5.

- Бай Кольоооо...Излез на балкона...

- Кажи, Кире...

- Абе, търси те един човек преди малко, ама аз му казах да ти се обади утре. Нещо не ми хареса...

- Що така?

- Много ошмулен на вид, ама очите му играят...И все държи бомбето пред гърдите – като че крие нещо...

- Аааа, Кире, тоя е безопасен. Братовчед е. Мухльо един. Пак ще е закъсал и заем търси...

- Че ти ако си банка – отпусни един безлихвен невръщаем кредит...

- Готово! Да седна в креслото на шефа на БНБ и ще раздавам. На теб първи...Колко милиона?

- Абе, ние се хилотим, ама хората пари правят...

- Така е, Кире, докато има на какво да се смеем...Парите смях не искат. Даже не понасят...Парите, Кире, са за много, много сериозни хора...

- Бай Кольо, баш ти за сериозни да говориш...

- Кире, малко неща научих на тоя свят. И едното е, че всички гадости в историята все от сериозни хора са правени. От много сериозни.

- Ами?

- Гледай там всичките велики владетели, завоеватели, политици...Все сериозни хора са били. Не е шега да завоюваш, убиваш и управляваш...

- Не съм се замислял...

- Кире, за колко неща не сме се замисляли...Но такъв е животът. Още колегата го е казал в Еклесиаста – „Много знание носи много тъга”. Пък другият колега – Христос...

- Бай Кольо, ама Христос да не е бил таксиджия?

- Не, бе Кире...Нали бях даскал, а и той е имал ученици? И един ученик го предал, пък всичките от класа ли беше, от групата ли, от групировката ли – се събрали край кръста и се кефели как разпъват даскала им...Ще знае много, ама ха...

- Базикаш се, бай Кольо, ама с Господ недей...

- Хубаво, Кире, няма...Отивам да се поизмия, че трябва да излизам...

- Лека вечер, бай Кольо...

6.

Отпуснат, в бяла риза и синьо яке, полууниформен, лъщящ...

Усмихвам се от огледалото.

Хубава вечер се задаваше...

Или – да не бързам. Не обичам поздрава „Добър ден!”. Ще разбера добър ли е, ако на следващата сутрин се събудя...

Затова – погледнах часовника и реших, че е време да тръгвам. Ей го – пред съседния вход забръмча двигателят на „Октавия”-та на комшията. Той и сега е учител. Прибрал се е от часове и отива на работа.

Комшията е още млад – тридесет и кусур години. Женен, с деца – ученици, много пари му трябват. Та затова кара такси.

То и неговата не е лесна.

Знам ги днешните деца. Навремето бях даскал – а, май го споменах. Ама ако сега се налагаше...Просто не бих работил повече от един срок...

Може би, защото от таксито съм видял много повече неща от живота на учениците.

Миналата година имах премеждие. Нощ, късна есен. Към полунощ ме спира размахана ръка. Младежи, той я награбил, та едва успява с едната ръка да стопира. Тя – залепила лице в гърдите му.

Чак когато влязоха видях – Боже, че това девойче надали е на повече от 15 години! И по очите се вижда – дрогирано или пияно...Просто движещо се парче месо...

Ама аз съм професионалист...Не ме питайте какво означава...Пример за професионализъм за мен са магистралките. И, като чуя за професионализъм и професионалисти...

Добре, добре – груб съм...Но ако искаш да си професионален таксиджия, няма как да си моралист. Въртиш геврека и се стараеш да не гледаш назад...

Обаче, това при проститутки или проститути /аз такива не качвам, мразя педерастите!/.

А при това детенце...

След двадесет години седене зад волана, човек става тарикат. И умее някои неща, които външен за бранша клиент няма понятие какви и що са...

Та попитах младежа накъде да карам, той каза адреса. Вдигнах явно вежди, потеглих...А на около сто метра видях лунохода с двама полицаи в него. Спрях, отворих вратата откъм тях и попитах – къде, аджеба, е тая уличка? Единият взе да ми обяснява, дори слезе и надникна в купето...

Никаква реакция!

Бяхме под улична лампа, в купето се виждаше всичко...Полицаят не искаше да има нищо общо с проблемите. И умело затвори очи. Както щеше да изкара нощта...

Потеглих.

Спряхме на уличката – която добре знаех, ама на, трябваше ми повод. Плати ми оня, бакшиш остави, поведе момичето към входа.

Завъртях колата. Оставих я зад ъгъла. Върнах се бързичко – тъкмо да чуя къде спира асансьорът. По всяка вероятност тоя се забави пред вратата – хем момичето виси на него, хем ключове да търси.

Достатъчно време да се кача до третия етаж. И с два бързи удара в тила да го просна.

Онова не реагира. Стоеше, трепереше, гледаше и не виждаше...

Дръпнах я, замъкнах я до колата, стоварих я близо до полицейското управление на тоя регион. Дори изчаках постовият да я забележи, да се замисли, да разбере, че няма полза да мълчи, да извика някого отвътре...

Глупак? Да, глупак съм!

Защо, защо, защо?

Това момиче майка и баща няма ли?

Те не се ли интересуват къде броди щерка им посред нощ?

Полиция из града – поне по светлите улици – няма ли?

А аз...Абе, що за Батман или Супермен се изживявам...

На другия ден – нищо. И после нищо. Нито срещнах младежа повече, нито момиченцето видях...

Наистина на глупавите им върви – Господ се грижи за нас...