Беше се схванал – пролет, пролет, но зимата още се държеше. Мъгла, влага, сутрешен мраз. Което караше кучетата да се забиват под кожуха му. Е, условно кожух – такъв е бил преди десетина години. Но, когато го намери край контейнера – имаше вид на изглед, както казваше бате Пешо. Опърпана козина, но истинска, все още топлеща…

Такааа…

Утрото настъпваше. Сигнализира и стомахът. Както и кучетата, инстинктивно надигащи се, отръскващи се от съня…

Почеса се. Хм, май трябва довечера да отскочи до бате Пешо. По-късничко така, когато в училището угаснат светлините и може да се мушне под душа, сътворен от голям варел. Е, още на другия ден ще го полазят разни… Но това е нормалният живот – сред природата. Гадинките също искат да живеят. Ако ги добара, обаче… Природен закон… Ако лък избягат – ще се примири…

А засега трябва да помисли за закуската. Четири гърла са…

Разбира се – ще минат край баничарницата. В двете кошчета намираха големи и вкусни парчета от банички, пици, рогчета, кифли. Кучетата отдавна си знаеха – спираха на ъгъла и чакаха човекът да отиде до склада. И баничарите ги бяха гонили, и купувачите негодуваха. Затова търпеливо изчакваха. А той минаваше бързо край кошчетата, грабваше -  почти без да се навежда, каквото успее, после свиваше на другата улица. Там разделяше плячката честно.

И нямаше нищо срамно. Купувачите вземаха все големи парчета, защо да отиват зян? Нормално е храна да не се хвърля, нали?

После щеше да мине още два или три пъти, последната плячка слагаше върху покрива на някой от близките гаражи. Понякога  не я намираше но нищо. И котките са хора, и те трябва да ядат..

А иначе по обяд заобикаляха през стария двор и спираха при кофите на ресторантчето. Там имаше храна и за обяд и за вечеря. Понякога нечия грижовна ръка оставяше специално за него шише, напълнено с какви ли не остатъци от пиене…

Нормално…

Виж, да ходи и търси някаква работа… За оцеляване… Защо? Нормалният живот не беше борба за кокала. Кокали много, а преяждането е вредно.

Когато работеше в оная фирма… Ех, що живот загуби… Заплата, премии, нощни будувания, далавери…

Защо?

Писна му и реши да заживее нормално. Качи се на влака, слезе на харесалата му се гара, а няколко дни по-късно имаше компания – и кучета, и хора като него. Искащите някак си да живеят, а не да обръщат света наопаки.

Е, неведнъж през лятото се залавя за физически труд. На тоя строеж, в оная градина, нечий двор да прекопае…

Само че тези дни бързаше да забрави. От тях нищо не оставаше. Освен, помисли си с горчивина, нещо повече и по-мазничко за наторяване на майката Земя…

А дните минаваха нормално. Набавяше храна и… Свобода! Ако му трябват дрехи – ще ровне в някой контейнер. Храна – навред. При това разнообразна.

И много, много време…

Понякога сядаше до оградата на парка и наблюдаваше света. Хора, хора, хора… Еднакви, с угрижени физиономии, мрачни, страхуващи се да погледнат встрани. Вървяха напред – по познатия маршрут. И се бояха да видят огромния свят…

А често предпочиташе да спре над някой мравуняк. Забързани целенасочени мравки, спиращи, размахващи пипалца, тръгващи в различни посоки, често избягващи прословутите мравешки пътеки…

Не се натоварваха с дрехи, нито с мисълта за утрешния ден. Ще дойде – де ще иде… Пък ако не дойде – какво ще се промени? Какво ще спечелят или загубят…

Кучетата вече въртяха опашки. Време беше да отидат към Големия парк. Където след снощния дъжд надали имаше досадни хора.

Свобода, липса на чужда натрапчивост, нормален ден от нормалния живот…

Ще останя мненията без отговор - известно време ме няма.

Неправилни антидемократични мисли - https://genekinfoblog.wordpress.com/