Тя

   Бях си сложил вълшебната ръкавичка и двамата влязохме във фоайето на хипермаркета. Взех една количка и тръгнах навътре.

- Чакай и аз трябва да си взема количка.

Усмихнах се.

- Ще напълним ли две колички?

- Не, но винаги съм си мечтала да се разхождам между рафтовете и да си вземам всички неща, които ми харесат.

- Добре, но защо не си вземеш детска количка? Тази е много голяма за теб.

- Аз не съм дете!

- Всъщност, на колко години си?

- А ти?

- На 60.

- Знаеш ли, защо възрастните след 30 години броят само десетилетията? Едно дете никога няма да каже " Аз съм на 10 години". Отговорът ще е "Аз съм да 13 години и три месеца". Децата много старателно броят дните и годините, защото очакват, че като станат възрастни ще се случи чудо.

- Последно, ти на колко си?

- Не знам... А ти гледай червените етикети, защото са промоции.

- Чудна работа, хем си дете, хем възрастен!

Вървяхме между рафтовете... По-скоро тя тичаше. Грабваше нещо и с греещи очи извикваше:

- Това ще го взема, защото е много евтино и ми трябва.

Количката се пълнеше ли, пълнеше и вече едвам я буташе. Застанахме на дългата опашка пред касата. В моята се мъдреше един стек с кибрити.

- Ти стой тука! Аз ще дойда след малко.

Дребосъчето, пъшкайки на бяг тръгна отново между рафтовете.

Вече стоях пред касата, когато тя се появи с нейната количка. Беше празна и вътре имаше единствено един кибрит.

- Къде са твоите покупки?!

- По рафтовете. Осъзнах, че не ми трябват.

- А кибритът, защо ти е?

- Човек винаги има нужда от топлина и светлина.

Излязохме на паркинга.

- Има ли, къде да отидеш за през нощта?

- На кашона.

- Я, идвай с мен, ще спиш в къщи.

Подари ми най-широката усмивка и се затича към колата. Вече стоеше на предната врата.

- Отзад!... Малките деца седят на задната седалка!

Пътувахме, но хлапето стоеше много тихо. Някакъв идиот ме заслепи на дълги светлини и погледнах в огледало за обратно виждане. На седалката имаше жена на моята възраст. Ударих спирачки и поднесох на банкета.

- Ужасно спиране! Сега вече мога ли да седна отпред?

Фъфлейки изтърсих едно "Да". Предната врата се отвори и тя седна до мен. Имах усещането, че кралица е на предната седалка, а не онова усмихнато момиче.

- Вече ще тръгваш ли? Остана много малко до в къщи.

- Ти откъде знаеш, къде живея?!

- Аз знам всичко за теб, както и ти за мен.

- Глупости!!! До преди час не те бях виждал.

- Виждал си ме безброй пъти в своя живот, но имах различни образи.

- Освен, че се казваш Никоя, реално коя си?

- Реалността за мен е фалшиво понятие. Истината е, че съм твоята душа.

- Душата няма материален образ, така че ти си някоя.

- Да, прав си аз съм някоя, но за теб и за този, който те обича. За другите съм просто Никоя. За много хора душата им остава никоя.

Паркирах колата в гаража и погледнах моята спътничка.

- Сега, като знаеш, коя съм ще ме поканиш ли в своята къща?

Очите и бяха пъстри и толкова небесно красиви.

- Моята къща е и твоя къща...

                                                    Следва продължение