Стара история е тая, ама ще я помня винаги, като обица на ухото ми ще е. Бяха първите години на прехода, оня, лудият, дето си мислехме, че под вола може да има теле. Ама нейсе.

Трябваше да пътувам с влак, бедни години бяха, та си купих за пътническия през нощта,  през деня щях да си свърша работата и да се прибера. Мизерна история, братле, вагоните студени, мръсни, мрачни – да ме извини БДЖ-то, че им припомням онова време.

Пътувах за град N, декември месец беше. Настаних се в едно купе, имаше още двама, трима души. Няма осветление, парното развалено, пара пуши отвсякъде като мъгла, ама в целия вагон студено, не беше валял още сняг, ама втората половина на декември си беше. Всички сме се сгушили в дрехите си, от време на време някой продума нещо и пак мълчание. Влакът спира на всяка керемидка, след това бавно набира скорост и монотонният шум на колелетата ми звучат като някакво ехо. По някое време останах сам в купето, слязоха си хората по селата. Отпуснах се, запалих си и цигара, събух се, качих си краката отсреща, чакаше ме няколкочасово пътуване, щях и да си подремна, но чаках да мине кондукторът. Скоро чух гласа му:” Моля, граждани, билети за проверка!” След малко вратата се отвори и едно фенерче освети лицето ми. Подадох му билета, продупчи го, затвори  и продължи нататък. Хладно беше, но ме налегна умора, приспа ми се. Сгуших се в палтото си, нахлупих още повече шапката си и се унесох. Ако беше топличко, щеше направо да е прекрасно, ама у нас винаги има нередности и затова животът ни е изпълнен с емоции, ясно какви.

Заспал съм, даже и до днес помня, че сънувах сън: обикалям из огромен магазин на много етажи, целият осветен, лъскав, с много бутици и стока, а аз търся да си купя обувки, пък няма и няма. Продавачките ми се усмихват и викат:”Свършиха, господине, вижте по-нататък, по-нататък…”-и ми се усмихват някак особено. Чудя се как пък обувки могат да свършат, но вървя и търся. Насреща ми иде един едър човек и носи кутия, явно си е купил. „Извинете, викам, обувки ли са това, откъде ги купихте?”Ей там, вика, има щанд с немска стока, тичай да не свършат!” Аз се забързах, уж бързам, пък стоя на едно място и хората наоколо поглеждат към краката ми. Погледнах и аз, стоя по чорапи…

С днешна дата разбирам, че съм бил в нещо като МОЛ, така че смело мога да заявя – сънят ми е бил пророчески: сега МОЛ-ове под път и над път. И друго ми е подсказал сънят, но за него….после, братле.

Събудих се неочаквано, влакът беше спрял на поредната гара, краката ми бяха поизстинали, щях да се поразтъпча до тоалетната и да се стоплят. Наведох се да взема едната обувка и да я обуя, ама няма нищо. Вероятно съм ги бутнал под седалката, разсъждавам сънливо, пипам с ръка и там няма нищо. Ха сега, де! Опипвам с крак под седалката отсреща и там нищо.” Чорт возьми!” Някой да си е направил майтап и да ги е сложил в коридора! Отивам на пръсти, отварям вратата, опипвам, гледам, доколкото се вижда – нищо! Връщам се в купето и пипам навсякъде, пак нищо!” Мамка му!” – някой ги е взел, докато съм спал. Колкото беше тъмно, причерня ми още повече. В нощен влак, с шапка, палто и по чорапи…Резил. Не бяха нови, но бяха здрави кубинки –втора зима щях да ги нося. Пък сега по чорапи, ако отида при началник влака да се оплача, нищо не може да ми помогне. Тоя, дето ги е взел, отдавна е слязъл някъде.

Така ме хвана яд и на влака, и на държавата, в която живеем, и на тоя нещастник, дето ми ги е откраднал. Хвана ме яд и на себе си, защото бях чувал, че по влаковете се краде, ама да ти отмъкнат обувките и то през зимата, си е направо варварство. Отивах в друг град, не се прибирах вкъщи/можеше и по чорапи/, как ще сляза на гарата, а и какво впечатление ще направя, като някой, избягал отнякъде си – дори клошарите съм ги виждал с някакви обувки.

Не знаех какво да правя, но навремето старшината в казармата ни набиваше в главите една мисъл, че, каквото и да стане, изход винаги има. Успокоих се,” Ще намеря решение, викам си, на гарата ще ми дадат някакви бракувани, все ще се оправя.” Седнах по турски да ми се стоплят краката, че бяха станали лед. Влакът пак спря, след малко тръгна, вратата на купето се отвори и влезе някакъв едър мъж с кожух и някаква шапка на главата. Внесе в купето още хлад и някаква миризма, тогава я определих на кисело зеле. „Здрасти –вика- спиш ли, момче?”Явно така, като съм се свил, ме е помислил за някой младок. „А, не, наспах се вече”-отвръщам му. Не ми беше до приказки, а оня, като отвори една уста, като се разприказва, пък и взе да ме пита откъде съм, накъде съм тръгнал, взех да го лъжа, няма да му давам обяснения, я. Но усетих, че е дебелак по природа, от ония селски хитреци, дето с тарикатлък направиха през тези години пари и смятаха, че светът е техен. Мразех безпардонното им поведение, нахалството, наглостта им, много често те се проявяваха в речта им. През социализма бил председател на ТКЗС, па като дошла Демокрацията, успял да получи немалко дялове, замогнал се, сега правели далавери с негови авери, изкупували на безценица земи от възрастни хора, книжки от масовата приватизация…Слушам, а той каканиже, без да го питам, че и в София имал апартаменти, давал ги под наем, взе, че се отвори и за мацки да говори, че как досега били пили, яли, но в момента бил кукуряк, щото една паница зелева чорба изпил. „Аха!- викам си- ето откъде ми лъхна на кисело зеле”. Подкачам го и аз по нещо, а той приказва ли, приказва. Хеле по едно време се поумори и спря да ломоти, взе да се прозява. „Момче!- вика ми-ще взема да подремна, че моят път е по-дълъг.Я да се събуя, че да ми олекне на краката”. Събу се, изтегна се на отсрещната седалка и рече:”Пък ти, гледай някой да не ми отмъкне обувките, че ще го трепя после. Да знаеш, много се краде, ей – всичко!””Добре!-отвръщам му,- бъди спокоен, ДРУГ няма да ти ги пипне!” След няколко минути заспа и така захърка, че заглушаваше и свирката на началник влака, и писъка на локомотива…

…………………………………………………………………………………………………

„Дакщайн”- хубава марка немски обувки, паснаха ми на краката, сякаш съм ги мерил.

Още ги нося, много яки.

Прав е бил моят старшина, че винаги може да се намери решение на даден проблем.

"Очи към себе си" - 2012 г.