28.11.2018 г., 11:06

Ние

1.1K 1 0
1 мин за четене

Лежах в ръцете му с разпилени коси. А те все се омотаваха около нас я някой кичур литне към него сякаш духнат от вятър. А вятър нямаше. Дали пък любовта не е ветровита? Не, не е. Тя е ураган – най-щастливия, най-прекрасния ураган, който можеше да превземе душата ми. Нощта миришеше на луна, малко на дъжд и на него, разбира се. А аз лежах там, сгушена в него. Не! Прилепена за него, докосвах всеки сантиметър от лицето му, за да запомня извивката на устните му. Усещах топлината на тялото му, което скоро щеше да бъде далеч от моето тяло за неопределен период от време. Кой знае до кога? Накрая си преместих ръката, за да доловя ударите на сърцето му. Дъхът ми замря, когато ги усетих. Исках времето да спре. Да спре завинаги. И никой, никой да не може да ми отнеме този момент. После устните му се впиха в моите устни. Търсещи, жадни, поглъщащи. И тогава си помислих, че ще умра. От щастие, разбира се. От сладост. От тази безгранична и голяма любов, която е струпана в мен. Която искам да му дам до последната троха с риск да му омръзне някой ден. Аз исках да ме желае. И знаех че ме желае. Той копнее за мен така, както аз копнея за него. Сигурна съм в това точно толкова, колкото съм, че го обичам. Че искам да е светлината в дните ми и онзи нестихващ блясък в сърцето ми. Искам все толкова да ме кара да се чувствам. Значима, специална. Желана. Или просто жена. Така, както той го може, с неговата непринуденост.

О, да. Аз лежах в ръцете му с разпилени коси и сърце, преливащо от любов. А изгревът беше близо, все по-близо. И ние заспахме. Щастливи, забравили за времето, което не ни принадлежеше. Ние самите си принадлежахме, а това беше повече от достатъчно.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Полина Велчова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...