Никоя 2
Multi-part work to contents
Тя
Бях си сложил вълшебната ръкавичка и двамата влязохме във фоайето на хипермаркета. Взех една количка и тръгнах навътре.
- Чакай и аз трябва да си взема количка.
Усмихнах се.
- Ще напълним ли две колички?
- Не, но винаги съм си мечтала да се разхождам между рафтовете и да си вземам всички неща, които ми харесат.
- Добре, но защо не си вземеш детска количка? Тази е много голяма за теб.
- Аз не съм дете!
- Всъщност, на колко години си?
- А ти?
- На 60.
- Знаеш ли, защо възрастните след 30 години броят само десетилетията? Едно дете никога няма да каже " Аз съм на 10 години". Отговорът ще е "Аз съм да 13 години и три месеца". Децата много старателно броят дните и годините, защото очакват, че като станат възрастни ще се случи чудо.
- Последно, ти на колко си?
- Не знам... А ти гледай червените етикети, защото са промоции.
- Чудна работа, хем си дете, хем възрастен!
Вървяхме между рафтовете... По-скоро тя тичаше. Грабваше нещо и с греещи очи извикваше:
- Това ще го взема, защото е много евтино и ми трябва.
Количката се пълнеше ли, пълнеше и вече едвам я буташе. Застанахме на дългата опашка пред касата. В моята се мъдреше един стек с кибрити.
- Ти стой тука! Аз ще дойда след малко.
Дребосъчето, пъшкайки на бяг тръгна отново между рафтовете.
Вече стоях пред касата, когато тя се появи с нейната количка. Беше празна и вътре имаше единствено един кибрит.
- Къде са твоите покупки?!
- По рафтовете. Осъзнах, че не ми трябват.
- А кибритът, защо ти е?
- Човек винаги има нужда от топлина и светлина.
Излязохме на паркинга.
- Има ли, къде да отидеш за през нощта?
- На кашона.
- Я, идвай с мен, ще спиш в къщи.
Подари ми най-широката усмивка и се затича към колата. Вече стоеше на предната врата.
- Отзад!... Малките деца седят на задната седалка!
Пътувахме, но хлапето стоеше много тихо. Някакъв идиот ме заслепи на дълги светлини и погледнах в огледало за обратно виждане. На седалката имаше жена на моята възраст. Ударих спирачки и поднесох на банкета.
- Ужасно спиране! Сега вече мога ли да седна отпред?
Фъфлейки изтърсих едно "Да". Предната врата се отвори и тя седна до мен. Имах усещането, че кралица е на предната седалка, а не онова усмихнато момиче.
- Вече ще тръгваш ли? Остана много малко до в къщи.
- Ти откъде знаеш, къде живея?!
- Аз знам всичко за теб, както и ти за мен.
- Глупости!!! До преди час не те бях виждал.
- Виждал си ме безброй пъти в своя живот, но имах различни образи.
- Освен, че се казваш Никоя, реално коя си?
- Реалността за мен е фалшиво понятие. Истината е, че съм твоята душа.
- Душата няма материален образ, така че ти си някоя.
- Да, прав си аз съм някоя, но за теб и за този, който те обича. За другите съм просто Никоя. За много хора душата им остава никоя.
Паркирах колата в гаража и погледнах моята спътничка.
- Сега, като знаеш, коя съм ще ме поканиш ли в своята къща?
Очите и бяха пъстри и толкова небесно красиви.
- Моята къща е и твоя къща...
Следва продължение
© Гедеон All rights reserved.
