Лежах в ръцете му с разпилени коси. А те все се омотаваха около нас я някой кичур литне към него сякаш духнат от вятър. А вятър нямаше. Дали пък любовта не е ветровита? Не, не е. Тя е ураган – най-щастливия, най-прекрасния ураган, който можеше да превземе душата ми. Нощта миришеше на луна, малко на дъжд и на него, разбира се. А аз лежах там, сгушена в него. Не! Прилепена за него, докосвах всеки сантиметър от лицето му, за да запомня извивката на устните му. Усещах топлината на тялото му, което скоро щеше да бъде далеч от моето тяло за неопределен период от време. Кой знае до кога? Накрая си преместих ръката, за да доловя ударите на сърцето му. Дъхът ми замря, когато ги усетих. Исках времето да спре. Да спре завинаги. И никой, никой да не може да ми отнеме този момент. После устните му се впиха в моите устни. Търсещи, жадни, поглъщащи. И тогава си помислих, че ще умра. От щастие, разбира се. От сладост. От тази безгранична и голяма любов, която е струпана в мен. Която искам да му дам до ...