Вървя. Не много бързо, не много бавно, а с нормална скорост, уж. Може би бягам, но не мога да си го призная. 3 часът сутринта е, няма нищо около мен, та от какво да бягам тогава? Отговорът е лесен, винаги е лесен като умът ти е ясен и отворен за мислене. Бягам от единственото нещо, което не мога да избегна, никога. Бягам от себе си. Знам, че ви беше ясно какъв ще е отговорът но все пак съм тук само да украся нещата, които всички знаем, с думи. С мои думи.
Иска ми се да можех да кажа че не помня какво съм сторил, обаче си го спомням, във всички детайли, всеки миг от случилото се.
Спирам под едно дърво, точно две минути и дванадесет и четири секунди след като напуснах апартамента. Предпазливо затворих вратата, натиснах копчето да викна асансьора, слязох с него от седмия етаж и излязох от сградата.
Каза, че нямам избор. Сгреши. Всеки има избор. Непрекъснато, от момента на раждането, може и още по-рано, не съм учен или биолог, не разбирам от тия работи. Какво да ви кажа за дървото сега? Хубаво дърво, дъб. Старо, едро, мощно. Лъжец съм, съжалявам. Няма нищо особено в това дърво, имах само чувство че е време да опиша нещо от околността си.
Искам да знам, дали и другите бягат или само аз.
Прост човек съм бил, така твърдят. Не се разкайвам, защото не знаят какъв съм, знаят само какъв искат да съм аз. Малко, мъничко джобно ножче стърчи от корема ми. Истинско ли е, или измислено? Изберете вие, аз не мога още. Вземам едно паднало листо и отново тръгвам.
"Готов ли си?" питат, знаейки че не си, защото няма как да бъдеш, но автоматизмите са голям капан.
Изтръгвам ножчето с лявата си ръка, вдишвам дълбоко и започвам да тичам.
Знам, че никога няма да спра.
© Йоли Все права защищены