се хвърлих и го целувах все едно не съм го виждала месеци. Прегърна ме и не искаше да ме пусне. Тогава вече знаех и бях сигурна, че аз бях негова, а той само мой. От този момент нататък всичко беше повече от перфектно. Не бяхме най нормалната двойка. Не ходехме по кафета всеки ден и не бяхме най романтичните влюбени, виждахме се в края на седмицата, но за сметка на това бяхме много силно изградили доверие и стабилност във взаимоотношенията ни, усмивките и щастливите погледи рано сутрин след прочитането на любимото "добро утро", нямаше кой да ни отнеме. Сладкото "лека нощ" придружено поне с
двучасов разговор по телефона и разказан целия ти ден, заспиваш с усмивка и мисълта, че да в този объркан свят има някой, който не е объркан и мислите му, действията му са свързани именно с теб . Някой който знае, по какъв начин да те накара да се почувстваш най специалното момиче на планетата. В деня на влюбените, всички момичета ходеха из мола и града с розите в ръка, а аз бях на работа. За мен не беше особено важен ден като точно ден на влюбените, бее специален ден защото моето момче беше с мен. Естествено той беше направил всичко, както винаги повече от идеално. Разтупка ми сърцето с уникалната изненада, ако всички ходеха с червени рози в ръка, защо пък не моята да е под червения ми сутиена висящ от полилея. Понякога може без да искаш, просто с отношението си към някого да станеш, незаменима част от живота му. Преживяхме няколко страхотни месеци, пълни с всякакви емоции. Не казвам, че не се карахме и здърпвахме понякога, но така градяхме доверие и усещане, че този път никой никого не иска да загуби. Виновна или не винаги бях готова да се извиня, а в същото време и той така. Пък след всеки бурен скандал, идва голямото сдобряване. Прегръщаш силно, стискаш здраво и се надяваш повече да няма кавги, но знаеш,че ще има още и не те е страх, защото знаеш той няма да те пусне да си тръгнеш, нито ти него. След започването на топлите дни стана малко напечено, той скоро излиташе. Не ми се мислеше и не исках да си го мисля, но всяко негово действие и постъпка показваха, че да лятото няма да умирам от жега в леглото, защото ще си спя сама. Струваше ми се невъзможно. Как да кажа " чао до скоро", като това скоро хич не беше малко. Знаех, че близо 6 месеца няма да видя тази усмивка и няма да гледам заспалата му физиономия на възглавницата сутрин. Да в телефона щеше да е пак. Дали щях да го изчака,дали щеше да се върне, само времето можеше да покаже, какво ще се случи с нас. Опитахме се да прекараме цялото си останало време заедно. Не ми се оставаше сама, но знаех, че той ще е щастлив или поне така очаквах. Дойде деня, в който трябваше да си кажем " чао " и " ще се видим скоро". Ако някой ми беше казал , че така силно боли, когато изпращаш любим човек, повече никога нямаше да замина, за никъде... Чувството, че да той ще е щастлив, ще бъде едно незабравимо лято,както за него така и за мен. Та нали всяко лято, носеше своята история със себе си и никое не се повтаря с предишното. Затова си беше и лято, нямаш задължения, нямаш грижи, просто се отпускаш, времето се стопля и всичко в теб също. Деня става по дълъг, нощта по кратка, месеците по дълги и е време за почивка, но от какво си почиваме ние...? От местата, на който ходим, по нашо желание или от хората, който лятото просто не са с нас. През цялото време от летището до града на мечтите сълзи течаха от очите ми, бях уплашена, че има шанс да изгубя някой, който беше много важна част от живота ми. За толкова кратко време, беше така навлезнал и впил се в мен, че бях като малко момченце, на което бяха взели играчката, която я пазеше от всичко зло. Тогава разбрах, какво всъщност значеше любовта. Да обичаш нещо толкова силно и въпреки всичко да си готов да се смееш, да си щастлив, че той се обажда и се усмихва. Да вярваш, че си намерил, звездата която свети именно за теб, че някой определен спомен е твой и никой не може да ти го вземе. Това което си изпитвал, няма как да загубиш дори и да свърши знаеш, цената на щастието. Бях достатъчно съсипвана разпокъсана и в този момент така събрана и сигурна, че да дори на много хиляди км. От мен имах човек до себе си. Разстоянието разделя хората, не виждани очи се забравят, с тази истина преди спечелих дебат, защото знаех, че щастие от километри няма, но днес ако ме питате усмивката и блясъка в очите ми се вижда без звук на телефона, а само от това , че той се е сетил за мен. Не е нужно да съм на главата му хвърлена в ръцете му, че да е сигурен, че съм негова. Драстично му беше, да сподели с някой, колко е труден е бил деня му, макар и в тона на гласа да не се усещаше, чуваш смисъла, но усещаш трепета, че днес твоето момче е бил строшен и знаеш, че твоето " не, не става, няма да успея ", не си го позволяваш, длъжна си да се справиш именно, заради него.

Остават много дни, лятото сега започва и именно тези дни, ще те научат на нещата, който не си вярвал, че някога ще постигнеш. Лятото е краткото щастие за всеки един от нас, усмивка в мрачния ден, дъга след дъжда и чакайки на летище " пристигащи", макар и дългите месеци. Изпратих, своята малка мечта, на далече от мен, но сигурна бях, той ще дойде да бъде част от моята тиха и кратка, студена зимна нощ. Момчето мечта, за което мечтаех и не мислех, че съществува, всъщност днес е до мен...