Стара история е тая, ама ще я помня винаги, като обица на ухото ми ще е. Бяха първите години на прехода, оня, лудият, дето си мислехме, че под вола може да има теле. Ама нейсе.
Трябваше да пътувам с влак, бедни години бяха, та си купих за пътническия през нощта, през деня щях да си свърша работата и да се прибера. Мизерна история, братле, вагоните студени, мръсни, мрачни – да ме извини БДЖ-то, че им припомням онова време.
Пътувах за град N, декември месец беше. Настаних се в едно купе, имаше още двама, трима души. Няма осветление, парното развалено, пара пуши отвсякъде като мъгла, ама в целия вагон студено, не беше валял още сняг, ама втората половина на декември си беше. Всички сме се сгушили в дрехите си, от време на време някой продума нещо и пак мълчание. Влакът спира на всяка керемидка, след това бавно набира скорост и монотонният шум на колелетата ми звучат като някакво ехо. По някое време останах сам в купето, слязоха си хората по селата. Отпуснах се, запалих си и цигара, събух ...