Минаха се няколко дни откакто навърших 17 години, времето беше все тъй горещо и променливо. Един ден, ако вали дъжд, на другия ще грее ярко слънце.Скоро наближаваше панаира в града, много хора, различни атракции и много храна. Всяка година ходим с Ема на градския панаир, играем на различни игри и печелим различни награди, но от всичко най-харесвахме захарния памук, който се продаваше на един щанд точно до влакчето на ужасите. Тази година ще отидем отново за този захарен памук и за няколко играчки, но ще я убедя да се качим и на влакчето на ужасите. Все пак вече сме пораснали и няма от какво да се плашим. Телефонният звън наруши мислите ми, взех си телефона и погледнах екрана, името на Ема беше изписано на него, затова побързах да вдигна.

      -  Ало, Алекса! Какво правиш?

      -  Тъкмо мислих за наближаващия панаир, ти?

      -  Точно заради това ти се обаждам, да те питам ще ходим ли тази година?

      -  Има ли питане, естествено,че ще отидем!

      -  Супер, само двете или  онзи Ник ще дойде?

      -  Не съм говорила с него, не знам дали е свободен, но ще го питам.

      -  Недей………. , тоест не го притеснявай! – каза тя и гласът ѝ стана напрегнат.

      -  Защо?

      -  Нищо, аз трябва да затварям, значи ще се видим на панаира нали?

      -  Да, но той е чак след два дни.

      -  Няма нищо и без това сега съм малко заета, но ако искаш да се видим?

      -  Не, няма нужда!

      -  Сигурна ли си?

      -  Да, а и трябва да си дочета книгата.

      -  Добре! Чао!

      -  Чао!  –  отговорих и оставих телефона на масата. Много странно се държа Ема, защо не иска да питам Ник дали е свободен? Да не би да не го харесва или точно обратното, не съм сигурна. Както и да е, отидох в кухнята и си направих едно кафе, реших да изляза малко на въздух, затова отидох в двора на къщата.Седнах на люлката, която имахме в двора, тя беше от тези големите на които можеш да си полегнеш, което точно направих. Бях си забравила кафето в кухнята, а не ми се връщаше, затова просто започнах да се люшкам и да гледам небето. Гледах облаците и започнах да ги оприличавам на животни, растения или предмети. Видях един облак приличащ на сърце, извадих телефона си и го снимах, гледката беше прекрасна, времето беше чудесно, само където нямах с кой да споделя това щастие, помислих си и на вратата се звънна. С много усилия станах от люлката, защото не исках да ставам от нея и се насочих към вратата. Когато я отворих пред мен стоеше Ема.

          -   Здравей, нали беше заета?  –  попитах аз.

          -   Да бях….., но изчистих целия си график за днес.

          -   Защо?

          -   Да прекарам деня си с теб, нали сме приятелки.

          -   Така ли?  –  попитах аз и леко се усмихнах.

          -   Разбира се!  –  отговори тя и ме прегърна.  –  Е, ще ме поканиш ли или ще стоя отвън?

          -   Да, влез!

          -   Какво искаш да правим?

          -   Аз до преди малко бях в двора на люлката, ако искаш да отидем там?

          -   Става. Може ли кафе? Знаеш, че съм нахална.  –  каза тя и се разсмя.

          -   Знам.  –  отговорих аз и отидох в кухнята, а Ема ме последва.

          -   Говори ли с Ник?  –  изведнъж попита тя.

          -   Какво?

          -   Говори ли с Ник, относно панаира?

          -   Не, все още не съм. Защо?

          -   Просто питам.  –  каза тя и погледна настрани. – А вие, какви сте?

          -   Приятели.

          -   Така ли?

          -   Да. Трябва ли да сме нещо повече? – попитах аз леко изнервена, дали не го харесваше?

          -   Не.

          -   Да не го харесваш? – попитах я аз и я погледнах изпитателно.

          -   Не! Как ти хрумна такова нещо?  –  отговори тя и погледа надолу.

          -   Какво става? Има нещо, иначе нямаше да питаш.

          -   Просто си помислих, че го харесваш.

          -   Това ли е всичко? Да вървим към двора. Ето ти кафето. – казах и ѝ го подадох.

          -   Благодаря! Какво ще правим на панаира? Да повикам ли бандата? – попита Ема. Бандата не беше нищо особено, състоеше се от нея, мен и още две момчета с едно момиче. Бяхме приятели от училище. Познавахме се от малки и правихме какви ли не глупости.

         -   Добре, но тогава аз ще извикам Ник.

         -   Да……, добре! – отговори тя и двете седнахме на люлката. Аз се облегнах назад и отново погледнах небето. Искаше ми се да е вечер, за да мога да гледам звездите.

         -   Хубаво е! – Ема наруши тишината, която се беше възцарила.

         -   Кое? ……… Да, наистина е хубаво! – отговорих и продължих да гледам нагоре, от време на време надигах чашата с кафето ми.

         -   Помниш ли, когато бяхме малки, как идвахме тук и гледахме звездите?

         -   Как мога да го забравя, веднъж бях разтроена заради липсата на татко и ти дойде да преспиш у нас, но вместо да сме в моята стая, спахме тук.

        -    Да, а ти после се разболя и трябваше да ходя сама на училище. –  отговори тя и се разсмя.

        -    Знаеш ли, винаги ми е било приятно да седим двете и да си говорим за глупости, или изобщо да не си говорим, а просто да мълчим.

        -   Да и на мен! Ти си ми като сестра Алекса. –  каза Ема и ме прегърна.

        -   И ти на мен. – отговорих, след това я прегърнах. Телефона ми започна да звъни, извадих го от джоба на джинсите ми и погледнах екрана.

        -  Кой е?  –  попита Ема. 

        -  Ник.  –  отговорих и оставих телефона настана.

        -  Вдигни  му, може да е важно. –  каза тя.

        -  Сигурна ли си?

        -  Да.

        -  Добре. – отговорих и вдигнах телефона.

        -  Ник, какво има?

        -  Нищо, просто исках да те чуя и да те попитам едно нещо.  –  отговори той.

        -  Така ли? Какво?

        -   Разбрах,че ще има панаир след два дни и се чудих……, дали ще дойдеш с мен на панаира.

        -   Аз щях да ти звъня, за да те попитам същото.  –  казах и се засмях, той направи същото.

        -   Наистина? Това е хубаво! Е, ще дойдеш ли с мен?  –  попита ме Ник.

        -   Разбира се, но може ли да доведа Ема и още няколко човека?

        -   Да, може, а и ще се радвам да се запозная с приятелите ти.

        -   Добре тогава, Ник аз трябва да затварям, ще се чуем пак.

        -   Дочуване!

        -   Чао!  –  отговорих и затворих телефона, после се обърнах към Ема и видях,че ме гледа с онзи неин очаквателен поглед. Разказах ѝ набързо, а тя се усмихна натъжено. Усещам, че май не го харесва много, но щом го опознае, всичко ще се промени. Двете с Ема седяхме на люлката половината ден и гледахме облаците, търсехме познати форми и си говорихме за изминали случки. Дойде време да си тръгва, изпратих я до входната врата и се върнах на люлката, спокойствието и тишината бяха любимото ми нещо. Лежах на люлката и слушах птичите песни, поне до момента в който не огладнях. Станах от люлката и влязох в къщата, отидох в кухнята и си направих сандвич. Седнах на лаптопа докато си изям сандвича и разглеждах какво се случва из социалните мрежи.